Определение № 60104 от 10.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1666/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 295 от 05.02.2021г. по гр.д.№ 344/2020г. на Ямболски окръжен съд, с което след частична отмяна на решение № 195 от 29.04.2020г. по гр.д. № 3997/2019г. на Ямболски районен съд е постановено осъждане на Т. Б. В. на основание чл. 108 ЗС да предаде на И. Д. С. владението върху 1/3 ид.ч. от земеделски имоти в имоти в землището на [населено място], [община], а именно ПИ с идентификатор *** в местн. “Ж.-Д. ниви” с площ 31 295 кв.м., с начин на ползване - нива и ПИ с идентификатор *** в местн. “Г.” с площ 10 399 кв.м., с начин на ползване - нива. Първоинстанционното решение не е било обжалвано в частта, с която е признато правото на собственост на ищцата против ответника досежно 1/3 ид.ч. от посочените ниви. Касационната жалба е подадена от ответника Т. Б. В.. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по правните въпроси: 1/ встъпва ли съсобственикът на недвижим имот като страна в наемно правоотношение, при изготвена и подписана декларация по §10, ал.1 ПЗР ЗИД ЗСПЗЗ /ДВ бр. 42/2018г./, с която се потвърждава сключения от друг съсобственик договор за наем; 2/ какво е правното действие на декларация, изготвена съобразно § 10, ал.1 ПЗР ЗИД ЗСПЗЗ, спрямо договори за наем, сключени преди приемане на посочената разпоредба, при условията на чл.4а и 4б ЗСПЗЗ; 3/ ако договорът за наем е вписан в имотния регистър, това означава ли, че приобретателят на имота е обвързан от неговия краен срок съгласно чл. 237, ал.1 ЗЗД или договорът за наем има сила за него за срок от три години съгласно чл. 229, ал.3 ЗЗД; 4/ противопоставим ли е сключеният договор за наем на земеделска земя на приобретателя на идеална част когато предходният собственик е потвърдил договора при уславията на § 10, ал.1 ПЗР ЗИД ЗСПЗЗ; 5/ при предявен иск по чл. 108 ЗС от съсобственик, следва ли съдът да осъди другия съсобственик да предаде владението върху идеалната част, както и когато за имота има валидно сключен договор за наем. Ответницата по касационната жалба И. С. Д. в писмения си отговор оспорва жалбата, но не изразява конкретно становище по предпоставките за допускане на касационен контрол. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск за собственост на 1/3 ид.ч. от две ниви в землището на [населено място]. Предявен е и евентуален иск по чл. 26 ЗЗД за нищожност на клаузата относно срока в договор за наем от 01.10.2016г. като противоречаща на чл.229, ал.2 ЗЗД. Този иск не е разглеждан от въззивния съд поради уважаването на главния иск. Установено е, че правото на собственост върху двете ниви е възстановено на наследниците на И. Д. Г., починала 1983г., с решение № 2431 от 02.02.1998г. на ОСЗ- Община Тунджа. Наследници на И. Д. Г. са дъщеря К. Г. П., дъщеря Д. Г. Д. и син Д. Г. В.. Дъщерята Д. е починала през 1990 г. и е наследена от множество лица, сред които И. Т. С.; синът Д. е починал 1996г. и е наследен от децата си Г. Д. В. и Т. Д. Т.. На 01.07.2016г. е сключен договор за наем на двете ниви между И. Т. С., като наемодател и ответника Т. Б. В., като наемател, със срок 10 стопански години, считано от 01.10.2016г. Договорът е с нотариална заверка на подписите и е вписан. Договорът за наем е потвърден от съсобственика К. Г. П. с декларация от 05.07.2018г., с нотариална заверка на подписа; декларацията е съставена на основание §10, ал.1 ПЗР ЗИД ЗСПЗЗ - ДВ бр. 42/2018г. Такава потвърдителна декларация е подписана и от съсобственика Г. Д. В.. Ищцата И. Д. С. е придобила 1/3 ид.ч. от правото на собственост върху двете ниви по силата на два договора, сключени на 26.02.2019г. с К. Г. П. - договор за дарение на 1/100 от 1/3 ид.ч. и договор за продажба на 99/100 от 1/3 ид.ч. В хода на настоящия процес ответникът Т. В. е придобил 1/3 ид.ч. от нивите също въз основа на последователно сключени на 16.12.2019г. договор за дарение и договор за продажба с наследниците на Д. Г. Т.. Разпитани са като свидетели двама от сънаследниците - И. С. и Г. В., които сочат, че всички наследници за знаели за сключения договор за наем и са били съгласни с него. При тези обстоятелства е безспорно, че понастоящем и ищцата, и ответника се легитимират като собственици на по 1/3 ид.ч. от спорните имоти, както и че ответникът сам ги държи и ползва. Спорът е висящ по отношение на основателността на претенцията на ищцата за предаване на владението върху нейната 1/3 ид.ч. Съдът на първо място е разгледал спорния въпрос дали договорът за наем, сключен през 2016г., преди ищцата да придобие правото на собственост, е обвързващ за нея и за какъв срок. Посочил е, че в §10, ал.1 ПЗР ЗИД ЗСПЗЗ от 2018г. е уредена процедура за потвърждаване с декларация от съсобственик на договор за наем на земеделска земя за срок, по-дълъг от една година. Приел е, че с декларацията си с нотариална заверка на подписа на 05.07.2018г. праводателката на ищцата е извършила такова потвърждаване на договора за наем, сключен на 01.07.2016г. от друг сънаследник. С оглед на това и на основание чл.237, ал.2 ЗЗД договорът за наем е останал в сила спрямо приобретателя, тъй като е вписан в имотния регистър и има достоверна дата. Поради това договорът за наем е задължителен за ищцата до предвидения в него срок, но не за повече от една година от прехвърлянето, извършено на 26.02.2019г. Наред с това съдът е приел, че договорът за наем, сключен за повече от три години нарушава чл.229, ал.2 ЗЗД, поради което съгласно чл.229, ал.3 от ЗЗД договорът има сила за три години, т.е. до 01.10.2019г. Дори да се приеме, че договорът за наем е последващо приет от съсобствениците, притежаващи общо повече от половината от вещта /К. П. и Г. В. притежават съответно 1/3 и 1/6 от правото на собственост/, с което са изпълнени изискванията на чл.32, ал.1 ЗС, то договорът за наем не е противопоставим на ищцата за повече от три години, който тригодишен срок е изтекъл на 01.10.2019г.; изтекъл е и едногодишният срок от прехвърлянето на собствеността в полза на ищцата, поради което не може да се приеме, че ответникът държи идеалната част на ищцата на правно основание. Съдът е отбелязал, че му е известно образуваното тълк.дело №3/2020г. на ОСГК на ВКС по въпроса: "При иск по чл.108 ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за идеална част от съсобствен недвижим имот, може ли съдът да уважи искането за предаване владението върху претендираната идеална част", по което не е постановено решение. Приел е, че ищцата като съсобственик може да търси защита чрез иска по чл.108 ЗС по отношение на друг съсобственик, който владее имота, без да има основание, тъй като правото на владение е обусловено от обема на притежаваното право. И тъй като ответникът няма противопоставимо на ищцата право да ползва нейната 1/3 ид.част от процесните ниви, то е намерил ревандикационният иск за основателен и в осъдителната му част до размера на собствената на ищцата 1/3 идеална част от процесната земеделска земя. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че е налице основание за спиране на производството. Предвид решаващите мотиви на въззивния съд, то от определящо значение за изхода на спора е правният въпрос, формулиран от жалбоподателката под № 5, а именно: при предявен иск по чл. 108 ЗС от съсобственик, следва ли съдът да осъди другия съсобственик да предаде владението върху идеалната част от имота. Този въпрос е предмет на разрешаване по тълкувателно дело № 3/2020г. на ОСГК на ВКС. С оглед на това производството по делото следва да се спре на основание чл. 292 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.