Решение № 3715 от 01.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 909/2026 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроицесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. А. К. и Д. Б. К. против решение № 5777 от 16.12.2025 г., постановено по адм.д. № 595/2025 г. по описа на Административен съд гр. Пазарджик. Касаторките навеждат доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Молят за отмяната му и претендират присъждане на направените по делото разноски. Ответникът – кметът на община Велинград, чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира присъждане на направените по делото разноски. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежни страни, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд гр. Пазарджик отхвърля жалбата на А. А. К. и Д. Б. К. против мълчалив отказ на кмета на Община Велинград да се произнесе по тяхно заявление, вх. № 94-00/4301 от 04.04.2025 г. за отменяна на отчуждаване на имот пл. № 1151, кв.139 по обезсилен план на гр.Велинград от 1957 г. на основание § 9 ПР на ЗУТ. За да постанови този резултат съдът приема, че отчуждителната процедура е започнала и проведена по реда на Закона за плановото изграждане на населените места (ЗПИНМ) и Правилника за приложението му (ППЗПИНМ) и двата отменени през 1973 г. с влизане в сила на Закона за териториално и селищно устройство (ЗТСУ) (отм.), поради което прави извод, че в случая не са приложими разпоредбите на § 9 от ПР на ЗУТ, тъй като приложното поле на същите касае отчуждителни производства, започнали при действието на отменените разпоредби на глава пета, раздел I от ЗТСУ (отм.). Приема, че претенцията за възстановяване на собствеността върху недвижими имоти, отчуждени по ЗПИНМ (отм.) е следвало да се заяви в сроковете и при условията на Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС (ДВ бр. 15/92 г.), каквото производство е проведено от наследодателите на жалбоподателките. Обжалваното решение е постановено в съответствие на материалния закон и е обосновано. Оспореното съдебно решение е постановено при правилно приложение на материалния закон. От страна на административния съд е взето предвид, че мълчаливият отказ е напълно приравнен към изричния такъв, поради което при преценка на неговата законосъобразност са съобразени всички фактически и правни предпоставки, обуславящи претендираното право и предполагаемите съображения, които са мотивирали административния орган да не уважи искането (ППВС № 4/1976 г.). Съдът подробно обсъжда предполагаемите мотиви за формирания мълчалив отказ, позовавайки се на доказателствата по делото, разглеждайки ги в тяхната съвкупност и относимост. По делото не е спорно, че съгласно предвижданията на плана от 1957 г. имот пл. № 1151, кв. 139 попада заедно с други имоти в квартала, в парцел отреден за обществени нужди – изграждане на Градски универсален магазин (ГУМ). По силата на този план през 1964 г. имота е отчужден при действието на Закона за планово изграждане на населените места (ЗПИНМ) (отм.), което мероприятие не е реализирано, като с решение № 15/23.03.1967 г. на ИК при ГОНС – Велинград, С. А. К. е обезщетен за отчуждения имот с отстъпване на право на строеж върху празно дворно място от 430 кв.м., собственост на ГОНС - Велинград, съставляващо парцел XIV-293, кв. 6 - нотариален акт за учредяване право на строеж, приложен по делото. (л. 244). Законосъобразен е изводът на съда за неприложимост на § 9 ПР на ЗУТ. Константната съдебна практика на Върховния административен съд приема, че двете хипотези, разписани в ал. 1 и ал. 2 на § 9 ПР ЗУТ уреждат заварени при приемането на ЗУТ (02.01.2001 г., в сила от 31.03.2001 г.) случаи на незавършени отчуждителни производства по реда на ЗТСУ (отм.). Правилно първоинстанционният съд приема, § 9, ал. 1 ПР ЗУТ изисква имотът да е завзет, а ал. 2 да не е завзет до 30.10.1998 г., но и в двата случая се изисква наличие на започнало по ЗТСУ (отм.) отчуждително производство по реда на ЗТСУ, което не е завършило до отмяната му. Следователно изискването на § 9 ПР ЗУТ е за висящност на отчуждителното производство, към момента на влизане в сила на ЗУТ, което определя и компетентността именно на кмета да прекрати това производството при наличие на останалите кумулативно изискуеми предпоставки. Именно поради това § 9 ПР на ЗУТ не съставлява реституционна разпоредба, а касае приключване на отчуждителни производства, започнали по реда на ЗТСУ (отм.) и незавършени към момента на влизането в сила на ЗУТ. В конкретния случай е безспорно, че отчуждителното производство е започнало и приключило при действието на ЗПИНМ (отм.), предшестваш ЗТСУ (отм.), в сила от 01.06.1973 г., поради което не са налице хипотезите на § 9, ал. 1 и 2 ПР ЗУТ. Ето защо като прави извод за материална законосъобразност на обжалвания мълчалив отказ първоинстанционният съд постановява решение в съответствие с материалния закон. При постановяване на решението съдът не допуска съществени нарушения на процесуалните правила, а и конкретни такива не се сочат от касатора. С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, направеното своевременно искане за присъждане на разноски, приложените доказателства, че същите са заплатени и на основание чл. 143, ал. 3 АПК следва се осъдят А. А. К. и Д. Б. К. да заплатят на община Велинград направените по делото разноски в размер на 700 евро, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за касационното производство. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,