Решение № 582 от 21.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1384/2009 г.

Решение № 582 от 21.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1384/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Бойка Ташева Производството е по чл. 290 от ГПК, образувано по касационната жалба на адвокат З. като процесуален представител на А. И. Т. от [населено място] срещу въззивното решение на Варненския апелативен съд от 19.V.2009 г. по в. гр. д. № 128/2009 г. Касационно обжалване на решението е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК с определение № 1730 от 30.ХII.2009 г. поради противоречива практика по въпросите, уточнени от съда: 1. с представените нотариално заверени декларации на ответниците, удостоверяващи неизгодни за тях факти - получаването на заем от ищеца, имащи и характеристиката на разписки за плащането, установява ли се сключен между страните договор за заем, и 2. погасено ли е по давност към предявяването на исковете /2.ХI. 2007 г./ вземането по този договор, съществуването на което е признато с нотариално заверените на 27.V.2003 г. декларации. Ответниците по касационната жалба М. Р. М., М. Неджметин С., двамата от [населено място], и третото лице - помагач А. К. А. от [населено място] не са заявили становище пред настоящата инстанция. За да се произнесе по въпросите, обусловили допускането на касационно обжалване, ВКС на РБ взе предвид следното: За да постанови атакуваното решение, въззивният съд е приел, че доказването на договори на стойност над 1000 лв. по силата на чл. 133, ал. 1 б. "в" от ГПК (отм.) може да се извърши преди всичко с разписка за предаването на заетата сума 12000 лв. Разписка не е представена. От декларациите, нотариално заверени на 27.V.2003 г., съдържащи извънсъдебни признания на ответниците за сключен с ищеца на 20.VII.2000 г. договор за заем на 12000 лв., за обезпечаването му с договорна ипотека върху недвижим имот в полза на третото лице-помагач и че към момента на изявленията в декларациите те не са издължили никаква сума от получения заем, от нотариалния акт за договорна ипотека № 60/21.VII.2000 г., от показания на свидетел и от признанието в съдебно заседание по реда на чл. 114 от ГПК (отм.) на ответника М., че е получил от ищеца 4000 лв., се налага извод, че между главните страни е сключен договор за заем за 4000 лв., обезпечен с ипотека в полза на третото лице-помагач, и че задължението по него е изпълнено в хода на принудителното изпълнение с взискател третото лице-помагач, при доказана относителна симулация на кредитора от подписаните декларации и разпита на свидетеля /чл. 134, ал. 2 от ГПК /отм./. Освен това, по признатото от ответниците задължение към ищеца от 4000 д. м. вземането на последния е погасено по давност към предявяването на иска. Договорът за заем, описан в исковата молба, не е доказан с допустимите доказателствени средства. Дори да се приеме, че изявленията на ответниците в писмените им декларации доказват подобно съглашение, вземанията по него са погасени по давност към предявяването на иска. В решение № 1200/2.ХII.2008 г. по гр. д. № 1520/2008 г. на състав на ВКС II ГО е прието, че "Декларацията от 19.ХI.1999 г. установява наличие на договорни отношения за заем". Според решение № 220/27.I.1969 г. по гр. д. № 2209/68 г. на ВС I ГО признаване на вземането, годно да прекъсне давността, е налице, когато се признае задължението към момента на признанието. Според решение № 422/15.VI. 2004 г. по гр. д. № 1231/2003 г. на ВКС II ТО "Едно от основанията за прекъсване на погасителната давност е признаването на вземането от длъжника; волеизявлението на последния, че дължи на кредитора, има единствена последица - прекъсване на погасителната давност". ВКС на РБ, състав на IV ГО, счита за правилни разрешенията на въпросите, обусловили допускането на касационно обжалване на атакувания съдебен акт, дадени в посочените решения. Трайна е практиката на съдилищата, че установяването на заемно правоотношение може да се осъществи не само с договор, но и с писмен документ - разписка, декларация, изходящ от длъжника, удостоверяващ получаването от него на заетата сума и задължението му да я върне. Това произтича от характера на договора за заем - той е неформален, поради което може да бъде сключен както в писмена, така и в устна форма. Декларацията, подписана от длъжника, е частен документ, но той се ползва и с материална доказателствена сила за удостоверените с него обстоятелства с оглед неизгодността им за издателя, които по силата на чл. 133, ал. 1, б. "е" от ГПК (отм.) не може да бъдат опровергавани с гласни доказателства, освен в предвидените в чл. 133, ал. 2 от ГПК (отм.) случаи. Трайна, непротиворечива и в съответствие с разпоредбата на чл. 116 б. "а" от ЗЗД е и практиката на съдилищата, обективирана и в посочените решения, че признанието на вземането от длъжника има за последица прекъсване на давността. С оглед на това и по силата на чл. 117 от ЗЗД от прекъсването почва да тече нова давност, която за вземания, произтичащи от договор за заем, е петгодишна предвид разпоредбите на чл. 110 и чл. 111 от ЗЗД. Следователно при направено с нотариално заверена на 27.V.2003 г. декларация признание на вземането по договор за заем и предявяване на същото пред съда на 2.ХI.2007 г. то не е погасено по давност. Касационната жалба срещу въззивното решение съдържа оплаквания за процесуално нарушение, за необоснованост и неправилно приложение на материалния закон - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се неправилност на извода за недоказаност на заемно правоотношение между страните за претендираната сума, че такова правоотношение се доказва с декларацията, съдържаща изявления за получаване на сумата, за размера й и за връщането й, че връщането не е доказано. Изложени са съображения за неправилност и на извода за погасяване на вземането по давност. Иска се отмяна на решението и уважаване на предявените искове. Атакуваното решение е частично неправилно. Несъмнено установено е по делото с представените по делото нотариално заверени декларации на ответниците - съпрузи М. М. и М. С., че на 20.VII. 2000 г. между страните е сключен договор за заем, по силата на който последните са получили от ищеца сумата 12000 лв. със задължение да му я върнат чрез плащания, направени на третото лице - помагач А. А.. Несъмнено установено е и че към момента на изявленията в декларациите /27.V.2003 г./ ответниците не са били издължили никаква сума по заема. По силата на чл. 133, ал. 1, б. "е" от ГПК (отм.) ответниците не могат със свидетели да опровергаят съдържанието на тези изходящи от тях частни документи. С оглед на това показанията на св. Д., че през 2000 г. ответникът взел от ищеца заем в размер на 4000 лв., са недопустими. А обясненията на ответника, дадени по реда на чл. 114 от ГПК (отм.), че взетият от него заем е в размер на 4000 лв., имат значение само на твърдение за изгоден нему факт, с оглед на което те не могат да обусловят изводите по делото. Несъмнено и безспорно установено между главните страни е и че договорът за заем е обезпечен с ипотека върху имота на ответниците в полза на третото лице - помагач на ищеца. Установено е и провеждането на принудително изпълнение, като с публичната продажба на имота задължението е частично изпълнено в размер на 9611.20 лв., на каквато цена имотът е възложен на третото лице А. вместо плащане с влязло в сила на 21.I.2002 г. постановление от 14.I.2002 г. на съдия изпълнител при РС Добрич по изп. д. № 583/2001 г. С оглед на това и по силата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗД следва да се приеме, че ответниците са се освободили от задължението към ищеца в размер на тази сума. А с предявяването на разглежданите по настоящото дело искове следва да се счита оттеглено овластяването по смисъла на чл. 75, ал. 1 от ЗЗД на третото лице-помагач да получи изпълнението на остатъка от това задължение в размер на 2388.80 лв. И тъй като по делото не са представени доказателства за плащането на този остатък, тежестта за което по силата на чл. 127, ал. 1 от ГПК (отм.) е била на ответниците, исковете се явяват основателни за сумата 2388.80 лв., която следва да бъде присъдена на ищеца в тежест на ответниците солидарно на основание чл. 26, ал. 1 от СК (отм.), ведно със законната лихва, считано от 2.ХI.2007 г. до окончателното й изплащане. Вземането не е погасено по давност, тъй като с признанието му, извършено с нотариално заверените декларации от 27.V.2003 г., давността е прекъсната и е започнала да тече нова петгодишна такава, която към предявяването на исковете на 2.ХI.2007 г. не е била изтекла. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 от ГПК атакуваното решение следва да бъде отменено в отхвърлителната му част за сумата 2388.80 лв., като в останалата му част то следва да бъде оставено в сила. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,