Определение № 2545 от 07.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 954/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв. П. К. като процесуален представител на А. Й. С. срещу определение № 163 от 06.03.2024г. по в.т.д. № 158/2023г. на Апелативен съд Варна, ТО, II състав, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на постановеното по делото решение № 327 от 27.11.2023г. в частта за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради противоречието му с процесуалния закон. Сочи, че пред въззивната инстанция ответникът е обжалвал изцяло първоинстанционното решение в осъдителната му част за сумата 84 000 лева, но въззивният съд е присъдил допълнително обезщетение в размер на 44 000 лева, поради което неправилно с оглед променения размер на уважената част от иска е изменил размера на дължимото по реда на чл.38 ЗА адвокатско възнаграждение за първата инстанция. Поддържа, че съгласно Наредба №1 от 2004г. дължимото за първоинстанционното производство съобразно изхода на спора адвокатско възнаграждение възлиза на 9770 лева или 11 724 лева с ДДС, като намира за неправилен извода на въззивния съд, че следва да се приложи редакцията на наредбата към момента на производството пред съответната инстанция, а счита, че приложима е редакцията, действаща към датите на приключване на устните състезания пред първостепенния съд и постановяване на съдебния акт от съда. Ответникът ЗД „Бул инс“ АД не представя отговор на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК. Частната жалба подлежи на разглеждане по реда на чл.274, ал.2 ГПК, поради което произнасянето по нея не е обусловено от обосноваване на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Въззивното производство е било образувано по въззивна жалба на ЗД „Бул инс“ АД срещу първоистанционното решение в частта, с която е уважен предявеният против дружеството иск за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 84 000 лева, въззивна жалба на А. Й. С. срещу същото решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея иск за разликата над 84 000 лева до 140 000 лева и относно началната дата на присъдената лихва за забава, както и въззивна жалба на Я. Ю. Б., действащ чрез своята майка Х. Ю. Х., срещу същото решение в частта, с която е отхвърлен изцяло предявеният от него иск. С решението си въззивният съд е отменил частично първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и е присъдил на ищцата А. С. допълнително сумата 44 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди, като е потвърдил първоинстанционото решение в останалите му обжалвани части. Приел е, че с оглед изхода на спора следва да бъде изменен размерът на дължимото се по реда на чл.38 ЗА възнаграждение за първоинстанционното производство на процесуалния представител на ищцата, като същото следва да бъде 4751 лева. С обжалваното определение въззивният съд е приел за неоснователна молбата на въззивницата – ищца за изменение на решението в частта относно определеното адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА за първоинстанционното производство. Посочил е, че е налице противоречива практика на ВКС относно приложимата редакция на Наредба № 1/2004г., като е споделил практиката, обективирана в решение № 50001 от 03.02.2023г. по т.д. № 2530/2021г. на ВКС, I т.о., според която меродавен е нормативният акт, уреждащ минималния размер на адвокатското възнаграждение, действал към образуване на производството пред съответната инстанция. Съобразил е и даденото тълкуване в решение на СЕС от 25 януари 2024г. по дело С-438/22г. и е приел, че нормата на чл.38, ал.1 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004г. не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага, а посочените в наредбата размери могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда, и подлежат на преценка от него с оглед цената на предоставените услуги, както и с оглед на вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Констатирал е, че в решението си не е съобразил действително определения от първата инстанция по-висок размер на адвокатското възнаграждение, но е приел, че това е довело единствено до присъждане на сумата 1091 лева и при липса на молба по чл.248 ГПК по отношение на първоинстанционното решение и молба по чл.248 ГПК по отношение на въззивното решение от страна на ответното дружество така присъденият размер не може да бъде променен. Намерил е, че присъдената на процесуалния представител сума в размер на 7389 лева от първата инстанция и допълнително 1091 лева от въззивната инстанция отговаря на посочените критерии за определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА като вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правната сложност на делото. Настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно. Исковото производство е образувано по предявен от А. Й. С. частичен иск за сумата 140 000 лева, представляваща част от дължимото й се обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие настъпила при пътнотранспортно произшествие смърт на нейния син в размер на 180 000 лева, и предявени от В. Х. А. и от Я. Ю. Б., действащ чрез майка си Х. Х., частични искове за сумите съответно 15 000 лева и 10 000 лева, представляващи част от дължимите им се обезщетения за претърпени неимуществени вреди вследствие настъпила при пътнотранспортно произшествие смърт на брата на първия и дядото на втория в размер на по 50 000 лева. След частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение от въззивния съд, предявеният от А. С. иск е уважен за сумата 128 000 лева и е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 140 000 лева, а предявеният от Я. Б. иск е отхвърлен изцяло, като първоинстанционното производство в частта по предявения от В. А. иск не е било обжалвано. Настоящият състав намира, че определеният от въззивния съд размер на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за осъщественото в първоинстанционното производство безплатно процесуално представителство на ищцата, възлизащо на 8480 лева, е съобразен с изхода на делото и с фактическата и правната сложност на спора. В първоинстанционното производство са били проведени две открити съдебни заседания, изслушани са били трима свидетели и две експертизи за доказване на твърдените от тримата ищци вреди и на направеното от ответника възражение за съпричиняване, като виновното противоправно поведение на водача, чиято отговорност е застрахована при ответника, е било установено с влязла в сила присъда. Съобразявайки тези факти – предмета на производството, в това число направените от ответника възражения, вида и обема на събраните доказателства, както и броя на проведените открити съдебни заседания, настоящият състав намира, че определеното възнаграждение на процесуалния представител на ищцата не е занижено и не следва да бъде увеличавано. Искането за присъждане на допълнително възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за първоистанционното производство е неоснователно. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което следва да бъде съобразено с оглед същественото му значение за настоящия спор, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е формирана практика на ВКС, обективирана в определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о. и др., в която е застъпено становище за несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и е прието, че същите не представляват обвързващи съда правила. Поради това наведените в частната жалба доводи относно приложимата редакция на посочената наредба се явяват неотносими и не следва да се обсъждат. По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение