Определение № 317 от 13.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 1325/2017 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. М. Славова - Д. срещу определение №82 от 03.05.2017 г. по в.ч.т.д.№119/2017 г. на АС Велико Търново. С обжалваното определение е потвърдено определение №19 от 13.03.2017 г. по т.д.№21/2017 г. на ОС Велико Търново, с което е върната подадената от М. М. Славова - Д. искова молба и е прекратено производството по делото. В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се посочва, че съществен материалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд в противоречие на закона и съдебната практика е неправилното тълкуване на разпоредбите на чл.63, ал.1 и чл.262, ал.2, т.2 от ГПК, а съществен процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд в противоречие на закона и съдебната практика, е липсата на направена задълбочена преценка на процесуалния закон, като необосновано е прието, че не са посочени уважителни причини за продължаване на срока. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалвания съдебен акт, с който е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството по предявения иск по чл.439, ал.1 от ГПК, въззивният съд е приел, че в дадения от първоинстанционния съд срок, ищцата не е отстранила констатираните нередовности – не е внесла дължимата държавна такса по иска /разпореждането на окръжния съд, с което е оставено без уважение искането за продължаване на срока за внасяне на таксата е окончателно, като съдът е връчил препис от разпореждането на ищцата и без да има такова задължение, но въпреки това държавната такса не е внесена/ и не е посочила ясно, точно и конкретно с техните индивидуализиращи белези, фактите, настъпили след издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК, на които се основава исковата претенция. В случая в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не е формулиран материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд /съдържащите се в изложението доводи за противоречие на определението със закона и съдебната практика и съображенията за неправилност на изводите на въззивния съд, не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право/. Ето защо и тъй като съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваният съдебен акт не може да се допусне до касационен контрол, без да е посочено общото основание за селектиране на касационните жалби - правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, а от друга страна ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на жалбоподателя, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационна жалба, настоящият състав намира, че обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,