Определение № 605 от 25.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 27/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.2, във връзка с чл.248, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на И. З. – И., чрез адв. Г. И., срещу определение № 116/20.02.2023 г. по в.т.д. № 430/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което в оставена без уважение нейната молба с вх.№ 26681/12.12.2022 г. за допълване по реда на чл.248 ГПК на постановеното по делото решение № 726/21.11.2022 г. в частта за разноските. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Оспорено е становището на въззивния съд, че представената фактура касае адвокатското възнаграждение за първоинстанционното производство. Наведен е довод, че както фактурата, така и приложеното преводно нареждане доказват, че адвокатското възнаграждение е заплатено именно за въззивната инстанция. Твърди се, че въззивният съд не е разгледал доказателствата в тяхната съвкупност, тъй като ако беше извършил такъв анализ, е щял да установи, че пред първоинстанционния съд адвокатският хонорар е приет от синдика като разходи в производството по несъстоятелност. Поради това жалбоподателката формулира искане за отмяна на обжалваното определение и присъждане на претендираното пред въззивния съд адвокатско възнаграждение. Ответникът по частната жалба „Лено Венчърс“ ЕООД оспорва нейната основателност. В писмения отговор, подаден чрез адв. Ц. К., възразява, че представените фактура и преводно нареждане не доказват уговарянето и плащането на адвокатско възнаграждение за извършени правни услуги във връзка с водене на делото пред въззивната инстанция. В условията на евентуалност, ако се приеме, че адвокатското възнаграждение се дължи, прави възражение за неговата прекомерност на основание чл.78, ал.5 ГПК. Същото следва да възлиза в размер на 800 лв. с оглед чл.7, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. и поради липсата на правна и фактическа сложност на делото. Частната жалба е допустима, като подадена в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК, срещу валиден и допустим съдебен акт, обжалваем по реда на частното производство, от надлежно легитимирано лице с правен интерес от неговото обжалване. С решение № 726/21.11.2022 г. по в.т.д. № 430/2022 г. на Софийски апелативен съд е оставена без разглеждане подадената от „Лено Венчърс“ ЕООД въззивна жалба против решение № 260165/02.03.2022 г. по т.д. № 2281/2020 г. на Софийски градски съд, с което по молба на И. З. – И. е обявена неплатежоспособността на „Аванград Билд-1“ ЕООД, определена е начална дата на неплатежоспособността – 31.12.2017 г., открито е производство по несъстоятелност на основание чл.630, ал.1 ТЗ по отношение на дружеството, назначен е временен синдик – Е. Г. Т., като му е определено месечно възнаграждение в размер на 1000 лв., свикано е първо събрание на кредиторите на 15.03.2022г., от 12:30 ч., в залата на Съдебната палата на [улица], СГС, определена за заседания на VI-10 състав, както и е отхвърлена молбата на „Лено Венчърс“ ЕОО по чл.625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност на „Аванград Билд-1“ ЕООД. За да остави без уважение молбата на И. З. – И. за допълване по реда на чл.248 ГПК на въззивното решение в частта за разноските, с обжалваното определение Софийски апелативен съд е обсъдил представените доказателства и е намерил, че във фактура № [ЕГН]/01.06.2022 г. е отразено задължение на страната да плати на Адвокатско дружество „В. и партньори“ възнаграждение в размер на 60 652,49 лв., в които е включено и адвокатско възнаграждение от 48 000 лв. с ДДС, а в основанието за плащане на преводно нареждане № В6/101/02372877 от 01.06.2022 г., с което в полза на дружеството е заплатена сумата от 31 011,13 евро, е посочено единствено „Sofia appeal court and taxes”. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че макар доказателствата в съвкупност да установяват заплащането на адвокатското възнаграждение, процесната фактура установява, че същото е заплатено за първоинстанционното дело, но не и за въззивното производство. При горните данни, настоящият съдебен състав намира следното: По аргумент на чл.78, ал. 4 ГПК, въззиваемата И. З. – И. има право да иска заплащане на направените от нея разноски при недопустимост на въззивната жалба на „Лено Венчърс“ ЕООД. Съобразно т.1 на ТРОСГТК № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ВКС съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В съобразителната част на т.1 от тълкувателното решение е прието, че договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване. С него се удостоверява, както че разноските са заплатени /когато възнаграждението е заплатено в брой/, така и че са само договорени. Когато плащането е извършено по банков път, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Следователно, писмената форма на договора за правна защита и съдействие не е условие за неговата действителност, а служи за доказване на уговореното между страните. Когато такъв договор не е представен по делото, но са представени доказателства, че страната е заплатила възнаграждение на адвокатското дружество и в тях е посочено по кое дело, съответно за кои процесуални действия се отнася възнаграждението, плащането следва да се определи като реално извършено. Въззиваемата е депозирала списък по чл.80 ГПК, в който е посочено претендирано по в.т.д. № 430/2022 г. на Апелативен съд - София адвокатско възнаграждение в размер на 60 652,49 лв. с ДДС. Представената фактура № [ЕГН]/01.06.2022 г. е подписана от представляващия Адвокатско дружество „В. и партньори“ – адв.Я. В., уговорен е размер на възнаграждение – 60 652,49 лв. с ДДС, като в първата графа срещу сумата от 48 000 лв. с ДДС е записано „Правни услуги/legal services for second court instance for CC 2281/2020, Sofia Appeal Court“. Съгласно приложеното преводно нареждане № В6/101/02372877 от 01.06.2022 г. в полза на Адвокатско дружество „В. и партньори“ е извършен банков превод на сумата от 31 011,13 евро, като в основанието за плащане е посочено „Sofia Appeal Court and taxes”. Действително, във фактурата е изписан номерът на първоинстанционното дело /т.д.н. № 2281/2020 г. на СГС/, но едновременно с това е посочено, че плащането се извършва за осъществяването на правни услуги във връзка с въззивната инстанция – Софийски апелативен съд. В основанието за плащането на преводното нареждане също е посочен Софийски апелативен съд. Следва да се посочи, че Софийски апелативен съд може да разглежда дела само като въззивна инстанция, но не и като първоинстанционен съд. С оглед на това, обсъдени в тяхната взаимна връзка посочените доказателства удостоверяват, че И. З. – И. реално е заплатила адвокатско възнаграждение за осъществяването на процесуално представителство във въззивното производство, образувано по в.т.д. № 430/2022 г. на Софийски апелативен съд. От „Лено Венчърс“ ЕООД е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение. Възражението е основателно. Разноските за адвокат във въззивното производство следва да бъдат намалени като прекомерни от 60 652,49 лв. с ДДС на 2 880 лв. с ДДС /2 400 лв. данъчна основа и 480 лв. ДДС/. До този размер възнаграждението е справедливо и обосновано – съответно на фактическата и правна сложност на делото, защитавания интерес и конкретно извършените от името на И. З. – И. съдопроизводствени действия /чл.36, ал.1 ЗА/. Заплащането от страната на справедливо и обосновано възнаграждение е обичайно и разумно нейно действие за защита на правата и интересите й. Уговарянето и заплащането на възнаграждение в по – голям размер е по причина на самата страна и не подлежи на възстановяване от другата страна, както е в случая. По – конкретно, въззивното производство е образувано по въззивна жалба на „Лено Венчърс“ ЕООД срещу първоинстанционното решение, с което по отношение на „Аванград Билд-1“ ЕООД е открито производство по несъстоятелност. Делото, което във въззивната си фаза не се отличава с висока фактическа и правна сложност, е приключило в рамките на 8-9 месеца, като е проведено само едно открито съдебно заседание, в което не са събирани доказателства. Процесуалният представител на въззиваемата И. З. – И. е депозирал отговор на въззивната жалба, в обем три непълни страници, при наведени кратки доводи относно недопустимостта и неоснователността на въззивната жалба. Адвокатът е участвал и в редовно проведеното открито съдебно заседание. Съобразявайки решенията на Съда на Европейския съюз по съединени дело С-427/16 и 428/16 /ECLI:EU:C:2017:890/, както и С-438/22 /ECLI:EU:C:2024:71/, настоящият състав не намира да е обвързан с фиксираните в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, доколкото по смисъла на правилото на чл.101, § 2 от ДФЕС представлява ограничаващо конкуренцията споразумение – хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл.101, § 1 от ДФЕС. Поради целта си, и независимо от размера на определената минимална цена на адвокатските услуги, такова ограничение не може да бъде обосновано с легитимна цел /осигуряване качеството на адвокатските услуги или друго/, нито наредбата може да се ползва като отразяваща реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Във връзка с възражението си по чл. 78, ал. 5 ГПК „Лено Венчърс“ ЕООД се е позовало на разпоредбата на чл.7, ал.3 на Наредба № 1/09.07.2004 г. в редакцията преди изменението от ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г., при която е било уговорено заплащането на адвокатското възнаграждение. Настоящият съдебен състав съобразява това изявление като относимо към размера на възнаграждението, за което страна не възразява, че подлежи на възстановяване по реда на чл. 78, ал. 4 ГПК – 800 лева. Както се посочи обаче съответно на конкретните действия на адвоката, действителната фактическа и правна сложност на делото и защитимият интерес е сума от 2 400 лева (2 880 лева с ДДС). За тази сума обжалваното определение следва да бъде отменено, като въззивното решение в частта за разноските се допълни с присъждане в полза на И. З. – И. на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство. Воден от изложените мотиви, Върховен касационен съд, Първо търговско отделение