Определение № 1926 от 09.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1061/2023 г.

Производството е по чл. 248, ал. 1 ГПК. Образувано по молба вх. № 5219/25.03.2024г. на „Първа инвестиционна банка“ АД, представлявана от Адвокатско дружество „Камбуров и съдружници“, чрез адв. Н. Н., с искане за изменение на определение № 434/26.02.2024 г. по т.д. № 1061/2023 г. на ВКС, като се присъди допълнително адвокатско възнаграждение за подаването на отговор на касационната жалба на „Кътов„ ЕООД против решение № 42/19.01.2023 г. по гр.д.№ 202/2022 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 253/26.11.2021 г. по гр.д.№ 574/2019 г. на Самоковски районен съд. В молбата е изложено несъгласие с мотивите на състава, за частично уважаване на претендираните от страната разноски. Излагат се доводи за съответствие на платеното адвокатско възнаграждение с установения в Наредба № 1/2004 г. минимален размер, който от своя страна съответства на реалните цени на адвокатските услуги в страната. Подчертава се, че с решение по дело C-438/22 г. на Съда на Европейския съюз, на съда единствено се предоставя допълнително възможност да извърши самостоятелна преценка за справедлив размер на адвокатското възнаграждение, но без конкретни и обективни параметри за същата. Липсата на такива обосновава необходимост и удачност за прилагане на въведените с Наредба № 1/2004 г. критерии, до приключване работата на ръководните органи на адвокатурата, представителите на съдебната и законодателната власт, по приемането на критерии за такава преценка.Според страната, смисъла на аргументацията на СЕС е да не се допускат дъмпингови практики, а не да се създаде несигурност и непредвидимост в гражданския оборот и конкретно в отношенията между доверител и адвокат, досежно възмездността на услугата, като решението на СЕС не изключва само по себе си конкретните минимални размери в Наредбата да са съответни на реалните пазарни цени. В настоящия случай, възнаграждението от 6 348 лева е договорено преди постановяване на решението по дело C - 438/22г. на СЕС и според страната последното е неприложимо, тъй като към момента на договарянето е било обективно невъзможно страните да го съобразят. По начало молителят счита, че то не се прилага ретроактивно, по аналогия с действието занапред на тълкувателните решения на националните върховни съдилища. Ответната страна – „Кътов„ЕООД – депозира становище в законоустановения срок, с което оспорва допустимостта на молбата, както и в евентуалност - по същество. Посочва, че не са налице процесуалните предпоставки за изменение на определението в частта за разноските. По основателността на молбата поддържа, че молителят се домогва да ревизира задължителна за съдилищата, на основание чл. 633 ГПК, практика на СЕС, като подчертава, че претендираният адвокатски хонорар е прекомерен. Върховен касационен съд, състав на първо търговско отделение констатира, че искането е депозирано в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и следва да се разгледа по същество. Производството по т.д. № 1061/2023 г. на ВКС, І т.о. е образувано по касационна жалба на „Кътов„ ЕООД против решение № 42/19.01.2023 г. по гр.д.№ 202/2022 г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 253/26.11.2021 г. по гр.д.№ 574/2019 г. на Самоковски районен съд. С потвърденото решение са отхвърлени предявените в пасивно субективно съединение искове на „Кътов„ЕООД против „Първа инвестиционна банка„АД и „А и Л Корпорация„ООД, квалифицирани от първоинстанционния съд с основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. с чл.440, ал.1 и ал. 2 ГПК вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЗД - за установяване по отношение на ответниците, че в полза на първия не съществува ипотечно право, възникнало на основание сключен с втория ответник / с предходно наименование и правноорганизационна форма „Търговска къща Йолов „ ЕООД / договор за ипотека, материализиран в нот. акт № 197, том ІІІА, рег. № 3957, дело № 573/2007г. на Нотариус Борислав Механджийски, върху два недвижими имота, собственост на ищеца - ателиета, находящи се в сграда – апартхотел „Кокиче„, с местонахождение к.к. Боровец. Настоящият състав, с определение № 434/26.02.2024 г. по т.д. № 1061/2023г. на ВКС, не е допуснал касационно обжалване на въззивното решение. С определението „Кътов„ ЕООД е осъдено, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на „Първа инвестиционна банка„ АД разноски за настоящата инстанция, в размер на 3 600 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, с включен ДДС. Настоящият състав е уважил предявено от касатора, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, претендирано в размер на 6 348 лева / 5 290 лева възнаграждение и 1058 лева ДДС върху същото /. Частичното уважаване е обосновано с решението на СЕС по дело С -438/2022, като съставът е приел за ориентировъчни, в аспект на сдправедливо възмездяване на адвокатския труд, стойностите на твърдите ставки по кореспондиращата разпоредба на Наредбата. Молбата по чл. 248 ГПК е неоснователна. Развитите от молителя съображения не кореспондират с аргументацията на състава, обусловила присъждане на възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС, в размер от 3600 лв. с ДДС. Изцяло несъстоятелна е тезата за неприложимост на решение по дело C-438/22 г., с оглед момента на възникване на правоотношението между банката и довереника й, мотивирана с приложимостта занапред на даденото разрешение, аналогично на действието на тълкувателните решения. Решенията по преюдициалните запитвания не се ползват със същия статут, като тълкувателните решения на националните юрисдикции и аналогия между двете е неуместна. Този извод е трайно обоснован в практиката на СЕС, обобщена в Решение на Съда от 13 декември 2012 година по дело C-465/11г., в т. 44 от което се посочва, че тълкуването, което дава Съдът на норма на правото на Съюза, при упражняване на компетентността си по член 267 ДФЕС, уточнява и изяснява значението и приложното поле на тази норма, както тя трябва или е трябвало да се разбира и прилага от момента на нейното влизане в сила, както и че Съдът може да ограничи единствено по изключение, въз основа на присъщия на правния ред на Съюза общ принцип на правна сигурност, възможността всяко заинтересовано лице да се позове на разпоредба, на която той е дал тълкуване, за да оспори основани на добросъвестност правоотношения ( в този смисъл Решение от 10 май 2012 г. по дело Santander Asset Management SGIIC и др., C‑338/11—C‑347/11, точки 58 и 59 и Решение от 18 октомври 2012 г. по дело Mednis, C‑525/11, точки 41 и 42). В конкретния случай, основание за такова ограничение не се обосновава. Поради това, без правно значение е кога точно е възникнало материалното правоотношение между доверителя „ПИБ“АД и неговия процесуален представител. Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, пар. 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара представлява сериозно нарушение на конкуренцията, по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС и в действителност съставлява пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност на подобно споразумение, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително и когато предвидените в посочената наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Настоящият състав, при определяне подлежащия на възмездяване размер, точно с оглед гарантиране на справедливо, но и адекватно на адвокатския труд възнаграждение, предвид възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, е изходил от размера на твърдата ставка, предвидена в чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредбата, в редакцията й към момента на образуване на касационното производство / 2 650 лева /, като ориентировъчна за стандарта на възмездяване, възприет от гилдията. Увеличил е размера, съобразно действителното съдържание на процесуалната защита, сведено до депозиран отговор на касационна жалба. Взел е предвид и обстоятелството, че заплатеният размер, видно от фактура № 8897/27.11.2023г., е договорен за „цялостно процесуално представителство по т.д.№ 1061/2023 г. на ВКС“, каквото фактически не е осъществено, извън депозирания отговор на касационната жалба, съобразявайки относимостта му и към производството по селекция, и към произнасянето по същество, доколкото е обективиран адвокатски труд и с такъв предмет, при предварителна неяснота относно резултата от производството по чл. 288 ГПК. В дискреция на съда е, при надлежно предявено и поддържано възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК и с оглед задължителната на основание чл. 633 ГПК практика на СЕС, да определи и присъди за възмездяване по-нисък от договорения и разплатен размер на адвокатското възнаграждение, след като намира договорения прекомерен, с оглед съдържанието на осъществената защита в касационна инстанция, правната и фактическа сложност на спора. Съставът не намира основание да ревизира преценката си, респ. приложените обективни критерии, за определяне на действително справедлив за възмездяване размер, изхождайки от общото правило за недопустимост на неоснователното обогатяване. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение