Определение № 35 от 24.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 210/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Обжалвано е определение от 06.08.2019г. по гр.д.№907/2019г. на ГС София, с което на основание чл.233ГПК, поради отказ от иск е обезсилено решение от 02.11.2017г. по гр.д.№51559/2016г. на РС София и е прекратено производството по иска. Жалбоподателят В. Н. Н., чрез процесуалния си представител поддържа доводи за неправилност на определението и моли да бъде отменено, като делото бъде върнато на ГС София за разглеждане на спора по същество. Ответницата А. Г. Д., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че обжалваното определение е правилно и моли да бъде потвърдено. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., при тези данни, приема за установено следното: С искова молба от 13.09.2016г. А. Г. е поискала на основание чл.127 СК да се постанови решение, с което да бъде изменен режима на лични отношения на бащата В. Н. и детето Н., [дата на раждане], определен с решение от 01.02.2016г. по гр.д.№64351/2015г. на РС София. С решение от 02.11.2017г. по гр.д.№51559/2016г. РС София е уважил иска на майката и е изменил мерките за лични отношения на детето Н., с бащата В. Н., определени с решение от 01.02.2016г. по гр.д.№64351/2015г. на РС София. Това решение е обжалвано с въззивна жалба вх.№5179761/29.11.2017г. от А. Г. и въз основа на нея е образувано гр.д.№907/2019г. на ГС София. Насрещна въззивна жалба срещу първоинстанционното решение е подал и В. Н. на 20.12.2018г. С молба вх.№99375/05.08.2019г. ищцата А. Г. е заявила, че прави отказ от иска и моли първоинстанционното решение да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено. С обжалваното определение ГС София като е приел, че са налице предпоставките на чл.233 ГПК, е обезсилил решение от 02.11.2017г. по гр.д.№51559/2016г. на РС София и е прекратил производството по иска. Настоящият състав намира, че така постановеното определение е правилно. Приложена е точно разпоредбата на чл.233 ГПК. Съдът е взел предвид направеното искане от страна на ищцата А. Г. и с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, правилно е приел, че е десезиран от разглеждането на делото. Съгласно правилото на чл. 233 ГПК, при сторения отказ от иска съдът законосъобразно е счел, че постановеното решение по спора следва да бъде обезсилено. Отказът от иска е валидно изявление на страната в съдебния процес, която е носител на правото на иск, с което десезира съда. Това процесуално действие зависи изцяло от волята на ищеца, не се взема съгласие на ответника и съдът проверява дали изхожда от легитимирана страна и дали е направено във рамките на висящ процеса. В случая съдът правилно е приел, че са налице всички предпоставки на чл.233 ГПК- отказът е направен от легитимна страна, по висящ процес, поради което е породил целените с него правни последици- десезиране на съда и обезсилване на постановеното по спора първоинстанционно решение. Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че в случая се касае до производство за спорна съдебна администрация на гражданските правоотношения, поради което разпоредбата на чл.233 ГПК не намира приложение. Доколкото в ГПК няма особени процесуални норми за тези производства, то за същите се прилагат процесуалните правила на общия исков процес. Характерът и целта на производството по чл. 127 СК не налагат отклонение от процесуалните правила на общия исков процес Ето защо обжалваното определение следва да се потвърди. Предвид изложените съображения, съдът