Определение № 508 от 19.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1610/2025 г.

Производството е по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК. Образувано е по молба на адв. П. К. от САК, пълномощник на ищците в настоящото исково производство, за изменение на определение № 3390/02.12.2025 г. в частта му за разноските. Молителят твърди, че следва да се приложи правната норма, уредена в чл. 36, ал. 2 ЗАдв, съгласно която размерът на адвокатското възнаграждение трябва да бъде справедлив и обоснован, и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. В този смисъл, поддържа, че трябва да намерят приложение разпоредбите на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в случай че изрично не е налице причина за нейното изключване. Счита, че делото пред касационната инстанция се отличава с висока правна и фактическа сложност, поради което определеното възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв на процесуалния представител на ответниците по подадената от застрахователното дружество касационна жалба в размер на сумата от 1200 лв. с ДДС за осъщественото безплатно процесуално представителство пред касационната инстанция е значително занижено. Излага правни съображения относно поставянето на адвоката в неравнопоставено положение, когато неговото възнаграждение за осъщественото процесуално представителство е уговорено между страните по мандатното правоотношение и когато то се присъжда от съда на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Ответникът по молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК не е подал в законоустановения срок писмен отговор. Молбата за изменение на определението по чл. 288 ГПК в частта му за разноските е допустима, тъй като е подадена в преклузивния 1-месечен срок по чл. 248, ал. 1 ГПК, но разгледана по същество, се явява неоснователна. Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 Д. трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение при предпоставките на чл. 38, ал. 2 ЗА, във вр. с ал. 1 на този член съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за осъществената безплатна правна помощ на ответната страна. Настоящото касационно производство е образувано по две касационни жалби: 1) от „Дженерали застраховане“ АД и 2) от А. Г. Ю., А. И. Ю., А. И. Ю., Я. И. Ю. и Запрян И. Ю., срещу решение № 24/29.01.2025 г., постановено по в. т. д. № 465/2024 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив, 1 граждански с-в, в частта, в която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 9/08.01.2024 г., постановено по т. д. № 504/2021 г. по описа на ОС-Пловдив, поправено с решение № 101/26.02.2024 г., частично са уважени предявените от А. Г. Ю., А. И. Ю., А. И. Ю., Я. И. Ю. и Запрян И. Ю. срещу „Дженерали застраховане“ АД активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техния съпруг и баща – И. И. Ю., починал вследствие на настъпило на 09.02.2021 г. ПТП, по суми и ищци, както следва: 1 ) за А. Г. Ю. (преживяла съпруга на починалия) – до присъдения размер от 60000 лв. по касационна жалба на застрахователя, респ. над присъдената сума от 60000 лв. до пълния му предявен размер от 140000 лв. (допълнително за сумата от 80000 лв.), по нейната касационна жалба; 2 ) за А. И. Ю., А. И. Ю., Я. И. Ю. и Запрян И. Ю. (деца на починалия) – до присъдения размер от по 40000 лв. (за всеки един от тях) по касационна жалба на застрахователя, респ. над присъдената сума от по 40000 лв. до пълния им предявен размер от 140000 лв., за всеки един от тях (допълнително за сумата от по 100000 лв., за всеки един от тях), по тяхната касационна жалба, ведно със законната лихва върху всяко едно главно парично притезание от 22.02.2021 г. до окончателното им заплащане. Пълномощникът на ответниците по касационната жалба, предявена от застрахователя, е подал писмен отговор, в който подробно е обосновал своите правни доводи за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Установява се, че всички правнорелевантни факти са били изяснени още в първоинстанционното производство, като ищците – чрез своя процесуален представител, са изразили пред въззивния съд становище по релевираните от въззивника-застраховател правни доводи за неоснователност на предявените активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, респ. относно основателността на правонамаляващото материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на загиналия велосипедист и относно справедливия размер на претендираното застрахователно обезщетение за причинените на неговите наследници неимуществени вреди. Същите правни съображения са били поддържани и пред касационната инстанция – при обосноваване на неоснователността на касационната жалба, предявена от застрахователя. Следователно, делото пред ВКС не се отличава с правна и фактическа сложност. От друга страна, при определяне на възнаграждението на адвоката за осъщественото безплатно процесуално представителство следва да се вземе предвид и правнорелевантното обстоятелство, че въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване и по предявената от ищците касационна жалба. Неоснователни са и правните доводи на молителя – адв. П. К. от САК, че биха се поставили в неравностойно положение адвокатите, когато тяхното възнаграждение за осъщественото процесуално представителство е уговорено между страните по мандатното правоотношение и когато то се присъжда от съда на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. На първо място, адвокатското възнаграждение на всички адвокати, които осъществяват безплатно процесуално представителство, се определя по преценка на съда съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото и положените процесуални усилия, поради което те са поставени в еднакво правно положение. На второ място, когато страните по мандатното правоотношение постигнат съгласие за стойността на адвокатското възнаграждение за осъщественото процесуално представителство, съгласно уредения в чл. 9 ЗЗД принцип на свобода на договаряне размерът на адвокатското възнаграждение може да бъде определяно свободно, доколкото тази уговорка не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Дори и при своевременно релевирано на основание чл. 78, ал. 5 ГПК възражение за прекомерност, вследствие на което се достига до редуциране на разноските спрямо ответната страна, уговореното по мандатното правоотношение възнаграждение не подлежи на намаляване. В този смисъл са тълкувателните разяснения, дадени по т. 3 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК: „Намаляването на адвокатското възнаграждение по този ред не рефлектира в отношенията между адвокат и клиент, които са сключили конкретен договор и са поели задължения по него. То е израз само на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие…“. Когато обаче съдът трябва да се произнесе по възражението за прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение, той следва отново да съобразява действителната фактическа и правна сложност на делото. Пределът на отговорността за адвокатските разноски, която трябва да понесе ответната страна, трябва да отговаря на справедливия размер на адвокатското възнаграждение за действително осъществените усилия от процесуалния представител. В този смисъл, когато съдът разпределя отговорността за разноските, той прилага сходни правни критерии както при произнасянето по възражението за прекомерност на дължимото адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК (при уговорен между страната и процесуалния представител размер), така и при определяне на справедливия размер на адвокатското възнаграждение при осъщественото безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи настоящият съдебен състав достига до правното съждение, че молбата на адв. П. К. от САК за изменение на определение № 3390/02.12.2025 г. в частта му за разноските е неоснователна, поради което тя трябва да бъде оставена без уважение. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд на основание чл. 248, ал. 1 ГПК