Определение № 8096 от 23.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11328/2024 г.

Производството е по реда на чл. 248 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във вр. чл. 144 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по искане на Столична община, с адрес: гр. София, ул. „Московска“ № 33, представлявана от кмета В. Терзиев, чрез адв. С. Джамбазов, САК, за изменение на Решение № 1566/19.02.2025 г. на Върховен административен съд, постановено по адм. дело № 11328/2024 г., в частта за разноските. Искателят намира за недопустимо направеното от касатора възражение за прекомерност на разноските на ответната страна, което е обусловило произнасянето на ВАС по отношение дължимите на Столична община разноски за касационното производство. Алтернативно, счита възражението за неоснователно като бланкетно, немотивирано. Сочи, че с оглед представянето своевременно на списък по чл. 80 ГПК за сторените от ответника разноски в проведеното по делото открито съдебно заседание, касаторът е имал възможност да направи мотивирано възражение по техния размер, което не е сторено. Счита, че именно отсъствието на аргументация за липсата на фактическа и правна сложност на производството, води до недопустимост на направеното възражение. Допълва аргументите си с твърдението, че липсата на заявено по същество възражение относно разноските до приключване на устните състезания в касационното производство, предопределя неговата преклузия и недопустимост. Алтернативно, искателят излага доводи за неоснователност на възражението, тъй като то не се основава на релевантни факти и обстоятелства, които да са наложили ревизиране на претендираните от ответника разноски за адвокатско възнаграждение. Намира за неправилен извода на съда, че спорът не се отличава с фактическа и правна сложност, предвид особеността на касационното производство и качеството на ответник на Столична община. Счита, че делата по оспорване на индивидуални административни актове, с които се определят финансови корекции се отличават с фактическа и правна сложност, предвид приложимостта на европейското право, уредбата на материята в различни национални актове, сложният фактически състав на нередността, който изисква доказването на всеки от елементите му, новото и динамично законодателство в областта. Сочи, че претендираното от страната адвокатско възнаграждение е определено в пълно съответствие с минималните размери по Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и с оглед високата фактическа и правна сложност на конкретния спор. Намира, че при определяне размера на дължимото на спечелилата страна адвокатско възнаграждение следва да се има предвид целта за нейното справедливо възмездяване за участието й в непредизвикан от нея правен спор. Искателят оспорва и пряката приложимост на решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, като сочи, че разумният характер на дължимите на страната разноски следва да бъде преценен за всеки конкретен случай, като се вземат предвид редица обстоятелства и най-вече отмяната на административния акт като незаконосъобразен, което прави извършването на разноските обосновано с оглед осигуряването на адекватна правна защита на правата и интересите на жалбоподателя. Счита, че при определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение следва да се вземе предвид и отговорността на адвоката пред неговия клиент с оглед материалния интерес по делото, която отговорност е имуществена, гаранционно-обезпечителна, неограничена. Сочи, че претендираното адвокатско възнаграждение е определено в резултат на свобода на договаряне между страните и не е необосновано, нито неразумно високо, предвид проявената от процесуалния представител на Столична община активност в производството, както и с оглед продължителността на процеса – над 10 месеца, сложността на спора и материалния интерес. Обръща внимание, че е изготвен подробен отговор на касационната жалба, процесуалният представител на ответника е участвал във всички проведени съдебни заседания, развити са съображения по съществото на спора, които са взети предвид от касационната инстанция, което обуславя извод за извършване на всички фактически и правни действия за законосъобразно развитие на производството. Позовава се на съдебна практика на ВАС, въз основа на анализ на която формира извод, че претендираните от Столична община разноски за касационното производство не са прекомерни и следва да се присъдят в пълния им размер. По изложените съображения иска да се измени постановеното съдебно решение в частта за разноските, като в полза на Столична община бъде присъдена разликата до пълния размер на претендираното адвокатско възнаграждение. Ответникът – ръководителят на Управляващия орган на Оперативна програма „Региони в растеж“ 2014-2020 изразява становище за неоснователност на искането. Върховният административен