Определение № 38 от 01.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 191/2021 г.

Производството по делото е образувано като такова по чл. 274, ал. 3 от ГПК – по частна касационна жалба с вх. № 261389/16.10.2020 г., подадена от адв. Д. Г. А., в качеството му на пълномощник на ответниците по делото И. Д. Щ., Х. Д. Щ., Г. Д. Г. и К. П. Г., срещу имащата характер на определение относно разноските, част от решение № 260006/10.09.2020 г. по възз. гр. дело № 298/2020 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС), с която е определено на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв адвокатско възнаграждение на адв. Д. Г. А. за въззивното производство по делото. Ответникът по частната касационна жалба – ищецът Националната агенция за приходите (НАП) е подала отговор чрез процесуалния си пълномощник ст. юрисконсулт М. К., с който оспорва жалбата като неоснователна; претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящото частно производство. При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира частната касационна жалба за процесуално недопустима по следните съображения: Действащият ГПК не предвижда процесуална възможност за самостоятелно обжалване с частна жалба на самото съдебно решение в частта му относно разноските по делото, в която част то има характера на определение. Това е така, защото с разпоредбите на чл. 248 от ГПК е установен особен процесуален ред за изменение и/или допълване на съдебното решение в частта му относно разноските – от съда, който го е постановил. Едва определението на последния, постановено по реда на чл. 248 от ГПК, подлежи на обжалване с частна жалба пред горестоящата съдебна инстанция, ако и самото съдебно решение подлежи на обжалване (чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК). Само в случаите когато въззивният съд с решението си се произнесе, освен по въззивната жалба (една или повече; т.е. – по съществото на материалноправния спор между страните), и по частна жалба (една или повече) на страните срещу първоинстанционно определение, постановено по реда на чл. 248 от ГПК относно разноските за първоинстанционното производство по делото, то в тази негова част въззивното решение, имаща характера на въззивно определение по чл. 248 от ГПК, подлежи на обжалване с частна касационна жалба пред ВКС (чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК). Произнасянето с решението на въззивния съд относно разноските за въззивното производство обаче не подлежи на самостоятелно обжалване с частна жалба, а (както вече беше посочено) може да се иска изменение и/или допълване на решението в тази част от самия въззивен съд по реда на чл. 248 от ГПК, като едва това негово определение по чл. 248 от ГПК подлежи на обжалване пред ВКС с частна жалба по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 24 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС и с т. I от ТР № 5/2015 от 12.07.2018 г. на ОСГТК на ВКС). В случая, видно от съдържанието ѝ, подадената частна касационна жалба с вх. № 261389/16.10.2020 г. има за предмет единствено тази част от въззивното решение, с която въззивният съд е определил адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв на адв. А. за въззивното производство по делото, а именно – за оказаната от него безплатна адвокатска помощ на посочените по-горе четирима ответници – физически лица, чрез подаването от тяхно име на отговори на въззивната жалба на ищеца НАП, както и чрез подаването от тяхно име на частна жалба срещу първоинстанционно определение, която частна жалба също е разгледана с въззивното решение. Същият предмет – относно размера на определеното адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв на адв. А. за въззивното производство по делото – има и подадената от адв. А., в качеството му на пълномощник на същите четирима ответници, молба с вх. № 261383/16.10.2020 г., с която по реда на чл. 248 от ГПК е искано изменение на същата част от въззивното решение относно разноските, и която молба е оставена без уважение с определение № 26009/30.10.2020 г. на ПАС. Така постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение на въззивния съд е обжалвано с частна (неточно наименована „касационна“) жалба с вх. № 262691/24.11.2020 г., подадена от адв. А., в качеството му на пълномощник на същите четирима ответници, и по която е образувано частно гр. дело № 190/2021 г. по описа на ВКС, разпределено също на настоящия съдебен състав на IV-то гр. отд. Последната частна жалба, респ. – образуваното по нея второ частно производство пред ВКС, също е с идентичен предмет, а именно – размерът на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв на адв. А. за въззивното производство по делото, като по изложените по-горе съображения тази частна жалба с вх. № 262691/24.11.2020 г. е процесуално допустима. Предвид гореизложеното, частната касационна жалба с вх. № 261389/16.10.2020 г., по която е образувано настоящото частно гр. дело № 191/2021 г., е процесуално недопустима – не попада в приложното поле на разпоредбите на чл. 274 от ГПК, тъй като е подадена е срещу съдебен акт, неподлежащ на самостоятелно обжалване с частна жалба; при това положение, същата следва да се остави без разглеждане, а производството по нея следва да се прекрати. Независимо от горното, разноски за юрисконсултско възнаграждение в полза на НАП не следва да се присъждат за настоящото частно гр. производство пред ВКС, тъй като подаденият отговор на жалбата по настоящото дело е идентичен по съдържание с отговора, подаден от НАП чрез същия юрисконсулт по частно гр. дело № 191/2021 г. – срещу частната жалба с вх. № 262691/24.11.2020 г., като и предметът на двете дела (както стана ясно) е идентичен, поради което относно разноските пред ВКС настоящият съдебен състав се произнася с определението си по частно гр. дело № 190/2021 г. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение