Определение № 1017 от 22.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 809/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Д. С. срещу въззивно решение № 127/30.01.2023 г., постановено по в. т. д. № 1057/2022 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 267 037/20.12.2021 г. по гр. д. № 13248/2020 г. на Софийски градски съд в частта за уважаване на предявения от „УниКредит Булбанк“ АД срещу касатора иск с правно основание чл. 422 ГПК и предмет установяване дължимостта на главница в размер 35 485, 88 лв. по договор за банков револвиращ кредит № 004/220/06022015 от 06.02.2015 г., ведно със законната лихва от 15.09.2016 г. М. Д. С. обжалва въззивното решение с твърдения за неговата неправилност поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Заявява, че с въззивното решение не са били обсъдени всички негови възражения за неправилност на първоинстанционното решение, последните съсредоточени в оспорване на качеството му съдлъжник и приложение на чл. 147 ЗЗД и ЗЗП към установените по делото факти. Допуснатите нарушения според касатора са довели до необоснован извод, че той няма качеството потребител и поръчител. Счита, че съдът не е изследвал действителната воля на страните и не е тълкувал клаузите от договора в тяхната взаимна връзка, а е основал решението си на отделни уговорки, които е обсъдил изолирано една от друга. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулира въпроси, които според него са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция, а именно: 1.„Длъжен ли е въззивният съд да формира мотивите си въз основа на всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, след като ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност?“ 2.„Какво е отношението между понятията поръчител и солидарен длъжник и длъжен ли е съдът да установи вида на солидарната отговорност?“ 3.„Следва ли при изследване действителната воля на страните съдът да тълкува отделните уговорки в договора във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността?“ С. сочи, че първият въпрос е разрешен в отклонение от задължителна практика на ВС и ВКС, както и доразвиваща я казуална такава, създадена по реда на чл. 290 ГПК. По втория въпрос въззивното решение е в отклонение от разясненото в тълкувателната част на решение № 213/2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. IV г.о. на ВКС, а третият – в противоречие с решение № 16/2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на II т.о., решение № 134/2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г. на III г.о., решение № 220/2014 г. по гр. д. № 6126/2013 г. на IV г.о. на ВКС. При изложените доводи в касационна жалба С. формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено като бъде постановено друго решение, с което да се отхвърли в цялост предявеният от банката иск с присъждане на разноски. От ответника по касация „УниКредит Булбанк“АД не е постъпил отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт и отговаря на изискванията за редовност, поради което същата се явява процесуално допустима. Предмет на исковото производство е предявен от „УниКредит Булбанк“ АД срещу М. Д. С. иск по чл. 422 ГПК с предмет установяване наличието на задължение в тежест на ответника за заплащане на сума в размер 38 182, 40 лв. - главница по договор за банков револвиращ кредит № 004/220/06022015 от 06.02.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 15.09.2016 г., 808, 79 лв. – лихва върху просрочена главница за периода 06.02.2016 г. – 14.09.2016 г., и 376, 52 лв. – наказателна лихва за периода 06.02.2016 г. – 14.09.2016 г. Първоинстанционният съд е уважил претенцията в размер на 35 485, 88 лв. /неплатена главница/ и отхвърлил в останалата част. При подадена от ответника въззивна жалба съставът на Апелативен съд София е възприел установените от първостепенния съд факти, а именно: „УниКредит Булбанк“ АД и „МАЙБЕН ВАРИЕД АКТИВИТИС“ ЕООД, представлявано от управителя М. Д. С., са сключили на 06.02.2015 г. договор за банков револвиращ кредит № 004/220/06022015. Кредитът е предназначен за извършване на търговската дейност на „МАЙБЕН ВАРИЕД АКТИВИТИС“ ЕООД и е обезпечен чрез ангажиране солидарната отговорност на управителя като физическо лице. Ответникът се е позовал на правилото, регламентирано в чл. 147 ЗЗД, твърдейки, че шестмесечният срок е започнал да тече на 06.02.2016 г., съответно към датата на предяване на иска 15.09.2016 г. е бил изтекъл. Въззивният съд е отрекъл качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗПП/ да е притежавано от ответника, позовавайки се на решение № 240 от 29.03.2018 г. по т.д. № 1102/2017 г., І т.о. на ВКС. Извел е заключение, че по този договор С. има качеството на солидарен длъжник, а не на поръчител, възприемайки подробно изложените мотиви на първостепенния съд. Последните са изградени при съобразяване с обективираните в договора за кредит уговорки, с които ответникът е посочен като „солидарен длъжник“ в хипотезата на чл. 121 ЗЗД и чл. 304 ТЗ, а не чл. 138 ЗЗД. Касационната жалба не обосновава необходимост от селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на касационен контрол за законосъобразност, тъй като не е налице соченото от касатора основание за факултативен достъп до касация. Отговор на първия въпрос, зададен от касатора С., произтича директно от разпоредбите на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, разяснявани многократно в практика на касационната инстанция, от която въззивният съд не се е отклонил. В мотивите на решението си съставът на Апелативен съд София е отговорил на всички релевирани във въззивната жалба на длъжника оплаквания относно приложение на потребителската защита и присвояване на качеството поръчител, но ги е счел за неоснователни, излагайки собствени съображения и възприемайки мотивите на първостепенния съд. В касационната жалба наведените във въззивното производство оплаквания са преповторени без да е изяснено кое точно обстоятелство от развилите се между банката и длъжника отношения по повод отпуснатия кредит въззивната инстанция е игнорирала и, ако беше взела предвид, би достигнала до различен от обективирания извод за дължимост на главницата в размер на 35 485, 88 лв. Въпросите под номер две и три изразяват несъгласието на касатора с изводите на въззивната инстанция относно качеството, в което той участва като страна по договора за кредит. Въпросите са зададени самоцелно и без да държат сметка за обективираните в договора клаузи, които ясно показват, че в случая уговорка за поръчителство липсва. М. С. е посочен като „солидарен длъжник“. Предметът на договора е описан като предоставяне от страна на кредитора на кредитополучателя и при солидарната отговорност на солидарния длъжник сумата от 50 000 лв. Третото задължено лице /М. С./ отговаря при условията на чл. 304 ТЗ и встъпва в изпълнение на договора в хипотезата на чл. 121 – 127 ЗЗД и т.н. За да достигне до извод относно вида на солидарната отговорност, въззивният съд е възприел извършения от първоинстанционния съд анализ на действителната воля на страните и целта на договора, т. е. отсъства заложеното във въпросите неглижиране от страна на решаващия състав на задължението му да тълкува договора в съответствие с правилото на чл. 20 ЗЗД. Недоволството на касатора от формирания краен правен извод във въззивното решение не е достатъчно условие, за да се обоснове достъп до касация. С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС