Определение № 855 от 27.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12327/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 166, ал. 3 АПК. Образувано е по частна жалба на И. С., гражданин на Сирия, подадена чрез упълномощения адвокат И. Минков, срещу определение № 39807 от 28.11.2025 г., постановено по адм. дело № 12497/2025 г. по описа на Административен съд София - град, с което е отхвърлено искането му за спиране на предварителното изпълнение на заповед № 5364з-4892 от 21.10.2025 г., издадена от директора на дирекция „Миграция” – МВР. Частният жалбоподател излага доводи, че обжалваното определение е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита за неправилни изводите на първоинстанционния съд, че процесната заповед подлежи на незабавно изпълнение съгласно чл. 44, ал. 4, т. 1 Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, предвид определения срок за доброволното й изпълнение. Поддържа, че не е обсъден фактът, че в обжалвания акт са посочени редица норми, въз основа на които компетентните органи по чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ могат да налагат принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България”, поради което е поставен в невъзможност да разбере на какво точно основание се налага мярката. Излага подробни съображения за неправилното приложение на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ и нарушаване на правото му по чл. 8 ЕКПЧ. Моли съда да отмени обжалваното определение. Ответникът по частната жалба – директора на Дирекция „Миграция“ не взема становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за подадена от надлежна страна в срока по чл. 166, ал. 3 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение Административен съд - София – град /АССГ/ е отхвърлил искането на И. С., гражданин на Сирия, за спиране на предварителното изпълнение на заповед № 5364з-4892 от 21.10.2025 г., издадена от директора на дирекция „Миграция” – МВР, с която, на основание чл. 40, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ, му е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/ „Отнемане правото на пребиваване в Република България“. Съдът е приел, че по силата на чл. 44, ал. 4, т. 1 ЗЧРБ е допуснато предварително изпълнение на заповедта по силата на закона, следователно съдът следва да направи преценка за баланса между личните интереси на жалбоподателя и защитимия обществен интерес по чл.10, ал.1, т. 1 ЗЧРБ, на който законодателят е дал приоритет. Според мотивите на обжалваното определение към жалбата и обективираното в нея искане за спиране не е приложено нито едно доказателство за установяване на семейството в Република България, за предоставен хуманитарен статут на съпругата на жалбоподателя, които според съда представляват защитим интерес по смисъла на чл.8, ал. 2 ЕКПЧ. Формиран е извод, че при липса на доказателства за защитим личен интерес и с оглед носената от лицето доказателствена тежест за тези обстоятелства, не са налице основания за спиране на допуснатото по силата на закона предварително изпълнение. Определението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно разпоредбата на чл. 166, ал. 4 АПК допуснатото предварително изпълнение на административен акт по силата на отделен закон, когато не се предвижда изрична забрана за съдебен контрол, може по искане на оспорващия да бъде спряно от съда при условията на ал. 2. В съответствие с чл. 166, ал. 2 АПК, при всяко положение на делото до влизането в сила на решението по искане на оспорващия съдът може да спре предварителното изпълнение, допуснато с разпореждане на органа, издал акта, ако то би могло да причини на оспорващия значителна или трудно поправима вреда. Обосновано първостепенният съд е преценил, че в конкретния случай предварителното изпълнение е допуснато по силата на чл. 44, ал. 4, т. 1 ЗЧРБ, според който подлежат на незабавно изпълнение заповедите за отнемане на правото на пребиваване в Република България поради наличието на основанията по чл. 10, ал. 1, т. 1 и 1а. Не е налице колизия между цитираната норма и тази на чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ /определяне на срок за доброволно изпълнение/, защото двете заедно представляват допълващи се механизми за прилагане на заповедите от вида на процесната. Предоставеният 30-дневен срок за доброволно напускане на страната не изключва ex lege мерките по чл. 44, ал. 4 ЗЧРБ, а се прилага по преценка на административния орган дали конкретните обстоятелства оправдават принудително извеждане пред доброволното. На следващо място, разпоредбата на чл. 166, ал. 2 АПК изисква жалбоподателят да докаже наличието на опасност от настъпване на вредоносни за него последици в резултат на незабавното изпълнение на административния акт. Както правилно е приел първоинстанционният съд, в настоящия случай не са представени никакви доказателства в тази насока. Едва пред касационната инстанция жалбоподателят е приложил документи, удостоверяващи, че съпругата и децата му /някои от които пълнолетни/ пребивават на територията на страната на валидно правно основание. Тези доказателства обаче не променят правните изводи на първостепенния съд, защото от една страна обстоятелствата досежно семейното положение на жалбоподателя са били взети предвид от административния орган при издаване на процесната заповед, а от друга не обосновават извод, че предварителното й изпълнение, преди да е осъществен съдебен контрол за нейната законосъобразност, ще причини вредите, визирани в нормата на чл. 166, ал. 2 АПК, които са противопоставими на държавния интерес да бъде изведено от Република България лице, за което има данни, че е включено в информационния масив на нежелани в страната чужденци. Останалите възражения на жалбоподателя, включително досежно невъзможността му да разбере на какво точно основание се налага мярката, са такива по съществото на спора и не следва да се обсъждат в настоящото производство. С оглед на горното доводите на частния жалбоподател за незаконосъобразност на обжалваното определение са неоснователни. Определението е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение