Определение № 2519 от 05.03.2024 г. на ВАС по адм. д. № 760/2024 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура" срещу определение № 11450 от 22.11.2023 г., постановено по административно дело № 10902/2023 г. на Върховния административен съд, седмо отделение, с което е оставена без разглеждане частната жалба на агенцията против протоколно определение от 12.10.2023 г. по канд № 713/2023 г. на Административен съд – Плевен, с което е спряно производството по делото до приключване на дело № С-61/ 2023 г. на Съда на Европейския съюз и производството по делото е прекратено. Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно. Моли да бъде отменено и делото да бъде върнато на тричленния състав на Върховния административен съд за произнасяне по същество по частната жалба срещу определението за спиране на производството пред Административен съд – Плевен. Ответникът – „Октопод инвест холдинг“ ЕАД, гр. Варна не изразява становище по частната жалба. Като взе предвид изложеното в частната жалба и данните по делото, Върховният административен съд, петчленен състав, констатира следното: Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от страна, за която оспореното определение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Производството пред тричленния състав на Върховния административен съд е образувано по частна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура" против протоколно определение от 12.10.2023 г. по канд № 713/2023 г. на Административен съд – Плевен, с което производството по делото е спряно до приключване на дело № С-61/ 2023 г., образувано пред Съда на Европейския съюз (СЕС) по преюдициално запитване на Административен съд – Хасково за тълкуване на нормата на чл. 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999г. относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определена инфраструктура. Тричленният състав приема, че определението за спиране в тази хипотеза не подлежи на обжалване съгласно изричната разпоредба на чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК. Според съдебния състав цитираният текст следва да се прилага по отношение на всички актове за спиране на съдебни производства, чието разрешаване е пряко свързано с поставените преюдициални въпроси, независимо, че са образувани пред съдилища, които не се отправили преюдициално запитване, тъй като решението на СЕС има задължителна сила за всички съдилища и юрисдикции на държавите- членки. Посочено е също, че спирането е по преценка на съда, пред който делото е висящо и е пряка последица от правомощието на съда да отправи преюдициално запитване до СЕС. По тези съображения частната жалба е приета за недопустима съгласно чл. 215, т. 4 АПК във връзка с чл. 236 АПК и с определението, предмет на оспорване е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено. Тези изводи са правилни и се споделят от настоящата инстанция. Разпоредба на чл. 631, ал. 1, изр. 2-ро ГПК, вр. с чл. 144 АПК предвижда изключение от правилото на чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК за обжалваемост на определенията, с които се прегражда развитието на делото, като изрично изключва от съдебен контрол определенията на съда, с които делото се спира поради отправено от съда преюдициално запитване. Решението на СЕС по преюдициален въпрос има задължителна сила за всички съдилища и учреждения в Република България (чл. 633 ГПК), а не само за съда, отправил запитването, поради което тричленният състав правилно приема, че забраната на чл. 631, ал. 1, изр. 2-ро ГПК за съдебен контрол върху актовете за спиране обхваща както случаите, в които съдът отправя преюдициално запитване и спира висящото дело, така и хипотезите, в които спирането е на основание отправено от друг национален съд или съд на друга държава-членка преюдициално запитване по аналогичен или сходен правен спор. Спирането на производството във втория случай е пряка последица от компетентността на съда да отправи преюдициално запитване до СЕС, поради което съдебният състав, пред който са поставени същите правни въпроси, по които е отправено преюдициално запитване по друго дело, има правомощия аналогични на тези на състава на съда, който вече е сезирал СЕС по реда на чл. 267 ДФЕС, респ. чл. 629, ал. 3 ГПК. Преценката за относимостта на постановените преюдициални въпроси към правилното разрешаване на висящия пред националния съд правен спор се извършва от решаващия съд въз основа на фактите по делото и приложимите правни норми, които са от значение и за крайния съдебен акт по същество, поради което не подлежи на съдебен контрол. Освен това единствено СЕС може да изрази становище за наличието на основания за образуване на производство по чл. 267 ДФЕС. Обратното би означавало да се създаде двоен режим по отношение на обжалването на актовете за спиране като се въведе разграничение между тях според това дали са постановени от съд, отправил преюдициално запитване или не, което не кореспондира с нормативната уредба и с правната природа на решенията на СЕС по преюдициални въпроси. Поради всичко изложено настоящата инстанция приема, че изводът на тричленния състав на Върховния административен съд за недопустимост на частната жалба на основание чл. 215, т. 4 АПК във вр. с чл. 236 АПК е в съответствие със закона. Определението е правилно и следва да бъде оставено в сила. По тези съображения, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия,