Определение № 5464 от 27.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1828/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, вр. чл. 248 ГПК. Образувано е по частна жалба на ответниците Р. Г. Кара и Е. М. Кара, и двамата чрез пълномощника си адв. И., срещу Определение № 718 от 09.12.2024 г. по в. гр. д. № 197/2024 г. на Апелативен съд – В., с което, след изменение на постановеното по същото дело решение в частта за разноските, двамата частни жалбоподатели са осъдени да заплатят на ищцата Ц. Х. С. разноски за въззивното производство в размер на 5493 лв. по компенсация, съразмерно уважената и отхвърлената част на предявените искове. Поддържа се, че въпреки извършеното от въззивния съд редуциране на адвокатското възнаграждение на 2/3 от заплатеното от ищцата, същото оставало високо, поради което се иска то да бъде намалено още веднъж, до един разумен размер от порядъка на 3 500 лв. Насрещната страна Ц. Х. С. в срока за отговор не ангажира становище по частната жалба. Частната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното определение Апелативен съд – В. е взел предвид, че ищцата С. е претендирала разноски за заплатено от нея адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита пред въззивната инстанция в размер на 12 280 лв., от които 8 600 лв. по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД и 3 680 лв. по иска за неустойка. Съдът е съобразил, че спорът не се отличава със съществена фактическа и правна сложност, събраният доказателствен материал по делото не е значителен, като пред въззивния съд не са събирани нови доказателства и делото е било решено в едно проведено съдебно заседание. С оглед на това и при отчитане като ориентир на размерите, предвидени в Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа /Загл. И.. ДВ бр.14/2025 г./, съдът е намалил разноските до 2/3 от размера на платените, присъждайки по компенсация сумата от 5493 лв. Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд намира, че доводите на частните жалбоподатели са неоснователни, а констатациите и правните изводи на въззивния съд – правилни и обосновани. В правилно приложение на процесуалния закон въззивният съд е приел, че Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа /Загл. И.. ДВ бр.14/2025 г./ на Висшия адвокатски съвет няма обвързващо за съда приложение, доколкото във всеки конкретен случай следва да се извършва преценка за съответствие или противоречие на нейните разпоредби с общностното право, както това е посочено и в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22. Правилно също така съдът е съобразил, че въпреки това разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г., ОСГТК на ВКС за процесуалното правомощие на съда да осъществи самостоятелна преценка при сезиране с молба за прекомерност съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК остават актуални и продължават да намират приложение. Това правомощие на съда е израз на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие. Предвид фактическата и правна сложност на делото, която в случая не може да се определи като висока за този вид съдебно производство, образувано по конститутивен иск за обявяване на предварителен договор за продажба на недвижим имот за окончателен, обективно съединен с осъдителен иск за присъждане на неустойка, при съобразяване обема на осъществената адвокатска защита с процесуално представителство и извършените действия пред въззивната инстанция, пред която не са събирани нови доказателства и делото е приключило в едно съдебно заседание, с оглед броя и вида на релевираните възражения, липсата на отклонение от типичното развитие на процеса, както и материалния интерес на претенциите, следва да се приеме, че намаляването на адвокатското възнаграждение до размер на 2/3 от платеното по делото се явява разумно и съответстващо на действителната му сложност. Този извод се налага при съчетаното прилагане на принципите за достъпност до адвокатска защита /като гаранция за достъпа до правосъдие/, за възмездност на тази защита и за пропорционалност. Присъждане на възнаграждение под размера на действителната му стойност би нарушило равновесието между тях, а с това и посочения по-горе принцип на социална справедливост. Ето защо и при така очертаното отсъствие на основание за намаляване на разноските, присъдени с атакуваното определение, жалбата срещу него следва да бъде оставена без уважение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, трето гражданско отделение,