Определение № 8961 от 21.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9318/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от А. М. Ф., чрез адв. Ю. Стефанова, срещу Определение № 2800 от 20.08.2026 г., постановено по адм. д. № 714 по описа на Административен съд – Плевен за 2026 г. С обжалваното определение е оставено без уважение искането на Ф. за спиране на предварителното изпълнение на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ) № GPAM-3047612 от 06.08.2026 г., издадена от полицай Ц. А. Х. при Районно управление - Свищов към Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОД МВР) - Велико Търново, с която на основание чл. 171, т. 1, б. з) бб) от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) на настоящия частен жалбоподател е наложена принудителна административна мярка „временно отнемане на СУМПС до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 3 месеца“. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно. Позовава се на представения пред първоинстанционния съд трудов договор, сключен с него за неопределен срок, от 05.05.2025 г. за длъжността «куриер/шофьор – доставчик» с белгийско дружество и длъжностна характеристика за заемане на длъжността. Твърди, че доходът, който получава за тази работа е единственият източник на доходи и издръжка за него, поради което с издаването на заповедта за прилагане на спорната ПАМ той е поставен в абсолютна невъзможност на изпълнява възложените му трудови функции и ще стане причина за прекратяване на трудовото му правоотношение. Доколкото последното ще го лиши от всякакви финансови средства, Ф. поддържа становище, че това се явява за него значителна и трудно поправима вреда по смисъла на чл. 166, ал. 2 АПК. Неправилно, в тази връзка, Административен съд – Плевен се позовал на защитения обществен интерес и не съобразил, че в случая нарушен се явява принципът на съразмерност по чл. 6 АПК. Реферира към Решение на Съда на Европейския съюз от 03.07.2025 г., постановено по дело С-605 по описа за 2023 г. и на съдебна практика на Върховния административен съд. Въз основа на изложеното в частната жалба се иска отмяната на обжалваното определение и спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на обжалваната от Ф. заповед за прилагане на ПАМ. Ответникът по частната жалба не изразява становище по нея и не представя възражение или писмен отговор. Върховният административен съд, състав на първо отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на съдебен инстанционен контрол. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, Административен съд – Плевен е приел, че в искането за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на ПАМ, обективирано в жалбата срещу заповедта за нейното прилагане, не са посочени конкретни обстоятелства и не са представени доказателства за конкретни вреди, които биха настъпили закономерно и сигурно от предварителното изпълнение на заповедта и които да не са част от целените от закона последици, нито са налице доказателства за значителността на тези вреди и тяхната трудна поправимост. Съобразил, че в тежест на Ф. е да установи нормативно предписаните изисквания и да докаже значителна или трудно поправима вреда, която би понесъл като пряка последица от допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на заповедта за прилагане на ПАМ. Изрично взел предвид, че спорната ПАМ е с превантивен и преустановителен характер и има за цел осигуряване на безопасността на движението по пътищата и преустановяване на административни нарушения. Изразил становище, че дори прилагането й да причинява вреда, това не обосновава автоматично извод за наличие на значителна или трудно поправима такава именно от предварителното й изпълнение, която да е противопоставима на защитавания обществен интерес. Изложил аргументи, че случаите, в които предварителното изпълнение е допуснато по силата на закона, представляват изключение от общия принцип, установяващ суспензивния ефект на подадената жалба, като в тези случаи се презюмират предпоставките по чл. 60, ал. 1 АПК за допускане на предварително изпълнение, включително наличието на особено важни държавни и/или обществени интереси, които следва да бъдат защитени и гарантирани с предварително изпълнение на административния акт. При съобразяване на така възприетото, първоинстанционният съд направил извод, че в особеното искане за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение, съдържащо се в жалбата срещу административния акт, Ф. сочи твърдения за невъзможност да изпълнява трудовите си функции, които са общи и въз основа на тях не е възможно да се установи до какви конкретни значителни или трудно поправими негативни последици би довело отнемането на СУМПС в конкретния случай. Приел, че наличието на СУМПС не е императивно условие за сключване на трудови договори за всички възможни длъжности, а от невъзможността да се изпълняват трудови функции, изискващи СУМПС, не се доказва възникването на толкова значими или трудно поправими вреди за него, че да са противопоставими и да превишават по значимост защитения от закона обществен интерес. Въз основа на така приетото, съдът достигнал до заключение, че при липсата на конкретни твърдения и на доказателства, относими към условията по чл. 60 и чл. 166, ал. 2 АПК, настоящият частен жалбоподател не е доказал наличието на обстоятелства, които са противопоставими на презюмираните от закона основания за допускане на предварително изпълнение, което прави невъзможно сравняването им с охранявания от закона обществен интерес. Мотивирал се също така, че засягането на личната сфера на Ф. и негативните последици, които ще бъде принуден да търпи с оглед изпълнение на целите на ПАМ, са в границите на допустимостта и са съразмерни с тежестта на твърдяното нарушение, като се отчитат както обектът на защита от закона, така и специалните цели, които прилагането на мярката преследва. На основание тези съображения, съдът оставил без уважение особеното искане за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на заповедта за прилагане на ПАМ. Определението е валидно, допустимо и правилно. По предписанието на чл. 166, ал. 4, във вр. с ал. 2 АПК допуснатото по силата на закона предварително изпълнение на административен акт може да бъде спряно, когато са налице доказателства за евентуалното настъпване на значителни или трудно поправими вреди при положение, че не бъде спряно това предварително изпълнение. Вредата трябва да е значителна или да има такова отражение върху адресата на акта, че той трудно да може да я поправи. Настъпването й следва да е достатъчно вероятно. За вероятността от настъпването на вредата и за възможния й размер трябва да бъдат представени доказателства, а не само да бъдат релевирани твърдения в тази насока. Изпълнението може да се спре само въз основа на нови обстоятелства, в резултат на които да са настъпили значителните или трудно поправими вреди. Безспорно е, че предварителното изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт въздейства пряко и непосредствено върху правата и законните интереси на адресата на акта, тъй като му придава изпълнителна сила. Въпреки тази потенциална възможност, в определени случаи по силата на закона е разпоредено от законодателя, че обжалването няма суспензивен ефект. Мотивите за допуснатото изключение от установения общ принцип на суспензивния ефект на жалбата са ирелевантни, тъй като те нямат отношение към възможността съдът да спре предварителното изпълнение. По делото не се спори, а и от представените по делото доказателства се установяват твърденията на частния жалбоподател, че работи по трудов договор от 05.05.2025 г. в Кралство Белгия на посочената от него длъжност, както и че има правоспособност за управление МПС, което е свързано с нея съобразно възложените му по длъжностната характеристика трудови задължения. В случая, на Ф. би се причинила вреда от невъзможността му да управлява МПС, но тази вреда не може да бъде квалифицирана като значителна или трудно поправима по смисъла, вложен от законодателя. Като значителна или трудно поправима вреда следва да се определи само такава увреда, която не може да бъде репарирана по обезщетителен ред, каквато в казуса не е установена и доказана. Изложените от Ф., както в особеното искане до Административен съд – Плевен, така и в частната жалба, твърдения за засягане и накърняване на личния му интерес, респективно за настъпване на твърдените вреди, а и представените от него доказателства, не са от категорията нови обстоятелства по смисъла на чл. 166, ал. 2, изр. последно АПК, въз основа на които да се спре предварителното изпълнението на заповедта за прилагане на ПАМ. Тежестта за тяхното установяване и доказване е изцяло на Ф.. При липсата на твърдения и доказателства за съществуването на такива обстоятелства, неоснователни са оплакванията на частния жалбоподател, основани на възприетото в цитираната практика на Съда на Европейския съюз, както в практиката на Върховния административен съд. Целта на прилагането на ПАМ, като процесната, е осигуряване на безопасността на движението по пътищата и преустановяване на административните нарушения, както това правилно е съобразено в обжалваното определение. Незабавното изпълнение на оспорената пред първоинстанционния съд заповед е в обществен интерес, на който не е противопоставен застрашен или накърнен личен интерес на настоящия частен жалбоподател, със същата степен на значимост. В този смисъл, неоснователно в частната жалба се твърди, че съдът не съобразил нарушаването на принципа на съразмерност по чл. 6, ал. 2 АПК, каквото нарушение не е налице. Претендираните от него вреди, касаещи финансовото му състояние, респективно затруднението/невъзможността за изпълнението на трудовата му функция по съществуващия му трудов договор, не представляват такива, които да не могат да бъдат репарирани по предвидения за това обезщетителен ред, ако се установи и докаже, че оспорената пред Административен съд – Плевен заповед е незаконосъобразна и бъде отменена. Предвид всичко изложено, определението, предмет на контрол, не страда от релевираните с частната жалба пороци и следва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо и правилно. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 1, изр. първо, предл. първо, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение