Определение № 5770 от 11.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2012/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. И. Т. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Врачански окръжен съд № 116 от 01.03.2024 г. по гр.д.№ 31/ 2024 г., в частта му, с която е потвърдено решение на Врачански районен съд по гр.д.№ 1496/ 2023 г. и по този начин е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против Областна дирекция на МВР – Враца /ОДМВР Враца/ иск, квалифициран по чл. 179 ал.4 от Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/ - за заплащане на допълнително възнаграждение в размер на 8 046,37 лв за периода 15.06.2020 г.- 15.06.2023 г., със законната лихва от 15.06.2023 г. до окончателното изплащане и е разпределена отговорността за разноските по делото. Въззивното решение не е обжалвано в имащата характер на определение част – тази, с която е потвърдено определение № 1955/ 06.12.2023 г. по гр.д.№ 1496/ 2023 г. на Врачански районен съд, с което е отхвърлена молбата на ищеца за изменение на решението в частта за разноските; и в частта, в която е отхвърлен искът по чл.86 ал.1 ЗЗД - за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение в размер на 1 138,36 лв. за периода от 28.07.2020 г. до 15.06.2023 г. В тези части то е влязло в сила, доколкото не са налице съмнения по валидността му. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е разрешил следните имащи значение за точното прилагане на закона и развитието на правото въпроси: 1. “Длъжен ли е органът по назначаването на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР да уведоми и запознае подчинените си служители с критериите, по които определя и изплаща допълнително възнаграждение на служителите и ако има такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер за конкретния период?“; 2. „Може ли в договор по чл. 92, ал. 1 от ЗМВР и в приложенията/анексите към него възложителят и изпълнителят да се договорят и да въведат неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, и ако нямат това право, това договаряне и въвеждане влече ли след себе си задължение за изплащане на тези възнаграждения в пълен размер“; 3. „Имат ли право държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР да се запознаят с критериите, по които се определят основните и допълнителните им месечни възнаграждения и ако имат това право, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер?“; 4. „Имат ли право държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР да участват чрез възражения и обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения, когато това определяне произтича от преценката на административен или друг орган, а не от нормативен акт“; 5. „Длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решението си, с което определя допълнителни възнаграждения по чл. 6, б. г. от РМС 282/94 г. или е достатъчно да се позове на решение, взето въз основа на немотивирано предложение за определяне на тези възнаграждения? Ако е налице такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер?“; и 6. „Имат ли постоянен характер допълнителните възнаграждения в колона 5 от Приложение 4 „Ценово предложение“ към действащите към процесния период Договори за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества“ на АЕЦ Козлодуй“ между „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и ОДМВР – Враца, съответно Договор № 870000013/12.06.2017 г. и Договор № 816000027/20.05.2021 г.?“; Ответната страна ОДМВР - Враца оспорва жалбата, като поддържа, че жалбоподателят не е обосновал твърденията си поставените от него въпроси да имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Освен това излага доводи, че въпросите са некоректно формулирани и че не обуславят обжалваното решение, а по отношение на въпроси 5 и 6 счита, че са общи и абстрактни и че нямат отношение към спора. Те били относими към преценката за обоснованост и правилност на обжалваното решение, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Евентуално излага и съображения за неоснователност на жалбата по същество. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд приел установено, че през процесния период страните по делото били обвързани от валидно служебно правоотношение, по силата на което ищецът заемал длъжността „полицейски инспектор” в сектор „Охранителна полиция” в РУ АЕЦ Козлодуй към ОДМВР – Враца и е имал статут на държавен служител по смисъла на чл.142 ал.1 т.1 пр.1 ЗМВР. В този период ищецът работил при сумирано отчитане на отработеното време, отразено в съставени за тази цел протоколи, изготвени за всяко тримесечие и получавал допълнително възнаграждение по силата на Решение № 282 от 15 юли 1993 г. на Министерски съвет /РМС 282/ 93/ и договори за охрана на стратегически обект „АЕЦ Козлодуй” ЕАД в размер на 60% от минималната работна заплата /МРЗ/, но претендира за същия период заплащане на допълнително възнаграждение до пълния максимален размер - 100% от МРЗ. При условията на чл.92 ал.1 ЗМВР между АЕЦ "Козлодуй" ЕАД, гр.Козодуй и ответника били сключени договор № 870000013/12.06.2017 г. и договор № 816000027/ 20.05.2021 г. и допълнителните споразумения към тях за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества на АЕЦ "Козлодуй", ведно с приложения, Общи условия на договора и Типова калкулация за услугата по чл.92 ал.3 ЗМВР, в които били посочени начина, вида и периодичността на плащане на допълнителното възнаграждение. Относно реда на изплащане били издадени и вътрешни правила по РМС 282/93, утвърдени със Заповед № АД-1960/ 16.07.2019 г. и Заповед № АД – 2630/ 14.09.2021 г. на изпълнителния директор на "АЕЦ Козлодуй" ЕАД, с които ОДМВР Враца е изразила съгласие. При така възприетата фактическа обстановка съдът приел, че са налице две самостоятелни правоотношения - служебно правоотношение между страните по делото и облигационно правоотношение между ответника и "АЕЦ Козлодуй" ЕАД, произтичащо от сключени помежду им договори за охрана. По първото правоотношение, като държавен служител в МВР, ищецът имал право на основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения, както и на възнаграждения в случаи, определени със закон или с акт на Министерския съвет. Задължена страна по служебното правоотношение за заплащане на основното и на допълнителните възнаграждения била съответната структура по чл.37 ЗМВР - ОДМВР Враца. По второто правоотношение възложителят "АЕЦ Козлодуй" ЕАД следвало да заплаща възнаграждение за предоставената му от изпълнителя ОДМВР Враца услуга. Самостоятелният характер на тези отношения бил относителен, тъй като компонент от общата цена по договора за охрана, която възложителят дължи на изпълнителя, е възнаграждението за служителите на МВР, осъществяващи тази охрана. Това възнаграждение се определяло от министъра на вътрешните работи в утвърдена от него таблица за средномесечна цена на услугата за охрана на обекти, извършвана от полицейските органи по чл.92 ал.1 ЗМВР и залегнало в колона 4 на Приложение № 4 към договора – Ценова таблица. В колона 5 на същото Приложение № 4 като част от цената на услугата било посочено допълнителното възнаграждение по РМС № 282/1993 г., поради което дължимите възнаграждения на служителите на МВР представляват част от цената на услугата, която "АЕЦ Козлодуй" ЕАД дължала на ОДМВР Враца. Между двете правоотношения имало връзка, произтичаща от начина, по който се определят възнагражденията на служителите на МВР, но това нямало отношение към задължението за изплащане на дължимите възнаграждения на ищеца, което тежало върху ОДМВР Враца. Средствата за заплащане на възнагражденията по РМС № 282/1993 г. обаче били собственост именно на възложителя по договора – „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и след като размерът им не бил нормативно уреден, то негово право било да определи този размер в границите, за които е постигнато съгласие с изпълнителя. Основанието за плащането им не било в т.6 б.„г“ от РМС 282/93, а в т.6 б.“в“ от това РМС, визираща поощряване на служителите на МВР при изпълнение на възложените им защитни дейности. И на това основание исковата претенция би била неоснователна, тъй като съгласно вътрешните правила ОДМВР Враца ежемесечно изготвял и предоставял на определената работна група обобщени доклади и списъци, в които били посочени претендираното и дължимото се на служителите му възнаграждение за изпълнението на договорите чрез осъществяването на охраната. Работната група по правилата, съгласявайки се с направените от Началник РУ АЕЦ - Козлодуй предложения, предлагала да се изплатят посочените в тях възнаграждения на служителите на РУ АЕЦ - Козлодуй за съответните месеци. Съставените протоколи с изготвените предложения били утвърждавани от ръководителите на страните по договора. За неоснователни били счетени възраженията на ищеца, свързани със законосъобразността по определяне на състава и структурата на работната група, предлагаща размера на индивидуалните допълнителни възнаграждения и механизма за тяхното определяне. Според съда основа за изчисляването на поощрението е МРЗ или определен процент от нея според заеманата длъжност. Същите са с постоянен характер, като всеки служител, отработил работните дни за месеца, получавал еднакъв размер. Претендираното допълнително възнаграждение било в пряка връзка със служебното представяне на служителите на МВР и представлявало поощрение за положен труд по охрана на "АЕЦ Козлодуй". На ищеца било изплатено в пълен размер дължимото му се за периода допълнително възнаграждение при спазване клаузите на договора и вътрешните правила - 60% от сумата, представляваща 100% от МРЗ. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, нито един от поставените правни въпроси не обуславя въззивното решение. Решаващите съображения за отхвърляне на исковите претенции се свеждат до това, че ищецът претендира не допълнително възнаграждение, а поощрение, предвидено в т.6 б.“в“ от РМС 282/ 93; че размерът на това поощрение не е нормативно определен; че начинът на определяне на размера и неговият максимум са определени с договори, по който ищецът не е страна и във Вътрешни правила, одобрени от ответника; че е спазена процедурата предвидена в Правилата при определяне на размера на поощрението и ищецът е получил всичко, което му се дължи. По отношение на тези изводи на въззивния съд формулираните в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК правни въпроси са ирелевантни. Съдът не е постановил, че органът по назначаването е длъжен или не е длъжен да уведоми и запознае подчинените си служители с критериите, по които определя и изплаща допълнително възнаграждение, нито че възложителят и изпълнителят по договори за охрана могат да се договорят и да въведат неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители в МВР. Той не е разрешил и въпроса имат ли право държавните служители в МВР да се запознаят с критериите, по които се определят основните и допълнителните им месечни възнаграждения и да участват чрез възражения и обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения, такива въпроси пред него на са били поставени от ищеца. Няма произнасяне и по въпроса длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решението си, с което определя допълнителни възнаграждения по чл. 6, б. г. от РМС 282 /съдът е приел за приложима не б.“г“, а б.“в“ от т.6 на въпросното РМС/. Що се касае до въпроса имат ли постоянен характер допълнителните възнаграждения в колона 5 от Приложение 4 към действащите към процесния период договори за охрана, съдът е приел, че сумата е плащана постоянно, но не че е допълнително възнаграждение, а че е поощрение, свързано с представянето на служителя на МВР за съответния период. Затова поставените въпроси не обуславят обжалваното решение, а по необуславящи правни въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато. По изложените съображения Върховният касационен съд