Определение № 4882 от 17.04.2024 г. на ВАС по адм. д. № 3131/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 248, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/. Образувано е по частна жалба на С. Трифонова, Х. Маринов и „Амерссон консултинг“ ООД, подадена чрез адв. С. Димитрова, против определение № 3623 от 18.12.2023 г., постановено по адм. дело № 213/2023 г. по описа на Административен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата им за изменение на решение № 1584 от 15.11.2023 г. по адм. дело № 213/2023 г. на Административен съд – Варна в частта на разноските. В частната жалба е изложено твърдение, че не отговаря на представените по делото доказателства извода на съда, че не са представени доказателства за плащане, посочено е, че всички фактури са подкрепени с доказателства за плащане, част от които по банков път, друга част в брой. Отбелязано е, че фактурите представени по делото имат всички реквизити, характерни за един договор. Направен е довод, че за плащанията по банков път няма произнасяне на съда, защо не са признати. Изразено е становище, че банковите преводи не се заверяват от момента в който влезе в обръщение електронното банкиране и, че банковите плащания се признават в цял свят когато са извлечени от банковата сметка на страната от електронните канали на банката. Възразено е, че по отношение на непризнатите платени хонорари на физическото лице С. Трифонова няма никакво произнасяне на съда. В частната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение и се моли да се присъдят направените и доказани разходи в непризнатия размер от 4308, 93 лв. Частната жалба е подадена и от още 39 броя частни жалбоподатели, но с разпореждане № 1891 от 23.02.2024 г. Административен съд – Варна е върнал частната им жалба, тъй като в указания срок не са представени писмени доказателства за внесена по сметка на Върховен административен съд държавна такса. Разпореждането е било връчено на жалбоподателите на 27.02.2024 г. и в законоустановения срок не е било оспорено и е влязло в сила по отношение на тях. Следователно в настоящето съдебно производство редовна и подлежаща на разглеждане е частната жалба подадена от С. Трифонова, Х. Маринов и „Амерссон консултинг“ ООД, които са изпълнили своевременно съдебните указания и са внесли дължимата държавна такса. Ответникът заместник кмета на Община Варна в предоставения законов срок не изразява становище за основателността на частната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена от надлежни страни и в срока по чл. 230 АПК, намира същата за процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, е оставена без уважение молбата на С. Трифонова, Х. Маринов и „Амерссон консултинг“ ООД, представляваща искане за изменение на решение № 1584 от 15.11.2023 г. по адм. дело № 213/2023 г. на Административен съд – Варна в частта на разноските. С решението е отменена заповед № 4283/21.12.2022г. на зам. кмета на Община Варна за прокарване на временен път, преписката е върната на административния орган за ново произнасяне по заявление рег. № АУ104505ВН от 20.10.2022 г. и е осъдена Община Варна да заплати сумата от 1260 лева, съставляваща съдебни разноски за заплатени държавни такси и о възнаграждение за вещо лице. За да обоснове извод за неоснователност на искането за изменение на решението в частта на разноските, съдът е приел, че са изложени подробни мотиви в решението за недължимост на претендираната сума за сторени разноски за адвокатско възнаграждение, поради недоказаност - липса на приложен договор за правна защита и съдействие между жалбоподателите и адв. Димитрова. Наред с това, към първоначално представените фактури № 103, 104, 105 и 108 от 25.02.2023г. липсват приложени доказателства за реално изплащане на сумите по тях по банков път или в брой. Липсват данни същите да изхождат от банкова институция, респективно - същите не са заверени по надлежния ред и не установяват по категоричен начин наредени и осчетоводени преводи. По представените фактури №№ 145, 146, 147 и 148 от 16.10.2023г. са приложени единствено едностранно разписани от адв. Димитрова квитанции към ПКО, които също не отговарят на изискванията за установяване на реално заплащане на твърдяното адвокатско възнаграждение. В определението е прието, че приложените към молбата доказателства не установяват реално заплатено адвокатско възнаграждение. Приложените към молбата справки за извършени банкови преводи отново не са заверени, въпреки констатирането на този факт в решението, респективно - не могат да бъдат ценени като удостоверяващи надлежно извършено разплащане по банков път. Прието е за неоснователно твърдението, че издадените фактури, при това едностранно разписани, са „вид писмен договор“ с оглед ТР № 6/06.11.201 Зг. по т.д. № 6/2012г. на ВКС. Определението е правилно. Като страни за които съдебния акт е благоприятен, частните жалбоподатели по аргумента на чл. 143, ал. 1 от АПК имат право да получат действително направените разноски, но само ако са представени доказателства в този смисъл и искането за присъждане на разноски е направено да приключване на производството в съответната инстанция. В случая искането е подадено своевременно, но не са приложени съответните доказателства. Пред първоинстанционния съд са представени три идентични пълномощни, от които е видно, че С. Трифонова, Х. Маринов и „Амерссон консултинг“ ООД упълномощават адвокат Димитрова да ги представяла, като процесуален защитник до окончателното приключване на делото пред всички съдебни инстанции. В така представените пълномощни липсва изрично посочване дали е налице договорено адвокатско възнаграждение между упълномощителите и упълномощения процесуален представител, в какъв размер е, ако има такова, както и начина на неговото заплащане. По делото, както пред първата инстанция, така и пред касационната не е представен договор за правна защита и съдействие. От материалите по делото се установява, че са представени освен пълномощните, фактури, касови ордери за получаване на плащане в брой и извлечения за плащане по банков път. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговска колегия на Върховния касационен съд, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В мотивите на същото е прието, че в договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин - например по банков път. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. При това положение той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. От изложеното следва, че договорът за правна помощ съдържа и информация за делото, по което ще се осъществи процесуалното представителство срещу договореното възнаграждение, поради което се явява основна предпоставка за преценката дължат ли се претендираните разноски. С оглед на това представянето на договор за правна защита и съдействие, преди приключване на делото, е задължително с оглед преценката за дължимост на разноските и техния договорен и съответно- заплатен реално размер. В случая са налице единствено индиректни данни за предприети действия по заплащане на определени суми, за които се твърди, че съставляват договорено адв. възнаграждение, без данни за последното. Пълномощното е едностранна сделка със самостоятелно значение и тя не може да замести двустранната сделка – договор за правна защита и съдействие (договор за поръчка), не може да бъде и индиция за нейното съществуване, както и да санира пропуска на процесуалния представител и неговото бездействие да представи договор за правна защита и съдействие. В случая пълномощното само доказва надлежно осъществена представителна власт, но не доказва договарянето и заплащането на адв.възнаграждение. Правилни са изводите изложени в решението, чието изменение се иска и в определението постановено по искането за изменението му, че към фактурите липсват приложени доказателства за реално изплащане на сумите по тях по банков път или в брой. Приложените приходни касови ордери не могат да послужат за такива, те са едностранно изготвени от адвокат и съдържат само и единствено негово едностранно волеизявление за получено плащане, но реално не доказват такова. Неоснователно е изразеното в частната жалба становище, че банковите преводи не се заверяват от момента в който влезе в обръщение електронното банкиране и, че банковите плащания се признават в цял свят когато са извлечени от банковата сметка на страната от електронните канали на банката. В случая по делото са приложени единствено таблици с оскъдна информация за извършено плащане, те са свободно оформени, като липсват данни за лого на банка, за банков сайт от който са свалени, липсват каквито и да е обозначения и отличителни белези, които да доказват, че те изхождат от банкова институция. От тях дори не може да се установи коя е банката, в която е осъществен паричния превод. В този вид в който са предоставени на съда те не могат да бъдат годно доказателство, че тези банкови операции са реални и са безспорно извършени плащанията по тях. Те не са потвърдени от банка не са заверени от нея, липсва подписи, печати. Не отговаря на фактите по делото и възражението в частната жалба, че по отношение на С. Трифонова няма никакво произнасяне на съда. Видно е, че както в мотивите на оспореното определение, така и в неговия диспозитив, има произнасяне по отношение на Трифонова. Разгледана и обсъдена е от съда изрично и фактура № 108 от 25.02.2023 г. по която тя фигурира, като получател. Това, че произнасянето не е в желания от частните жалбоподатели смисъл не означава, че то липсва. По изложените съображения обжалваното определение, с което е оставена без уважение молбата на С. Трифонова, Х. Маринов и „Амерссон консултинг“ ООД за изменение на решение № 1584 от 15.11.2023 г. по адм. дело № 213/2023 г. на Административен съд – Варна в частта на разноските, като валидно, допустимо и правилно следва да се остави в сила. Водим от горното Върховният административен съд, второ отделение на основание чл. 221, ал. 2 АПК във вр. с чл. 236 АПК,