Определение № 8267 от 30.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1182/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от АПК. Образувано е по частна жалба, подадена от „Адвокатско дружество Демерджиев, Петров и Баев“ гр. Пловдив, и Й. К. Т., гр. Съединение, чрез представляващия ги адв. Демерджиев, против Определение № 10351/02.10.2024 г., постановено по адм. дело № 2292/2024 г. по описа на Върховния административен съд в частта му, с която е оставена без разглеждане като процесуално недопустима подадената от адв. Демерджиев молба за „обезсилване на диспозитива“ на Решение № 8899/17.07.2024 г., постановено по адм. дело № 2292/2024 г. по описа на Върховния административен съд, осмо отделение, с който е отменено Решение № 2406/21.12.2023 г., постановено по адм. дело № 1572/2023 г. на Административен съд – Пловдив, само в частта, с която Националната агенция за приходите е осъдена да заплати на Адвокатско дружеството „Демерджиев, Петров и Баев“ 86 907,60 лева адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, евентуално за оставяне в сила на Решение № 2406/21.12.2023 г., постановено по адм. дело № 1572/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив в частта, с която Националната агенция за приходите е осъдена да заплати на Адвокатско дружеството „Демерджиев, Петров и Баев“ 86 907,60 лева адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, и производството е прекратено в тази му част. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на така постановения съдебен акт, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Развита е тезата, че в случая съставът на ВАС недопустимо е „иззел правомощията“ на първата съдебна инстанция, като на практика е изменил Решението на Административен съд- Пловдив в частта му за разноските, без да е надлежно сезиран, а и без да е спазен реда по чл. 248 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК. Следователно настоява, че в тази му част Решението на състава на ВАС има характер на определение за изменение на първоинстанционно решение в частта му за разноските, постановено в производство по чл. 248, ал. 3, изр. първо от ГПК, поради което и същото подлежи на обжалване, но пред петчленен състав на Върховния Административен съд. Изведени са аргументи от Тълкувателно Решение № 1 от 17.07.2001 г. по тълк. дело № 1/2001 г. на Върховния Касационен съд, ОСГК, т. 6 и Тълкувателно Решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на Върховния Касационен съд, ОСГК, т. 24, по приложението на чл. 248 от ГПК е цитирана практика на ВАС и ВКС. Настоява, че в молбата, подадена до тричленния състав на ВАС, изрично е посочено, че в случай, че съставът на ВАС е приел, че в касационната жалба се съдържа и искане по чл. 248 от ГПК, по което същият се е произнесъл с коментирата част от Решение № 8899/17.07.2024 г., постановено по адм. дело № 2292/2024 г. по описа на Върховния административен съд, то в тази му част съдебния акт, макар и постановен от касационна инстанция, не е окончателен, поради което и молбата следва да се счете за частна жалба срещу определението на Върховния административен съд по реда на чл. 248 от ГПК, обективирано в Решение № 8899/17.07.2024 г., постановено по адм. дело № 2292/2024 г. по описа на същия съд, която е следвало да бъде препратена по компетентност на 5-членен състав на Върховния административен съд. С тези съображения обосновава тезата си, че като е формирал извод за недопустимост на молбата, с която е сезиран, тричленният състав на ВАС е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен, с разрешаване на спора по същество на основание чл. 235, ал. 1 от АПК. Подборни аргументи са изложени относно спорния въпрос за дължимостта на адвокатското възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Ответната страна – Директор на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практик“ – гр. Пловдив не взема становище. Върховният административен съд, петчленен състав - I колегия, намира частната жалба за допустима - подадена е срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното разглеждане на искане на жалбоподателя, и в срока по чл. 230 АПК. По съществото на спора намира следното. За да постанови обжалваното определение, тричленният състав на ВАС, осмо отделение, е приел че е сезиран с недопустимо искане за „обезсилване“, евентуално за „отмяна“ на част от касационно решение, което обаче на основание чл. 246 от ГПК във вр. с чл. 144 от ГПК не може да бъде изменяно или отменяно от постановилия го съд. Изложил е, че единствената възможност за това е в чл. 248 от ГПК, който обаче касае присъдените или неприсъдените разноски със съдебния акт, чието изменение или допълване се иска. Аргументите, че в тази му част Решението има характер на определение, са отхвърлени по съображения, че това е част от касационен съдебен акт по същество, с която касационният съд се произнася окончателно по правилността на първоинстанционното решение в частта му за разноските. Определението е валидно, допустимо и правилно, при следните съображения. Съобразно правилото на чл. 223 от АПК, според което касационното решение е окончателно, то не подлежи на последващ същински инстанционен контрол, вкл. и с оплаквания за недопустимост. Изрично е и правилото на чл. 246 от ГПК за неоттегляемост на решението от постановилия го съд. Всъщност по начина, по който са изложени в молбата от 01.08.2024 г., подадена чрез адв. Демерджиев, оплаквания за частична недопустимост, евентуално за неправилност, на решението на касационната инстанция, и заявения петитум за обезсилване, евентуално за отмяна на посочената част от решението, се цели именно един такъв правен резултат, което е недопустимо. В обобщение много точно тричленният състав на ВАС, се е позовал на правилото на чл. 246 от ГПК, а това следва и от нормата на чл. 123 от АПК, и е отказал да разгледа по същество отправеното до него искане за „обезсилване на диспозитива“ на Решение № 8899/17.07.2024 г., постановено по адм. дело № 2292/2024 г. по описа на Върховния административен съд, осмо отделение“ с който е отменено Решение № 2406/21.12.2023 г., постановено по адм. дело № 1572/2023 г. на Административен съд – Пловдив, само в частта, с която Националната агенция за приходите е осъдена да заплати на Адвокатско дружеството „Демерджиев, Петров и Баев“ 86 907,60 лева адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, евентуално за оставяне в сила на Решение № 2406/21.12.2023 г., постановено по адм. дело № 1572/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив в частта, с която Националната агенция за приходите е осъдена да заплати на Адвокатско дружеството „Демерджиев, Петров и Баев“ 86 907,60 лева адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Всъщност в частната жалба не са развити съображения за противното. От друга страна обаче, правилно се поддържа, че в същата тази молба (т. II) се съдържа „частна жалба“ срещу Решение № 8899/17.07.2024 г., постановено по адм. дело № 2292/2024 г. по описа на Върховния административен съд, осмо отделение, в частта му, с която е отменено Решение № 2406/21.12.2023 г., постановено по адм. дело № 1572/2023 г. на Административен съд – Пловдив, само в частта, с която Националната агенция за приходите е осъдена да заплати на Адвокатско дружеството „Демерджиев, Петров и Баев“ 86 907,60 лева адвокатска възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. Констатира се в тази връзка, че с Решение № 8899/17.07.2024 г., постановено по адм. дело № 2292/2024 г. по описа на Върховния административен съд, осмо отделение, е отменено Решение № 2406/21.12.2023 г., постановено по адм. дело № 1572/2023 г. на Административен съд – Пловдив, в частта, с която Националната агенция за приходите е осъдена да заплати на Адвокатско дружеството „Демерджиев, Петров и Баев“ 86 907,60 лева адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, като е оставено в сила Решение № 2406/21.12.2023 г., постановено по адм. дело № 1572/2023 г. на Административен съд – Пловдив в останалата му част. Противно на изложеното от частните жалбоподатели не може да се приеме становището, че Решението на касационната инстанция в частта му, с която е отменено Решение № 2406/21.12.2023 г., постановено по адм. дело № 1572/2023 г. на Административен съд – Пловдив, в частта, с която Националната агенция за приходите е осъдена да заплати на Адвокатско дружеството „Демерджиев, Петров и Баев“ 86 907,60 лева адвокатска възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, подлежи на последващ инстанционен контрол, основание за което е както нормата на чл. 223 АПК, така и регламентацията, съдържаща се в чл. 248 от ГПК. Неоснователни са доводите, черпени от задължителните указания в т. 24 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, с което произнасяне е разрешен въпросът за противоречивата съдебна практика на съдилищата относно реда, по който следва да се обжалват определенията на въззивните съдилища по чл. 248 от ГПК, като е прието, че обжалването следва да се реализира по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК. От така даденото разрешение обаче не произтича дерогация на правилото на чл. 248, ал. 3, изр. второ от ГПК, а отделно от това обхваща и постановени от въззивните, а не от касационните инстанции определения по чл. 248, ал. 3, изр. първо от ГПК. По този въпрос виж и Определение № 4348 от 13.04.2016 г. на ВАС по адм. д. № 3988/2016 г., I о., Определение № 2698 от 28.05.2025 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1616/2025 г., I г. о., ГК и др. Не може да се приеме и становището, изразено в частната жалба, че в коментираната му част Решението на ВАС има характер на определение по чл. 248, ал. 3, изр. първо от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК за изменение на първоинстанционен съдебен акт в частта му за разноските, поради което и следва режима на обжалване на последния. Трайно е разбирането в съдебна практика, че произнасянето на съда по въпроса за разноските не е част от произнасянето по съществото на правния спор, а е негова функция, че в тази му част съдебният акт има характер на определение, което е подчинено на режим, различен от този, меродавен за решението. В тази му част съдебният акт не подлежи на самостоятелен инстанционен контрол – в случаите по АПК касационен, като редът за защита е дефиниран в чл. 248 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК. В обобщение при липсата на подадена касационна жалба против съдебния акт по съществото на спора, въпросите относно правилността на присъдените разноски следва да бъдат разрешени по реда на чл. 248 от ГПК, но в обратния случай – не може да се приеме, че всякога произнасянето по реда на чл. 248, ал. 3, изр. първо от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК е процесуална предпоставка за разрешаването от касационната инстанция на спора по въпроса за разноските. Нищо друго не следва от цитираната в частната жалба съдебна практика, вкл. и Определение № 251 от 09.06.2010 г., постановено по ч.гр.дело № 102/2010 г. по описа на ВКС, II г.о., с което не е възприета недопустимостта на произнасянето в сходна хипотеза на акта на въззивния съд. Но когато състав на ВАС, без преди това да е изчерпан редът по чл. 248 от ГПК, е осъществил цялостен касационен контрол по отношение на първоинстанционния съдебен акт вкл. и в частта му за разноските и е възприел неговата неправилност, като го е отменил, то нему е задължението да се произнесе за дължимостта на разноските, за цялостното разглеждане на делото от всяка една от съдебните инстанции, съобразно правилото и на чл. 222, ал. 1 от АПК и чл.172а, т. 7 от АПК. В една такава хипотеза не може да се отрече правото на защита на засегнатата от това произнасяне страна по реда на чл. 248 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК. Именно по този начин се постига равно третиране на страните в съдебния административен процес относно възможността да получат право на защита поне на два етапа и в двете хипотези – и в случаите, в които е изчерпан редът на чл. 248, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК преди осъществяване на касационния контрол, и в обратната хипотеза. Или следва да се приеме, че в т. II от молбата от 01.08.2024 г., депозирана от адв. Демерджиев, е формулирано искане по чл. 248 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК за изменение на Решение № 8899/17.07.2024 г., постановено по адм. дело № 2292/2024 г. по описа на Върховния административен съд, в частта за разноските. Съгласно чл. 248, ал. 1 ГПК компетентен да разгледа и да се произнесе по така предявеното искане е съдът, постановил съдебния акт, чието изменение в частта за разноските се иска. По това искане липсва произнасяне, като въпросът за дължимото адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата за производството за трите предходни на касационното производство разглеждания на делото от съдебните инстанции е останал неразрешен. С оглед на изложеното делото е необходимо да се изпрати на тричленния състав на Върховния административен съд, постановил решението по адм. дело № 2292/2024 г., чието изменение в частта за разноските се иска. Водим от горното, Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия,