Определение № 5155 от 26.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4849/2025 г.

Производството е по чл. 248, ал.1 ГПК и е образувано по молба на Г. Х. Б., чрез пълномощника адв. С. С., с искане да бъде изменено постановеното по делото решение № 456 от 06.07.2026г., в частта с която в тежест на молителя са възложени разноските за платено от ответника адвокатско възнаграждение в първоинстанционното, въззивното и касационното производство. В молбата са изложени съображения, че по делото не е доказано извършването на разходи за адвокатско възнаграждение. Сочи се, че представените от Община Велинград договори за правна защита и съдействие, фактури и платежни нареждания не са достатъчни да удостоверят фактическото извършване на разхода за адвокатско възнаграждение, без да е представено и доказателство, че е заверена сметката на кредитора (адвоката) с наредения от клиента превод-чл.305 ТЗ. От насрещната страна – Община Велинград е постъпил отговор, чрез пълномощника адв. Д. С., с който с подробни аргументи се оспорва основателността на искането. Върховният касационен съд намира молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК за допустима като подадена в законния срок. Същата е неоснователна по следните съображения: С решението, чието изменение се иска в частта за разноските, съставът на ВКС след частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваното от Община Велинград решение № 289/27.06.2025г. по в.гр.дело № 369/2025г. на Пазарджишкия окръжен съд, І гр. състав е отхвърлил иска с правно основание чл.422, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.36, ал.3 ЗАдв, предявен от Г. Х. Б.-адвокат от Адвокатска колегия-Пловдив, против Община Велинград за разликата над сумата 360 лева (184,07 евро) до пълния претендиран размер 10 914 лева-адвокатско възнаграждение за извършени в полза на Община Велинград правни действия по изп.дело № 695/2016г. на ЧСИ М. Ц., определено с решение от 13.03.2024г. на Адвокатския съвет-Пловдив по протокол от 13.03.2024г., ведно със законната лихва, считано от 27.03.2024г. до окончателното плащане на вземането за тази разлика, за което е издадена заповед №213/19.02.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№384/2024г. на РС-Велинград. С оглез изхода на спора, ВКС е осъдил, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, Г. Б. да плати на Община Велинград сумата 1 404,30 евро разноски (от които държавна такса за въззивното и за касационното производство 230,82 евро, разноски за адвокатско възнаграждение- 593,30 евро-общо за първоинстанционното и въззивно производство и 580,20 евро-за производството пред ВКС), съразмерно отхвърлената част от иска. По делото е установено, че ответникът Община Велинград, чрез процесуалния си представител, е направил своевременно искания за присъждане на разноски-съответно в подадените от него отговор на исковата молба, въззивна жалба и касационна жалба, като до приключване на последното заседание в съответната инстанция, е представил и договори за правна защита и съдействие между Община Велинград и адв. Г. за процесуално представителство във всички съдебни инстанции, списъци с разноските по чл. 80 ГПК, фактури и платежни нареждания за посочените в договорите и фактурите суми, с основание за плащанията – номера на съответната фактура и номера на делото в съответната инстанция. Съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е единствено за доказване. Когато заплащането на възнаграждението е извършено по банков път то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи. По отношение на адвокатското възнаграждение, страни по облигационната сделка, към която е приложим чл. 75, ал. 3 ЗЗД, са съответната страна – упълномощител и процесуалният й представител – адвокат, а не противната по спора страна. С оглед предмета на производството по чл. 78 ГПК, процесуалният представител на страната, претендираща възмездяване на разноски, аналогично на потвърждаване факта на плащането в договора за правна помощ, когато последното не е уговорено по банков път, би могъл да заяви релевантно за процеса признание за заверяване сметката му със сумата, с която е задължена сметката на упълномощителя, но според чл. 75, ал. 3 ЗЗД и простото му непротивопоставяне е достатъчно. Трето за правоотношението по сделката лице не би могло да се позовава на чл. 75, ал. 3 ЗЗД, но на общо основание би могло да оспорва реалността на плащането, когато обоснове правен интерес от това, доколкото хипотетично съществува възможност, въпреки нареждането за плащане, такова да не бъде получено от кредитора. Оспорването, обаче, следва да бъде направено своевременно – с отговора на процесуалното действие, с което са представени доказателства за понасянето на разноските, стига последното също да е направено своевременно. В случая получаването на плащането на уговорените в трите договора за правна защита и съдействие възнаграждения е било потвърдено съответно от адв. Г. и адв. С., които са поискали да се присъдят разноски на ответника и не е било своевременно оспорено от ищеца (чл. 80 ГПК). Предвид изложеното в случая представените по делото от ответника банкови документи - платежните нареждания, са достатъчно доказателство за заплащане на уговорените адвокатски възнаграждения, дължими за всяка от инстанциите. Ето защо молбата на Г. Б. по чл.248, ал.1 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските е неоснователна и следва да се остави без уважение. Така мотивиран, Върховният касационен съд