Определение № 1088 от 10.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 23/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 248, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/. Образувано е по частна жалба на Л. П. Б., С. В. Г., П. М. М., И. Г. Г., Н. И. К., В. Х. К., В. Т. П., И. Д. Д., Д. Ц. Д., И. В. Д., Т. Д. В., Е. В. Д., С. В. Д., Д. С. Б., А. А. К., М. Г. Х., С. С. С., У. Г. Б., Т. Н. Т. и П. Н. Н., подадена чрез процесуалния им представител адв. Л. Цеков, срещу определение № 18939 от 04.10.2024 г., постановено по адм. дело № 7882/2023 г. по описа на Административен съд – София-град /АССГ/, с което е отхвърлено искането им за изменение на решение № 11095 от 08.07.2024 г., постановено по същото дело, в частта на присъдените в полза на С. Ф. М. и М. Т. М. разноски. В частната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се доводи, че присъдените от съда в полза на заинтересованите страни разноски не са реално извършени от тях, а от трето, неучастващо в производството лице, поради което не е следвало да им бъдат присъждани със съдебния акт. По тези съображения се претендира отмяна на обжалваното определение и отмяна на решението в частта му, с която в полза на С. и М. М. са присъдени разноски по делото. Ответниците С. Ф. М. и М. Т. М. в писмено възражение изразяват становище за неоснователност на частната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена от надлежни страни и в срока по чл. 230 АПК, намира същата за процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. С обжалваното определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК във вр. с чл. 144 АПК, е отхвърлено искането на настоящите частни жалбоподатели за изменение на решение № 11095 от 08.07.2024 г., постановено по същото дело, в частта, с която те са осъдени да заплатят на С. Ф. М. и М. Т. М. разноски в размер на по 2500 /две хиляди и петстотин/ лева за всеки от тях двамата. За да обоснове извод за неоснователност на искането за изменение на решението в частта на разноските, съдът е приел, че присъдените в полза на С. и М. М. разноски са дължими от страна на жалбоподателите и същите не са в прекомерен размер, а направеното от жалбоподателите в обратен смисъл възражение е неоснователно. Определението е неправилно. Така постановеният съдебен акт е в противоречие с Тълкувателно решение /ТР/ № 6/2012 г. по тълкувателно дело № 6/2012 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС, което на основание чл. 130, ал. 2 ЗСВ е задължително за органите на съдебната власт. Съгласно т. 1 на визираното ТР разноските представляват направените от страните разходи по водене на делото. Касае се за извършени от страните по делото разходи, които са направени от тях във връзка с конкретното съдебно производство и които подлежат на възстановяване от загубилата правния спор страна. Правото на разноски възниква за страната, в чиято полза е постановен съдебният акт, а в хипотезата на чл. 143, ал. 3 АПК право на разноски имат и заинтересованите страни, за които административният акт е благоприятен. Това право не се реализира служебно от съда, а следва да бъде упражнено по процесуален ред със своевременно направено искане в този смисъл и представяне на доказателства за договарянето и действителното извършване на разходи по воденето на делото от страната, заявени валидно най-късно до приключване на устните състезания във всяка инстанция. При преценка дали заявеното от страна по делото искане за присъждане на разноски е основателно, съдът следва да съобрази дали в срок са представени годни доказателства, от които да е видно, че страната реално и чрез разходване на свои собствени средства е извършила заплащането на заявените от нея разходи. Единствено когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Това е така, защото целта на присъждането на разноски в полза на спечелилата спора страна е да възстанови материалното положение, съществуващо преди образуване на делото и да репарира направените от невиновната страна разходи, въз основа на представените доказателства за извършването им. В настоящия случай от доказателствата по делото се установява, че спрямо заинтересованите страни - С. и М. М. липсва една от кумулативно изброените по-горе предпоставки, обуславящи присъждането на разноски. По делото не са представени доказателства, от които да е видно, че те действително са извършили разходи на делото. Представеният договор за правна защита и съдействие от 24.01.2024 г., в който като начин на плащане е посочено - по банкова сметка на изпълнителя, не удостоверява заплащането на уговореното адвокатско възнаграждение от възложителите по договора. Напротив, от приложеното платежно нареждане е видно, че в полза на адв. В. Таков е извършено плащане по банков път от трето, неучастващо в съдебното производство юридическо лице, а не от конституираните страни в производството, които са възложители по сключения договор за правна помощ. Това не може да се приеме като направен разход от страна на заинтересованите лица във връзка с конкретното дело и като основание за присъждане на разноски в тяхна полза, тъй като те реално не са направили такива, а плащането е извършено от трето, неучастващо в производството лице. Липсата на представени от заинтересованите страни доказателства за разходването на реални, лични техни средства, свързани с конкретното съдебно производство, е абсолютна процесуална пречка за присъждането им с крайния съдебен акт. Като е приел обратното и е счел, че не са налице основания за изменение на съдебното решение в частта му, с която на С. Ф. М. и М. Т. М. са присъдени разноски в размер на по 2500 /две хиляди и петстотин/ лева за всеки от тях, съставът на Административен съд – София-град е постановил неправилно поради нарушение на материалния закон определение, което следва да бъде отменено и на основание чл. 222, ал. 1 АПК следва да бъде отменено и съдебното решение на АССГ в тази му част. Предвид изложеното и на основание чл. 222, ал. 1 във връзка с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,