Решение № 10 от 8.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1600/2017 г.

Решение № 10 от 8.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1600/2017 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Даниела Стоянова Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 10113/21.12.2016 г., подадена от М. Л. И. и Н. А. С. чрез адв. К., и по касационна жалба вх. № 9941 от 15.12.2016 г., подадена от М. А. И. от [населено място] чрез адв. Господин Г., срещу въззивно решение № 182 от 27.10.2016 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 262/2016 г. С въззивното решение № 182 от 27.10.2016 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 262/2016 г., е потвърдено решение № 512 от 23.10.2015 г., постановено по гр. д. № 72/2013 г. на Смолянския окръжен съд, в обжалваните му части, с които Денка А. Л., М. А. К. И. и МБАЛ [фирма] - С. са осъдени на основание чл. 45, във вр. с чл. 49 и чл. 52, чл. 53 и чл. 86 ЗЗД да заплатят солидарно на М. Л. И. и Н. А. С. обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на Н. Н. С., починала на 20.09.2009 г. от по 120 000 лв. на всеки един ищец, като частичен иск от по 500 000 лв., ведно със законната лихва върху тези суми от 20.09.2009 г. до окончателното им плащане, като исковете за разликата над уважения размер от по 120 000 лв. за всеки до предявените искове от по 200 000 лв., като частични от по 500 000 лв., ведно с исковете за лихва върху тази разлика от 20.09.2009 г. до окончателното им изплащане, са отхвърлени като неоснователни. С това решение е потвърдено първоинстанционното решение и в частта, с която ЗК [фирма] - С. е осъдено да заплати на МБАЛ [фирма] - С. на основание чл. 223 и чл. 229 от Кодекса на застраховането, застрахователно обезщетение от 47 500 лв. съобразно застрахователен договор от 1.09.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от действителното плащане на болницата на присъденото на ищците И. и С. обезщетение до окончателното плащане на застрахователя, като искът е отхвърлен за разликата над тази сума до предявените 95 000 лв., както и за законната лихва върху тази разлика за същия период. С въззивното решение е потвърдено и постановеното допълнително решение № 597/16.12.2015 г. по гр. дело № 72/2013 г. по описа на Смолянския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на ЗК [фирма] - С. за допълване на решение № 512/23.10.2015 г. в смисъл, че осъждането на застрахователното дружество е под условие, че МБАЛ [фирма] - С. изпълни постановеното срещу него осъдително решение по главния иск. Потвърдено е и определение № 1223/15.12.2015 г., постановено по гр. дело № 72/2013 г., с което е изменено първоинстанционното решение № 512/23.10.2015 г., в частта за разноските, като М. А. И., Денка А. Л. и МБАЛ [фирма]-С. са осъдени да заплатят на М. Л. И. и Н. А. С. разноски по делото от 32.40 лв., в полза на Окръжен съд Смолян - ДТ от 9600 лв. и разноски за експертизи от 990 лв., а М. Л. и Н. А. С. са осъдени да заплатят на М. А. И. разноски по делото от 5 454 лв. В касационната жалбата на М. Л. И. и Н. А. С., насочена срещу въззивното решение в частта, с която като краен резултат предявените първоначални частични искове са отхвърлени за разликата над уважените от по 120 000 лв. до предявените от по 200 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 20.09.2009 г. до окончателното изплащане и в частта за разноските, са изложени доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване изцяло на предявените искове със законните последици. В касационната жалба на М. А. И., насочена срещу решението в частта, с която като краен резултат е осъдена да заплати на ищците солидарно с останалите двама отвеника обезщетения в размери над от по 70 000 лв. до присъдените на всеки по 120 000 лв., както и по отношение на присъдената законна лихва, считано от датата на увреждането- 20.09.2009 г., до 18.11.2010 г. /три години преди предявяване на исковата молба/ и в частта за разноските, се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост - основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част. В останалата част въззивното решение е влязло в сила и не е предмет на касационна проверка. М. А. И., чрез адв. Господин Г., в представен писмен отговор и в пледоария по същество поддържа своята жалба и изразява становище за неоснователност на касационната жалба на ищците. Претендира присъждането на адвокатско възнаграждение за процесуалния представител по реда на чл. 38 ЗАдв. М. Л. И. и Н. А. С. в представен писмен отговор и в пледоария по същество чрез адв. К. поддържат своята жалба и изразяват становище за неоснователност на касационната жалба на ответницата. Претендират присъждане на разноски. Останалите страни - ответниците Денка А. Л.,, [фирма], МБАЛ [фирма]-С. и третите лица - помагачи ЗК [фирма], [фирма] и Д. [фирма] не подават отговори по двете касационни жалби и не изпращат представител в откритото съдебно заседание. С определение № 719 от 17.10.2017 г. въззивното решение е допуснато до касационен контрол в частта, с която исковете на М. Л. И. и Н. А. С. срещу Денка А. Л., М. А. К. И. и МБАЛ [фирма] - С. с правно основание чл. 45, във вр. с чл. 49 и чл. 52, чл. 53 и чл. 86 ЗЗД за разликата над уважения размер от по 120 000 лв. за всеки до предявените размери от по 200 000 лв., като частични от по 500 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика от 20.09.2009 г. до окончателното им изплащане, са отхвърлени като неоснователни, както и в частта, с която като краен резултат М. А. И. е осъдена да заплати на М. Л. И. и Н. А. С. солидарно с останалите двама отвеника - Денка А. Л. и МБАЛ [фирма] - С., законна лихва върху присъдените обезщетения в размери от по 120 000 лв., считано от датата на увреждането- 20.09.2009 г., до 18.11.2010 г. Допускането по първата касационна жалба е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обуславящите изхода на спора въпроси, уточнени от съда, за обективните критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, длъжен ли е съдът да търси "точен паричен еквивалент" на търпените морални вреди и да намери "справедливия еквивалент" на същите или е достатъчно да се търси "известно компенсиране" и за задължението на съда да направи преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства според вида и характера на увреждането, които се съобразяват при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Допускането по втората касационна жалба е обосновано с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обуславящия изхода на спора въпрос, уточнен от съда - "Счита ли се прекъсната погасителната давност, когато производството по предявения иск за вземането, приет за съвместно разглеждане в наказателното производство, е било прекратено?" Върховен касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, след преценка на изложените основания за отмяна и в правомощията по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, намира следното: Предявени са обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 45, във вр. с чл. 49 и чл. 53, във вр. с чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че е сезиран с искова молба, с която ищците М. Л. И. и Н. А. С. претендират присъждане на неимуществени вреди от непозволено увреждане - смъртта на детето им, причинена от лекари по повод лечението му, като твърдят, че причината за смъртта на детето били бездействието и неадекватното поведение на лекарите - ответници Л. и И., първата общопрактикуващ лекар със специалност детски болести, а втората-ординатор в спешно отделение, към същия момент-магистър по медицина. Съдът е счел за безспорно, че посочените ответници са осъдени за причиняване на смърт поради професионална непредпазливост при изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, с влязла в сила присъда по н. о. х. д. № 16/2011 г. на ОС-Смолян. Посочил е, че приетата от наказателния съд и изложена фактическа обстановка е задължителна за гражданския съд по отношение на това извършено ли е деянието, извършено ли е то виновно и виновността на лекарите, като относно тези обстоятелства гражданският съд не би могъл да приеме нещо различно от приетото от наказателния съд и не би могъл да разглежда твърдяното от ответниците съпричиняване от страна на родителите, тъй като тези твърдения са изследвани и по отношение на същите е прието, че липсва такова. Посочил е също, че лекарите - ответници са осъдени при условията на независимо съпричиняване на смъртта на детето, като няма спор по въпроса, че болницата ответник е работодател - възложител на работата на ответника И.. Обосновал е, че е допустимо предявяването на иск от няколко ищци или срещу няколко ответници, ако предмет на спора са общи техни права или задължения или права или задължения, които почиват на едно и също основание. В тази връзка е приел, че причиняването на смърт от лекари поради непредпазливост, при немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, е общото основание, от което произтича общността в задълженията и възможността искът да бъде предявен общо срещу първите двама ответници - Л. и И., които съгласно разпоредбата на чл. 53 от ЗЗД отговарят солидарно. Същевременно третият ответник, конституиран в процеса, е болницата - работодател и възложител на работата на единия от солидарните длъжници - вторият ответник И.. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 49 ЗЗД предприятието /в случая болницата/ след като е изплатила цялата сума на пострадалите може да търси изплатената сума от своя работник, с когото е осъдена солидарно, на основание чл. 54 ЗЗД, а когато наред с предприятието и работника му е осъдено и трето лице, което не е работник на предприятието, в случая Л., предприятието, след като изплати сумата, за която са осъдени солидарно, може да търси част от изплатената сума от третото лице на основание чл. 127 ЗЗД. Обосновано е, че в процеса по чл. 127 ЗЗД за ответника, който не е служител на ищцовото предприятие и е съпричинил вредите със служител на предприятието, последното не отговаря за причинените от него вреди - то отговаря солидарно с неговия служител, който виновно е причинил вреди, като основанието за отговорността е залегнало в разпоредбата на чл. 49 ЗЗД. Тяхната отговорност за виновно причинените вреди е солидарна, като всеки отговаря за цялото задължение и дължи на пострадалия цялото обезщетение. Мотивирано е, че когато предприятието изплати изцяло задължението, то всъщност изпълнява задължение на свой служител, виновно причинил вредите и ще може да търси от последния част от изплатената от него сума, каквато част от него може да търси служителят му, съпричинител на вредите, на основание чл. 127 ЗЗД ако той лично, като солидарен длъжник беше изплатил цялото солидарно задължение. В тази връзка съдът е счел за неоснователни възраженията за нередовност на предявените искове и липса на процесуална легитимация. Съдът е приел за безспорно, че фактическият състав на чл. 45 ЗЗД - вреда, причинена противоправно от виновни действия или бездействия на ответниците и намираща се в причинна връзка с тях, е установен от задължителното действие на присъдата, постановена от наказателния съд, а също и че към момента на деянието И. е била работник в МБАЛ "Б. Ш." - С. и е изпълнявала възложена работа, в резултат на която е починало детето Н.. Въззивният съд препращайки към мотивите на първоинстанционния съд е обосновал извод относно липсата на елементите на фактическия състав на съпричиняването. В тази насока е счел, че релевираните възражения за съпричиняване са неоснователни. Възприел е за правилен и определеният за размер на обезщетението за неимуществени вреди, като съобразен с критериите на справедливостта, залегнали в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Относно претенцията за заплащане на законна лихва върху размера на обезщетението е счел за неоснователни възраженията за погасяване на част от нея, считано три години назад от предявяване на иска, тъй като с предявяването на граждански иск относно вземането в наказателния процес давността е била прекъсната и към момента на предявяване на настоящата искова претенция не е изтекъл предвиденият тригодишен срок. Въззивният съд съобразно изхода е счел за правилни изводите на първостепенния съд относно разноските, в това число и обективираните такива в определение № 1223/15.12.2015 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК. Настоящият съдебен състав, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК /редакция до ДВ бр. 86/27.10.2017 г./ намира по повдигнатите правни въпроси следното: С Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са дадени указания на съдилищата при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от деликт да вземат предвид обстоятелствата, при които е извършено увреждането. Изяснено е, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Посочени са примерно обстоятелствата, които могат да бъдат релевантни в тази насока и е наблегнато на задължението на съда, който решава спора по същество, да ги обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Съдилищата не трябва да се задоволяват с посочване в мотивите към решенията, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, а трябва да изтъкнат обстоятелствата, които обосновават присъдения размер. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането като размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания - това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск - продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за неговото развитие. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този аспект справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В същия смисъл е и застъпената в множество съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /пр.: решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 111/1.07.2011 г. по т. д. № 676/2010 г. на ВКС, II т. о и решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., приложени от касаторите, както и Решение № 223 от 27.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1839/2016 г., III г. о., ГК, Решение № 100 от 12.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3834/2016 г., IV г. о. и др./, практика, на която се позовават касаторите, която настоящият състав приема за правилна на основание чл. 291, т. 1 ГПК и на която въззивното решение противоречи. Настоящият съдебен състав, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК /редакция до ДВ бр. 86/27.10.2017 г./ намира за правилни разрешенията на изведения по настоящото дело правен въпрос -"Счита ли се прекъсната погасителната давност, когато производството по предявения иск за вземането, приет за съвместно разглеждане в наказателното производство, е било прекратено?", дадени с представеното от касатора И. решение № 143 от 11.05.2012 г. по гр. д. № 1424/2011 г. на ВКС, III г. о., каквато е и трайната практика на съда, обективирана и в други актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 135 от 15.12.2017 г. по гр. д. № 4830/2016 г. на ВКС, III ГО, Решение № 408/7.05.2009 г. по гр. д. № 195/2008 г. на ВКС, I ГО, Решение № 143/11.05.2012 г. по гр. д. № 1424/2011 г. на ВКС, III ГО, Решение № 10/24.07.2013 г. по гр. д. № 334/2012 г. на ВКС, I ГО и др. Съгласно чл. 116, б. "б" ЗЗД давността се прекъсва с предявяването на иск или възражение или със започване на помирително производство. Прекъсването на давността в тези случаи е условно - изрично в закона е посочено, че ако искът или възражението или искането за започване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната. Същото разрешение се налага и в случаите, когато делото бъде прекратено, тъй като вследствие прекратяването се заличават с обратна сила извършените по него процесуални действия и отпадат правните последици от предявяването на иска. Без значение е дали делото е прекратено служебно от съда /нередовна искова молба, недопустимост на предявения иск/ или по волята на ищеца /отказ или оттегляне на иска/. Така формираната задължителна за съдилищата практика, се споделя от настоящия състав, а въззивното решение й противоречи. Изложените съображения мотивират настоящия състав да приеме за неправилни изводите на въззивния съд, че обезщетения в размери от по 120000 лв. за всеки от родителите на починалото дете са достатъчни да репарират претърпените вреди. Обжалваното въззивно решение, в отхвърлителната му част - за разликата от 120 000 до 200 000 лв. е неправилно. При определяне размера на дължимото на ищците обезщетение за репариране на причинените морални вреди, произтичащи от смъртта на детето им - Н. Н. С., починала на 20.09.2009 г., въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, съдържащи се в т. II на ППВС № 4/68 г., според които понятието "справедливост" по вложения от законодателя смисъл не е абстрактно, а всякога обусловено от конкретните и обективно съществуващи обстоятелства - начин на извършване, характер на увреждането, произтеклите от последното конкретни физически и психологически последици за увредения, продължителност във времето и др., които решаващият съд е длъжен да прецени в тяхната съвкупност. В случая именно тази преценка на състава на Пловдивския апелативен съд е незаконосъобразна, тъй като не е отчетена в пълнота, с оглед доказателствения материал по делото, тежестта на психологическата травма на ищците, причинена от загубата на детето и невъзможността за пълното им възстановяване. Предвид необратимия характер на получените увреди, при отчитане на характера на извършеното от лекарите деяние, изразяващо се в бездействие и неадекватното поведение, проявена професионална непредпазливост при изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, внезапността на загубата на детето на ищците, възрастта на починалата - 4 години, възрастта на родителите /към датата на смъртта - майката е на възраст 27 г., а бащата - на 25 г./ и обстоятелството, че те са лишени завинаги от своето дете и създадената и поддържана топла връзка между тях приживе, болезнения начин, по който последните преживяват смъртта на това дете, ведно с обстоятелството, че с оглед биологичната природа на родителите болката от загубата на собствено дете е най-тежката, непреодолима, несъвместима с последващо пълноценно съществуване за родителя загуба и в този смисъл безвъзвратния й характер, поради което за ищците е напълно променен смисъла на живота, а травмата от преживяното ще ги съпътства завинаги, при отчитане и на обстоятелството, че това е било единствено дете на ищците, а последвалите многократни опити за забременяване на майката, в това число и четири инвитро процедури - са неуспешни, което увеличава многократно мъката от загубата и обуславя по-голям размер на обезщетение, при отчитане и на обстоятелството, че дори и осъществено последващо раждане на дете в семейството не е от естество да намали търпимите болки и страдания, макар обективно, в емоционално отношение този факт да съставлява, но паралелно, източник на щастие и надежда за родителите, както и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, при съобразяване и на обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя към датата на деликта, ВКС в настоящия си състав намира, че сумите от по 300 000 лв. за всеки от родителите са от естество да репарират действително причинените неимуществени вреди, така, както са установени в производството. Предвид факта, че исковете са предявени като частични в размери от по 200000 лв., то същите следва да бъдат уважени в пълен размер. Следва да се има предвид, че присъждането на обезщетение само по себе си съдържа и морално удовлетворение - признаване, че действията на деликвентите са противоправни, и ангажиране отговорността им, респективно тази на възложителя на работата им, за причинените вреди, като размерът на паричната сума е за репариране на действително претърпените вреди и не бива да служи за обогатяване. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като "справедливостта" до голяма степен отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди, а в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз. Поради тези съображения уважаването на исковете за неимуществени вреди в по-голям или по-малък размер би довело до несъответствие на обезщетението с действителния размер на моралните вреди, несъобразяване с обществения критерий за справедливост, както и с практиката на съдилищата в подобни случаи. Въззивното решение в частта, с която е прието, че не е установено съпричиняване на вредоносния резултат от страна на родителите, не е допуснато до касация. В тази връзка доводите на касатора И., изразени чрез процесуалния й представител, са неоснователни. За пълнота на изложението следва да се посочи, че според настоящия състав с оглед събраните по делото доказателства не е установено по делото поведение на родителите, което като пряка и непосредствена последица да е обусловило леталния изход. Така определените обезщетения се дължат ведно със законната лихва. Спорен е въпросът относно началния момент, от който се дължи последната. Съгласно приетото в ППВС № 2/1981 г. и ТР № 5/2005 г. ОСГК и ТК на ВКС, вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още тогава, а когато е неизвестен - от деня на неговото откриване. Разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД определя за начало на погасителната давност откриването на дееца. От този момент вземането става изискуемо и от този момент длъжникът изпада в забава - чл. 84, ал. 3 ЗЗД. В процесния случай вземането е изискуемо от датата на смъртта на детето или от 20.09.2009 г. С предявяването на граждански иск относно вземането в наказателния процес давността е била прекъсната, но с прекратяването на производството по този иск с обратна сила са заличени последиците от предявяването му. Погасителната давност за главното вземане е петгодишна /до 20.09.2014 г./ и към датата на предявяване на иска - 18.11.2013 г., не е изтекла. Погасителната давност за акцесорното вземане обаче е тригодишна. Поради това ищците имат право на лихва за забава, тъй като давността тече от всеки ден на забавата, но не за целия период, а за последните три години преди предявяването на иска - т. е. от 18.11.2010 г. до окончателното изплащане. Изложеното обосновава извод, че решението на въззивния съд следва да се отмени в частта, с която исковете на ищците са отхвърлени над размери от по 120000 лв. до размери от по 200000 лв. за всеки от тях, ведно със законната лихва от 18.11.2010 г. до окончателното изплащане. В частта, с която е отхвърлена претенцията за лихва за времето от 20.09.2009 г. до 18.11.2010 г. същото се явява правилно като резултат. Вместо отменената част следва да се постанови осъждане на ответниците солидарно да заплатят на ищците допълнително по 80000 лв., ведно със законната лихва от 18.11.2010 г. до окончателното изплащане. Решението следва да се отмени и в частта, с която М. А. И. е осъдена да заплати на ищците солидарно с останалите двама отвеника, законна лихва върху присъдените обезщетения от по 120000 лв., за времето от 20.09.2009 г., до 18.11.2010 г. В останалата част, с която е осъдена солидарно с останалите ответници да заплати на ищците обезщетения в размери над от по 70 000 лв. до присъдените на всеки по 120 000 лв. решението е правилно като резултат и следва да се остави в сила. Съобразно изложеното следва да се пререши и въпросът за възлагането на разноските. Съгласно чл. 78 от ГПК, разноските и пред трите съдебни инстанции се присъждат съобразно крайния изход на делото, и конкретно - съгласно ал. 1 и ал. 3 - съобразно изхода на материалноправния спор по предявените по делото искове - съразмерно с уважената част от тях - в полза на ищците, респ. - съразмерно с отхвърлената част - в полза на ответника. В случая предвид пълното уважаване на предявените частични искове разноски за ответниците не се следват, но последните следва да заплатят на ищците сторените такива пред трите съдебни инстанции както и в полза на съда съответна част от дължимата държавна такса. Поради това въззивното решение следва да се отмени и в частта, с която е потвърдено постановеното по реда на чл. 248 ГПК от първоинстанционния съд определение № 1223/15.12.2015 г., постановено по гр. дело № 72/2013 г., в частта, с която е изменено първоинстанционното решение № 512/23.10.2015 г., в частта за разноските, като М. Л. и Н. А. С. са осъдени да заплатят на М. А. И. разноски по делото от 5 454 лв. Въззивното решение в частта, с която е потвърдено определението по чл. 248 ГПК в останалата му част като правилно по резултат следва да остане в сила. Надлежно установените в процеса пред трите инстанции разноски, сторени от ищците, са в общ размер 16321,60 лв. / 9900 лв. адвокатски хонорар, заплатен за процесуално представителство пред първата инстанция /лист 842 от първоинстанционното дело/ и 54 лв. за превод на документи, от които 32,40 са присъдени с определението по чл. 248 ГПК; 6400 лв. - заплатен адвокатски хонорар за касационната инстанция/. Пред въззивната инстанция ищците са представлявани от адвокат К., при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. В полза на адвокат К. съдът определя възнаграждение в размер 6400 лв. Предвид крайния изход на спора ответниците М. А. И., Денка А. Л. и МБАЛ [фирма]-С. следва да заплатят на М. Л. И. и Н. А. С. така установените разноски в размер 16321,60 лв., а в полза на адвокат К. възнаграждение в размер 6400 лв. Същите следва да заплатят по сметка на ВКС и допълнителна държавна такса в размер 9600 лв. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на III г. о.