съд счита искането за допустимо - подадено от надлежна страна и в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК. Разгледано по същество, искането е неоснователно. С Решение № 1566/19.02.2025 г. по адм. дело № 11328/2024 г. ВАС оставя в сила Решение №17935 от 25.09.2024 г. на Административен съд – София – град по адм. дело № 269/2024 г., приемайки, че с оглед изхода от спора, направеното от ответника искане за разноски е основателно и на основание чл. 143 АПК, съдът осъжда Министерство на регионалното развитие и благоустройството – юридическото лице, в чиято структура е органът – касатор, да заплати на Столична община сумата от 60 000 (шестдесет хиляди) лева с вкл. ДДС, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. За да постанови решението си в частта за разноските, с оглед своевременно направеното от касатора възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, ВАС приема, че с оглед процесуалната роля на страната като ответник, обемът и характерът на извършената юридическа дейност са значително по-малки в сравнение с тези, извършени пред първата инстанция, и при съобразяване на тълкуването, дадено в решение от 25.01.2024 г. на Съда на Европейския съюз по дело С-438/22, обосновава намаляването на претендираното възнаграждение до присъдения размер от 60 000 лв. с вкл. ДДС. Видно е, че за да постанови решението си в частта за разноските, съдът е изложил мотиви, съгласно изискването на чл. 172а, ал. 2 АПК и е изразил волята си в диспозитива на съдебния си акт. Несъгласието на искателя с аргументите на съда не е основание за изменение на решението в частта за разноските. Съдебният акт не е непълен, тъй като съдът се е произнесъл по предмета на правния спор изцяло. Не е налице грешка във формирането на волята на съдебния състав, нито пропуск, които да налагат изменение на решението в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК. При постановяване на решението, чието изменение в частта за разноските се иска, съдът е извършил дължимата съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК преценка, включително съобразно сочените в решението на СЕС критерии, като е взел предвид вида на правния спор, обема на извършената от процесуалния представител на ответника по касация юридическа работа, както и фактическата и правна сложност на делото. Напълно неоснователно е твърдението на искателя, че направеното от касатора възражение е недопустимо, като неподкрепено с конкретни факти и обстоятелства и подробни мотиви. Недопустимостта на съответното процесуално действие, каквото се явява възражението за прекомерност на претендираното от другата страна адвокатско възнаграждение, е обусловена от липсата на някоя от предпоставките за извършването му. За да е допустимо, възражението следва да е направено от надлежна страна, каквато безспорно касаторът е, до приключване на устните състезания в съответната инстанция, до който момент може да бъде заявена и самата претенция за разноски. Позоваванията в тази връзка на съдебна практика на ВАС и ВКС само потвърждават несъстоятелността на твърдението на ответника по касация, доколкото от материалите по делото се установява, че възражението е направено от касатора своевременно. Конкретно – молбата от 06.12.2024 г. чрез процесуалния представител на РУО на ОПРР, в която същото е обективирано в допълнение към изложеното в касационната жалба, е докладвана и в проведеното открито съдебно заседание на 10.12.2024 г., участие, в което ответната страна – Столична община, е взела участие чрез процесуалния си представител адв. Джамбазов. Възражение в тази връзка от страна на ответника не е направено. Видно е, че съдът се е произнесъл по допустимо възражение, доколкото същото е направено своевременно до приключване на устните състезания в касационното производство. Неоснователни са и всички останали доводи на искателя по отношение основателността на възражението и извършената от съда преценка на размера на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение. Вярно е, както твърди искателят, позовавайки се и на практика на ВАС, че съдът не дължи произнасяне служебно по отношение размера на адвокатското възнаграждение на спечелилата спора страна. Но също толкова вярно е, че съдът дължи произнасяне при направено възражение. За целите на настоящото произнасяне, съдът следва да отбележи, че неточно сочи в мотивите към Решение № 1566/19.02.2025 г., че направеното от касатора възражение не е обвързано с минимално установения размер в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, какъвто аргумент е изложен още в касационната жалба. Този пропуск на съда по никакъв начин не се отразява на същността на изложените от него мотиви при определяне размера на дължимите на Столична община разноски, съставляващи адвокатско възнаграждение, и взетото решение. Нещо повече, с молбата от 06.12.2024 г. и противно на твърденията на настоящия искател, касаторът е мотивирал възражението си за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, което именно е взето предвид от касационната инстанция при формиране на волята й да уважи възражението. Възражение и в това отношение не е направено от ответната страна в проведеното открито съдебно заседание. Независимо от горното и в отговор на подробно изложените в настоящото искане аргументи, съдът отново следва да посочи, че изводът му по отношение размера на разноските, които следва да се присъдят в полза на ответната страна, с оглед изхода на спора, е формиран като е взето предвид, че основната тежест при подготовката на нейния процесуален представител за успешно оспорване на индивидуалния административен акт е пред първата инстанция. В тази връзка, следва да се подчертае, че касационната инстанция е такава по правото, а не по фактите (арг.: чл. 219 и чл. 220 АПК). Пред касационната инстанция искателят е имал качеството на ответник, поради което обемът на подготовката на процесуалния му представител и процесуалната активност на страната са с по-малък интензитет. Противно на изложеното в искането, в касационното производство е проведено едно единствено открито съдебно заседание, в което адвокатът на Столична община е потвърдил единствено искането за оставяне в сила на съдебното решение, по аргументите, изложени в писмения отговор на касационната жалба на РУО на ОПРР, а становището му, макар и обвързано с етапа на съдебното производство и качеството на искателя на ответник в него, преповтаря в голяма степен изложените от страната аргументи за незаконосъобразност на административния акт пред първоинстанционния съд, доколкото и същите са споделени от последния с обжалваното пред ВАС решение. Обемът на вложения от адвоката труд, отделените време и усилия са неотносими към фактическата сложност на делото факти, тъй като усилията по събиране и оценката на доказателства имат отношение към първоинстанционното производство. Същото е относимо и към правната сложност на делото, и независимо от приложението на правото на Съюза – бидейки страна по споразумение с Европейския съюз за финансиране на конкретни програми чрез Европейските структурни и инвестиционни фондове, респективно Европейските фондове при споделено управление, а преди това – и предприсъединителните фондове, Република България е натрупала значителен управленски опит, подпомогната включително от формираната по спорове с такъв предмет съдебна практика на административните съдилища и Върховния административен съд. От тази гледна точка, само фактът на приложение на европейското право не превръща спора в правно сложен. Ирелевантна за преценката на съда относно размера на дължимото на страната адвокатско възнаграждение при направено възражение, е отговорността на адвоката за причинени вреди. Дали страната ще бъде възмездена за сторените от нея разноски по водене на конкретния правен спор, зависи най-вече от това дали при разрешаването му е доказана нейната правота. Евентуалната отговорност на адвоката е предмет на вътрешните отношения между него и страната, и не е в пряка зависимост от преценката на съда за прекомерността на адвокатското възнаграждение при направено възражение. Възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на платения адвокатски хонорар и възможността на съда да го намали, а с оглед тълкуването на СЕС по дело С-438/22 - и под минималния размер, определен от наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, е действително една от възможностите на страната, в случая административният орган, да защити правата си и да не позволи на ответната страна да бъде присъден хонорар, несъответстващ на критериите за справедливо и обосновано възнаграждение за положения труд в зависимост от характера на съответното производство. Поради това и размерът на разноските е определен правилно и няма основание за исканото от Столична община изменение. В горния смисъл са: Определение № 7323/13.06.2024 г. по адм. дело № 11761/2023 г. на ВАС, VІІ отд., Определение № 7329/13.06.2024 г. по адм. дело № 381/2024 г. на ВАС, VІІ отд., Определение № 7677/20.06.2024 г. по адм. дело № 1884/2024 г. на ВАС, VІІ отд., Определение № 7682/20.06.2024 г. по адм. дело № 334/2024 г. на ВАС, VІІ отд., Определение № 7597/19.06.2024 г. по адм. дело № 257/2024 г. на ВАС, І отд., Определение № 6778/04.06.2024 г. по адм. дело № 10286/2023 г. на ВАС, І отд., Определение № 9054/22.07.2024 г. по адм. дело № 9713/2023 г. на ВАС, VІІ отд., Определение № 11520/29.10.2024 г. по адм. дело № 6261/2024 г. на ВАС, VІІ отд. и др. По изложените съображения, искането на Столична община за изменение на постановеното по делото решение, в частта за разноските, е неоснователно и следва да бъде отхвърлено. Воден от горното и на основание чл. 248, ал. 3 ГПК във вр. чл. 144 АПК, Върховният административен съд