Определение № 83 от 16.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 589/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е частна касационна жалба на ответника по делото Държавно предприятие „Национална компания „Железопътна инфраструктура““ срещу определение № 264962/25.11.2020 г., постановено по възз. ч. гр. дело № 11869/2020 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното разпореждане № 153637/17.07.2020 г. по гр. дело № 60654/2019 г. на Софийския районен съд (СРС), с което е върната въззивната жалба с вх. № 5048899/27.03.2020 г., подадена от жалбоподателя срещу решение № 42692/17.02.2020 г., постановено по същото първоинстанционно гр. дело. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното определение. В изложението, инкорпорирано в частната касационна жалба, като общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: презюмира ли се, като обявена по реда на чл. 315, ал. 2 от ГПК в открито съдебно заседание, датата на произнасяне (датата, на която съдът ще обяви решението си), от обстоятелството, че делото се разглежда по реда на бързото производство по гл. ХХV от ГПК. Жалбоподателят сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, но без да излага съображения, този правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Жалбоподателят сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение, като в тази връзка поддържа, че първоинстанционният съд не бил посочил в откритото съдебно заседание дата, на която ще обяви решението си, а препис от последното бил връчен на жалбоподателя едва на 26.02.2020 г. – момент, по-късен от вписаната в решението дата 18.02.2020 г., поради което предоставеният му срок за въззивното обжалване на практика бил по-къс от законоопределения двуседмичен срок. Ответницата по частната касационна жалба – ищцата М. П. Т. в отговора си излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно определение, градскиият съд е установил следното: Първоинстанционното производство по делото е образувано по искове по чл. 344, ал. 1, т.т. 1-3 от КТ за защита срещу незаконно уволнение. Делото е разгледано в открито съдебно заседание на 04.02.2020 г., в което съдът е събрал доказателствата и е дал ход по същество. В съдебния протокол от това заседание е отразено, че съдът е обявил, че ще се произнесе с решение на 18.02.2020 г., от която дата съгласно чл. 315, ал. 2 от ГПК тече срокът за обжалване. Решението е постановено и обявено на 17.02.2020 г., и е съобщено (с връчване на препис от него) на 26.02.2020 г. на жалбоподателя-ответник, който на 26.03.2020 г. е подал по пощата въззивната си жалба с вх. № 5048899/27.03.2020 г. срещу решението. При така установените обстоятелства, СГС е споделил извода на СРС, че въззивната жалба на касатора е просрочена. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че делото е разгледано по реда на бързото производство по гл. ХХV от ГПК и в съответствие с този ред първоинстанционният съд в едно открито съдебно заседание е събрал доказателствата, провел е устните състезания и е обявил съгласно чл. 315, ал. 2 от ГПК датата на произнасяне (обявяване) на решението си, която дата – 18.02.2020 г. е отразена в съдебния протокол. Предвид твърдението на жалбоподателя, че такава дата не била обявена, въззивният съд е посочил, че не е искана поправка на протокола в срока и по реда на чл. 151 от ГПК, поради което е приел, че протоколът е доказателство за обявяването на тази дата, съгласно чл. 152 от ГПК. Градският съд е приел също, че съгласно чл. 315, ал. 2 от ГПК срокът за въззивното обжалване е започнал да тече от обявената от съда дата за това – 18.02.2020 г.; срокът е изтекъл на 04.03.2020 г., а въззивната жалба на касатора-ответник е подадена по пощата на 26.03.2020 г. – след изтичането на срока. В отговор на останалите доводи на жалбоподателя, въззивният съд е посочил и че просрочието на жалбата не се санира от връчването от съда на 26.02.2020 г. на преписа от решението, нито от допуснатото след това предварително изпълнение на същото, нито от дадените указания за внасянето на държавната такса за въззивното обжалване. В тази връзка са изложени съображения, че съдът е задължен служебно да следи за редовността и допустимостта на жалбата, независимо от другите си съдопроизводствени действия и такива по администрирането ѝ. Настоящият състав на ВКС намира, че при установените по делото обстоятелства и при така изложените мотиви към обжалваното въззивно определение, формулираният от страна на жалбоподателя правен въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е без никакво значение за изхода на настоящото частно производство, поради което този въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Това е така, защото въззивният съд е установил от съдебния протокол (съгласно чл. 152 от ГПК), че първоинстанционният съд е посочил (съгласно чл. 315, ал. 2 от ГПК) датата, на която ще обяви решението си, а не е извел по предположение (презумпция) тази дата от обстоятелството, че делото се разглежда по реда на бързото производство по гл. ХХV от ГПК, каквато е постановката на формулирания от касатора въпрос. Освен това, правните изводи на въззивния съд са направени при точно приложение на разпоредбата на чл. 315, ал. 2 от ГПК, както и в пълно съответствие със задължителните указания и разяснения, дадени с тълкувателно решение № 12/11.03.2013 г. на ОСГК на ВКС. Именно предвид тези задължителни указания и разяснения, дори и да се приеме за вярно (макар да няма никакво основание за това) твърдението на жалбоподателя, че първоинстанционният съд не бил обявил в откритото съдебно заседание датата 18.02.2020 г., на която ще обяви решението си, то в такъв случай срокът за въззивното обжалване би започнал да тече от 26.02.2020 г. (датата на връчването на жалбоподателя на преписа от решението) и би изтекъл на 11.03.2020 г. (сряда, присъствен ден, предхождащ датата на обявяването на извънредното положение в страната – 13.03.2020 г., от която временно спряха да текат преклузивните процесуални срокове), поради което и в този случай, подадената от касатора едва на 26.03.2020 г. въззивна жалба с вх. № 5048899/27.03.2020 г. се явява просрочена. При това положение, очевидно неоснователни са и доводите на жалбоподателя за очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, пр. 1 или пр. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговора на частната касационна жалба, а именно – сумата 360 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение