Решение № 625 от 15.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2590/2025 г.

Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по подадена от името на И. Н. К. чрез адвокат С. Б. касационна жалба с вх.№ 65290 от 29.05.2025 г. срещу решение № 2433 от 17.04.2025 г., постановено от Софийски градски съд по гр.дело № 11106/2023 г., с което е обезсилено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от Л. М. Л., Д. К. Я. – Л. и Т. К. Я. срещу И. Н. К. искове с правно основание чл.108 ЗС за осъждане на ответника да предаде владението върху гараж, построен на 19 кв. м. в поземлен имот с идентификатор ***, както и с правно основание чл.109 ЗС за осъждане на ответника да премахне същия гараж. Касаторът прави оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Сочи, че исковата молба не е била нередовна, а въззивният съд неправилно е дал указания за поправянето й. Районният съд се произнесъл по предявения иск; не е била налице хипотезата на чл.270, ал.3 ГПК. Ответниците оспорват жалбата в писмен отговор. С определение от № 1849 от 08.04.2026 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд при констатирана нередовност на исковата молба, за проверка съответствието с Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК вр. с Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС. Върховният касационен съд, състав на второ г. о., приема за установено следното: Въззивният съд приел, че обжалваното пред него решение е постановено по нередовна искова молба. Посочил, че ищците основали правата си върху възстановен по силата на закона (ЗВСОНИ) имот с идентификатор ***. Те твърдели, че процесният гараж, който попадал в границите на притежавания от тях имот, бил незаконна паянтова постройка, не представлявал сграда по смисъла на ЗС и не бил самостоятелен обект на право на собственост, с оглед на което не са били налице пречките за настъпване на реституционния ефект по отношение на земята под гаража като несамостоятелен обект в парцела. Съдът е намерил, че заявеният петитум на исковата молба – за признаване правото на собственост и предаване владението върху гаража, евентуално за неговото премахване, не съответствал на твърденията в обстоятелствената част, че гаражът не представлявал самостоятелен обект на правото на собственост. Обосновал е, че предявяването на иск за собственост само по отношение на постройка следвало да бъде съпроводено с фактическо твърдение същата да е самостоятелен обект на правото на собственост, в противен случай претенцията би била недопустима. В изпълнение указанията на въззивния съд за отстраняване на констатираните нередовности на исковата молба ищците са заявили, че предмет на иска им по чл.108 ЗС е признаване правото на собственост и предаване на владението върху част от собствения им поземлен имот с идентификатор ***, върху която е построен процесният несамостоятелен обект гараж. Като е констатирал, че първоинстанционният съд се е произнесъл по иск за ревандикация на различен обект от процесния - за гаража, вместо за реалната част от поземления имот, върху която същият е изграден, с което районният съд бил излязъл от спорния предмет, въззивният съд е приел, че решението е процесуално недопустимо по смисъла на чл. 270, ал. 3 ГПК и го е обезсилил като постановил връщане на делото за разглеждането му от друг състав. По основанието за допускане до касационното обжалване. С т. 4 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, което в тази част не е изгубило значението си и при действието на ГПК от 2007 г. /в сила от 01.03.2008 г./, както и с т. 5 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че в хипотеза като разглежданата въззивният съд дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, като приложи разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт и при направено уточнение се произнася по съществото на спора; в случай, че указанията не бъдат изпълнени, първоинстанционното решение следва да се обезсили, като производството по делото се прекрати. Съобразно с дадените в тълкувателните актове на ВКС разяснения непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция, като обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Въззивният съд продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора и само в случай, че указанията не бъдат изпълнени, първоинстанционното решение следва да се обезсили, като производството по делото се прекрати. От нормите на чл.129, ал.4 и ал.5 ГПК следва, че при всяко положение на делото съдът следи за редовността на исковата молба и дава указания за отстраняване на нередовностите й, а при поправянето им исковата молба се смята за редовна от деня на подаването й. Отнесени към въззивното производство, посочените норми дават възможност на въззивния съд да се произнесе с решение по същество, в случай че нередовностите са отстранени, а само ако и след указанията исковата молба е останала нередовна, първоинстанционното решение ще бъде обезсилено и производството ще се прекрати. Отстраняване дефектите на исковата молба пред въззивния съд може да касае всички нейни реквизити по чл.127 и чл.128 ГПК при съобразяване, че уточняването на основанието, петитума или страните по делото не трябва да представлява недопустимо изменение на иска или предявяване на нов иск пред втората инстанция в нарушение на чл.214 и чл.228 ГПК. В този смисъл е и постоянната практика на касационната инстанция, изразена в решение № 193 от 18.12.2018 г. по гр.д. № 1494/2018 г. на ВКС, І г.о.; решение № 139 от 16.06.2016 г. по гр.д. № 3400/2014 г. на ВКС, І г.о.; решение № 29 от 09.02.2016 г. по гр.д № 4526/2015 г. на ВКС, І г.о.; решение № 450 от 02.07.2026 г. по гр.д. № 2375/2025 г. на ВКС, І г.о.; решение № 189 от 31.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 274/2024 г., I г. о.; решение по гр.д. № 3120/2017 г. на ВКС, І г.о.; решение № 60131 от 21.01.2022 г. по гр.д. № 712/2021 г. на І г.о. По касационната жалба. Настоящият състав намира, че въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в нарушение на процесуалните правила. Съгласно дадения отговор на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, при констатирани от въззивния съд нередовности на исковата молба, ако ищецът изпълни указанията за отстраняването им, той е длъжен да разреши спора по същество, а не да връща делото на първонстанционния съд за произнасяне по коригираната искова молба. Това е така, защото при произнасяне по нередовна искова молба не е налице хипотезата на произнасяне по непредявен иск по смисъла на чл.270, ал.3, изр. посл. ГПК, в който случай първоинстанционното решение се обезсилва и делото се връща за произнасяне по предявения иск. Правилно е становището на въззивния съд, че исковата молба е била нередовна, защото петитумът не е съответствал на обстоятелствената й част, макар и не по съображенията на въззивния съд. В исковата молба ищците са твърдели, че процесният гараж представлявал незаконна паянтова постройка, построена във възстановения им на основание чл.1, ал.1 ЗВСОНИ поземлен имот, без учредено право на строеж и без строителни книжа. Посочили са, че като собственици на земята те са собственици и на процесния гараж и са поискали установяване на правото им на собственост върху гаража и осъждане на ответницата да им предаде владението върху него, евентуално за осъждането й да го премахне. Доколкото ищците са твърдели, че са собственици на поземления имот, а процесната постройка им пречи, те могат да искат както ревандикацията, така и премахването й, без значение дали твърдят, че не е самостоятелна вещ. Неправилно е становището на въззивния съд, че предявяването на иск за собственост само по отношение на постройка следва да бъде съпроводено с фактическо твърдение същата да е самостоятелен обект на правото на собственост, тъй като иск за собственост на несамостоятелна постройка бил недопустим. Това становище би било правилно, ако ищецът не заявява права върху поземления имот, в който е изградена постройката, но в случая твърдението е за притежание от ищците на правото на собственост върху земята, затова допустимостта на искането за предаване владението върху намиращия се в собствения им имот гараж не е обусловена от твърдение за самостоятелен характер на постройката. Съгласно чл. 108 ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи, без да има основание за това. Извършеното в чужд имот подобрение не създава вещно право в полза на подобрителя, а съгласно чл. 92 ЗС става съставка на главната вещ. В кръга на правото си на собственост собственикът има правото по негова преценка да ревандикира извършеното подобрение, както и да задължи подобрителя да го премахне. Той не може да иска обаче кумулативно предаване владението върху постройката и нейното премахване от ответника, доколкото едното искане обезсмисля другото. Независимо от изложеното, действително е била налице нередовност на исковата молба, предвид направеното от ищците уточнение, заявено преди първото заседание пред районния съд. В становище от 09.08.2022 г. ищците са посочили, че с оглед съдебната практика, според която, когато предмет на иска по чл.108 ЗС е терен, зает от чужда на ищеца сграда, ползвана от ответника, искането за предаване на земята под нея не може да бъде уважено, ако ищецът не е предявил иск за премахване на сградата, те уточняват, че поддържат иска по чл.109 ЗС едновременно с предявения ревандикационен иск, предвид възможността за принудително изпълнение на решението при уважаване на исковете. Нито районният, нито въззивният съд са съобразили, че с оглед това уточнение е било налице противоречие между твърденията на ищците, че с едновременното предявяване на ревандикационния и негаторния иск търсят защита на правото си на собственост върху частта от поземления имот, заета от гаража, и петитума, с който не са предявили иск за ревандикация на терена, а само на сградата върху него. Това противоречие е отстранено след правилните, макар и погрешно мотивирани указания на въззивния съд, с оглед на които с молба от 27.06.2024 г. ищците са заявили, че предмет на ревандикационния иск е теренът, върху който се намира гаражът. Ето защо обжалваното решение, като постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, следва да се отмени и с оглед разпоредбата на чл.293, ал.3 ГПК делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия съд, за произнасяне по кумулативно съединените искове за предаване владението на частта от поземления имот, върху която се намира гаражът на ответницата, и за премахване на гаража, в случай че се установи съществуването му. При новото разглеждане съдът следва да съобрази данните за разрушаване на процесния гараж, които не са обсъдени от въззивния съд, и ако установи това обстоятелство, да прецени значението му за допустимостта на иска по чл.109 ЗС. Съдът ще следва да присъди и разноските за производството пред настоящата инстанция. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение