Определение № 614 от 26.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 341/2012 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от [фирма], [населено място] срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд № 255/11.11.2011 год., постановено по т.дело № 473/2011 год. в частта му за разноските. С това решение апелативният съд отменя първоинстанционното решение на Шуменския окръжен съд № 43/08.03.2011 год. по т.дело № 510/2010 год. в частта му за присъдените в полза на ищеца [фирма], [населено място] съдебни разноски за разликата над 5 657,37 лева до 12 257,37 лева и по ч.т.дело № 416/2010 год. на ОС-Шумен за разликата от 48 лева до 2 268 лева и отхвърля молбата за присъждане на претендираните съдебни разноски съответно за сумите 6 600 лева и 2 220 лева адвокатски възнаграждения за защита по делото в първата инстанция и по обезпечителното производство, тъй като липсват доказателства за заплащането им. В жалбата се поддържа, че въззивният съд е приложил неправилно разпоредбата на чл.78 ГПК като е отказал да присъди исканите съдебни разноски по съображения, че не е доказано пред първоинстанционния съд действителното заплащане на адвокатския хонорар по издадените от дружеството два броя фактури. Моли за отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и за присъждане на разноските в размера, в който са договорени и поискани. Ответникът ДП”Транспортно строителство и възстановяване” [населено място] оспорва частната жалба по съображения за недопустимост и неоснователност. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение констатира, че частната касационна жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирана страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е насочена към подлежащ на обжалване съдебен акт. С определение № 333/04.05.2012 год. по ч.т.дело № 171/2012 год. ВКС, ТК, ІІ отделение е потвърдил разпореждане от 21.11.2011 год. по в.т.дело № 473/2011 год. на Варненския апелативен съд за оставяне без разглеждане на молбата от 18.11.2011 год. на [фирма] за изменение на решение № 255/11.11.2011 год. по в.т.дело № 473/2011 год. в частта за разноските, като е постановил да се образува частно производство по подадената касационна жалба вх.№ 6165/23.12.2011 год., предмет на разглеждане в настоящото дело. Съставът на второ отделение на ТК на ВКС, произнасяйки се по основателността на искането за допускане на касационно обжалване, констатира следното: Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по поставените процесуални въпроси относно доказването на реално направените разноски за адвокатско възнаграждение и възможността за намаляването им поради прекомерност от страна на съда. Поддържа се наличието на противоречива съдебна практика, включително и от различни състави на ВКС, по поставените процесуални въпроси. Поставените в изложението процесуалноправни въпроси са релевантни по делото, но по отношение на тях не са налице твърдяните основания за допускане на касационно обжалване предвид наличието на задължителна съдебна практика на ВКС, обобщена в ТР № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС, на която въззивното решение в обжалваната му част не противоречи. Съгласно даденото разрешение в т.1 от цитираното тълкувателно решение съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в съответната инстанция се присъждат, когато страната докаже, че е заплатила възнаграждението-дължат се реално извършените, а не договорените разноски. В договора за правна помощ следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, ако е в брой, тогава вписването за направеното плащане в договора е достатъчно и има характера на разписка за получената сума. Претенцията за разноски може да бъде заявена валидно най-късно до съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция, като това е и последния момент, до който могат да се сочат и представят доказателства във връзка с направените разноски. След тази фаза на процеса съдът постановява своя съдебен акт и страните не могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството, които са приключили. Следователно, не могат да се въвеждат никакви нови искания, нито да се ангажират нови доказателства, дори и те да са във връзка с поддържаното им становище по време на процеса – т.11 от тълкувателното решение. В конкретния случай данните по делото сочат, че пред първоинстанционния съд няма представени доказателства, че ответникът [фирма] реално е заплатил договореното адвокатско възнаграждение на процесуалния си представител адвокат Б. по издадените две фактури № 601/23.06.2010 год. за сумата 2 220 лева и № 621/28.07.2010 год. за 6 600 лева. Такива доказателства /банково извлечение за извършени плащания, издадено от О.-АД клон Шумен на 08.07.2011 год./ частният жалбоподател е представил за първи път с отговора си на въззивната жалба пред Варненския апелативен съд по гр.дело № 473/2011 год. като в с.з. на 19.10.2011 год. въззивникът ДП”Транспортно строителство и възстановяване” е направил възражение за прекомерност на претендираните разноски. При тези фактически данни въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта му относно присъдените адвокатски възнаграждения и е отхвърлил претенцията на ищеца за заплащане на тези съдебни разноски за първоинстанционното производство, по съображения, че липсват доказателства за действителното им заплащане към момента на приключване на производството пред Шуменския окръжен съд. Постановеното въззивно решение в обжалваната му част е в съответствие с цитираната задължителна практика на ВКС по поставените процесуалноправни въпроси, поради което настоящият съдебен състав намира, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд