Определение № 1301 от 17.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 885/2024 г.

Производството е по реда чл. 274, ал. 2 от ГПК. С определение № 478 от 22.02.2024г. по в.гр.д. № 3129/2023г. на Апелативен съд – София, постановено по реда на чл. 248 от ГПК е допълнено определение № 189 от 25.01.2024г. за прекратяване на производството по делото и Р. С. И., оттеглила подадената от нея въззивна жалба, е осъдена да заплати на Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД сума от 480 лева сторени разноски за адвокатско възнаграждение с ДДС за изготвяне на отговор на въззивната жалба, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК. Не е била присъдена останалата част от претендираното възнаграждение. С частна жалба вх. № 7098/15.03.2024г. Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД оспорва отказа за присъждане на пълния размер на възнаграждението (4 620 лева с ДДС) като неправилен. Съгласно императивното изискване на чл. 36, ал. 2 от ЗА размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде справедлив и обоснован. Според жалбоподателя в обжалваното определение липсва всякаква обосновка защо съдът смята, че размерът от 480 е справедлив и обоснован. Разпоредбата на чл. 9 от Наредба 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения определя, че минималният размер на възнаграждението за изготвяне на отговор на въззивната жалба е в размер ¾ от възнаграждението по чл. 7, което не съответства на присъденото. Решение по дело С-438/22 на Съда на Европейския съюз не обявява безусловно, че съдът не е длъжен да прилага наредбата. Съдът не прилага наредбата, ако установи, че противоречи на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС. При липса на всякакви обективни параметри именно ставките по наредбата следва да бъдат ориентир при определянето на справедлив и обоснован размер на адвокатските възнаграждения. Същевременно в случая става въпрос за право на възстановяване на вече сторени разноски. Ответникът не може да бъде санкциониран с неприсъждане на разноски поради факта, че ищецът е решил да оттегли своята жалба. Страната иска допускането на икономическа експертиза, която след проверка в НАП и/или в счетоводните книги на десетте най-големи адвокатски кантори в страната да даде заключение какви са ставките и ценообразуването на предоставените правни услуги и какъв е средният размер на адвокатското възнаграждение в страната. С подаден отговор Р. С. И. оспорва жалбата, като счита, че присъденото възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност по делото. Допълнително по делото няма приложен списък на разноските и страната не е имала право да иска изменение на определението за прекратяване на делото в частта на разноските. Частната жалба е допустима. Тя е подадена срещу подлежащ на обжалване акт по чл. 274, ал. 1, т. 2, вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК, в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от лице с интерес от обжалването и има съдържание и приложения от тези по съответно приложимите разпоредби на чл.260 и чл. 261 от ГПК, вр. чл. 275, ал. 2 от ГПК. По същество жалбата е неоснователна. С решение № 5111 от 09.10.2023г. по гр.д. № 10954/2022г. на Софийски градски съд е бил уважен предявен от Р. С. И. срещу Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата от 10 000 лева, обезщетение за претърпени неимуществени вреди при пътнотранспортно произшествие от 21.06.2022г., със законната лихва за забава от 18.07.2022г. За горницата над присъдената сума до пълния предявен размер от 30 000 лева искът е бил отхвърлен като неоснователен. С решението, съответно на изхода на делото, на застрахователя са били присъдени направените разноски, включително претендираното адвокатско възнаграждение от 3 660 лева с ДДС (чл. 78, ал. 1 от ГПК). Недоволна от решението в отхвърлителната част, Р. С. И. е подала в срок (на 23.10.2023г.) въззивна жалба. Оплакванията в жалбата са били, че първоинстанционният съд е нарушил принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, както и не е съобразил доказателствата по делото. Потвърдени са били обстоятелствата, които според ищцата са обосновавали по-висок размер на обезщетението, цитирано е било ППВС № 4/1968г. и е акцентирано, че присъденото обезщетение не е отговаряло и на социално-икономическите условия в страна, съответно на лимитите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. Жалбата е била в обем на три страници и не е съдържала нови обстоятелства и доказателствени искания. От застрахователното дружество е бил подаден отговор с идентичен обем, с който е било отговорено на всяко от оплакванията във въззивната жалба. От страната също не са били сочени нови обстоятелства и доказателства. Делото е било насрочено от въззивния съд за разглеждане и решаване в открито съдебно заседание на 22.02.2024г. С молба от 23.01.2024г. Р. С. И. е оттеглила въззивната жалба. С определение № 189 от 25.01.2024г. въззивното производство е било прекратено. На 29.01.2024г. от застрахователя е бил представен договор за правна защита и съдействие № 424 от 05.12.2023г., сключен с „Еднолично адвокатско дружество Д. Х.“, съгласно който за процесуалното представителство на дружеството във въззивното производство е уговорено възнаграждение от 2 200 лева (2 640 лева с ДДС), съгласно чл. 7 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. За сумата е била издадена данъчна фактура от 05.12.2023г., след което тя е била платена по банков път, съгласно представеното с молбата от 29.01.2024г. преводно нареждане от 06.12.2023г. С молбата е бил представен и друг договор - от 16.11.2023г. за сума от 1 980 лева адвокатско възнаграждение за изготвяне на въззивна жалба срещу първоинстаницонното решение. След получаване на прекратителното определение, на 13.02.2024г. от името на застрахователя е била подадена молба за допълването му, като на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК се присъдят разноски за адвокат от 2 640 лева. По молбата от Р. С. И. е било възразено за прекомерност на претендираното възнаграждение. С обжалваното по делото определение от 22.02.2024г. искането за присъждане на разноски е било уважено до размера от 480 лева. Прието е било, че са дължими разноски от 400 лева за изготвения отговор на въззивната жалба (480 лева с ДДС). Това са били извършените процесуални действия до момента на оттегляне на жалбата. Също според посоченото от въззивния съд сумата е съгласно чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 2004г., макар съдът да не е обвързан с минималните размери на възнагражденията, установени в наредбата (дело С-438/22), а да са относими фактическата и правна сложност на делото и реално извършената работа. При тези установени обстоятелства няма основание за определяне на размер на разноските за адвокат на Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД във въззивното производство в размер над 400 лева, съответно 480 лева с ДДС до пълните претендирани с молбата по чл. 248 от ГПК 2 640 лева с ДДС. При неголям материален интерес (20 000 лева), невисока фактическа и правна сложност на делото (образувано по иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ), във въззивното производство от името на застрахователното дружество е било извършено едно процесуално действие – подаване на отговор на въззивна жалба. Жалбата е съдържала обстоятелства, твърдени в първоинстанционното производство, и са били обсъждани единствено доказателства, събрани в това производство. От дружеството е бил подаден отговор, съответен на жалбата - в идентичен обем и без да се сочат нови обстоятелства и доказателства. За извършените в първоинстанционното производство процесуални действия, съответно на изхода на спора, на застрахователното дружество е било присъдено пълното претендирано адвокатско възнаграждение. Същевременно сума над размер от 2 640 лева адвокатско възнаграждение не е била претендирана от самото дружество, съгласно молбата по чл. 248 от ГПК, и искането в жалбата по делото за присъждане на разноски от 4 620 лева с ДДС също е неоснователно. Молбата по чл. 248 от ГПК не е била недопустима, както възразява Р. С. И. в настоящото производство. Липсата на представен списък по чл. 80 от ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски, не е основание да се откаже допълването на решение (определение) в частта му за разноските (т. 8 от Тълкувателно решение 6/2012 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС). Неоснователно е оплакването на жалбоподателя Застрахователно акционерно дружество „ОЗК - Застраховане“ АД, че присъденото възнаграждение от 400 лева (480 лева с ДДС) не е справедливо и обосновано, съгласно изискването на чл. 36, ал. 1 от ЗА. Осъществяването на правна защита и съдействие в съдебното производство е въз основа на сключен възмезден договор, основан на правилото, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд (чл. 36, ал. 1 от ЗА). Законът за адвокатурата предвижда при уговарянето на възнаграждение то да е справедливо (адекватно да остойностява труда на адвоката) и обосновано – да съобразява конкретните действия по образуваното съдебно производство и материалния интерес за страната. Заплащането от страната на справедливо и обосновано възнаграждение е обичайно и разумно нейно действие за защита на правата и интересите й. Уговарянето и заплащането на възнаграждение в по-голям размер, би било по причина на самата страна и не би подлежало на възстановяване от другата страна. Основанието за плащане на разноски по чл. 78 от ГПК е най-близко до фактическите състави на непозволеното увреждане (т. 1 от Тълкувателно решение № 119 от 01.12.1956г. по гр.д. № 112/1956г., ОСГК на ВС), при което е съответно приложимо общото правило относно съпричиняването като правоизключващо обстоятелство. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, предвиждаща намаляване на адвокатското възражение при прекомерност, за което другата страна е направила възражение. При такова възражение съдът съобразява идентични обстоятелства – дали възнаграждението е в рамките на разумното и обичайното, каквото то би било, ако съответства на конкретно извършените от адвоката процесуални действия в зависимост от фактическата и правна сложност на делото, както и с оглед защитавания материален интерес. В случая при конкретно извършеното от името на застрахователното дружество процесуално действие – отговор на въззивна жалба, обусловен от конкретното съдържание на жалбата на другата страна, характера на делото и материалния интерес, сумата от 400 лева (480 лева с ДДС) се явява справедливо и обосновано възнаграждение. Срещу претендирана сума от 2 200 лева на възнаграждението (2 640 лева с ДДС) другата страна изрично е възразила и възражението е било основателно. По същество това е приел и въззивният съд в обжалваното определение. Неоснователни са възраженията за приложимост на Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – разпоредбите на чл. 7, ал. 1, т. 3 и чл. 9, ал. 1 относно минималните възнаграждения за процесуално представителство, съответно подаване на въззивна жалба. Съдът не е обвързан с фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, при което не следва да бъде съобразявана разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК в частта изискваща присъжданото адвокатско възнаграждение да не бъде по-малко от минимума по тази наредба. Наредбата не може да бъде съобразявана съответно на правилото на чл. 101, § 2 от ДФЕС като ограничаваща конкуренцията. Съгласно решенията на Съда на Европейския съюз по съединени дела С-427/16 и 428/16 (ECLI:EU:С:2017:890), както и С-438/22 (ECLI:EU:С:2024:71), Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения може да се определи като споразумение, ограничаващо конкуренцията - хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл. 101, § 1 от ДФЕС. Поради целта си, и независимо от размера на определената минимална цена на адвокатските услуги, такова ограничение не може да бъде обосновавано с легитимна цел (осигуряване качеството на адвокатските услуги или друго), нито може да се ползва като отразяваща реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В този смисъл е неоснователен и доводът на застрахователното дружество - жалбоподател, че за всеки отделен случай националният съд дължи конкретна преценка дали минимално предвидено възнаграждение отговоря на правилата на конкуренцията. В обжалваното определение въззивният съд също е посочил, че не се счита обвързан от определените в наредбата минимални възнаграждения. По аргумент от чл. 162 от ГПК не е необходимо допускането на експертиза, както е поискано от жалбоподателя. Отделно от това по начина, по който е формулирана задачата на такава експертиза, не би се стигнало до остойностяване по пазарна цена на труда на адвоката, както и искането е относно възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство изобщо, а не за подаване на отговор на жалбата. Както се посочи обаче, относими при определяне на адвокатското възнаграждение са конкретно извършените от адвоката процесуални действия. Това следва от характера на отговорността за разноски, при която са съобразими конкретно настъпилите вреди. Воден от горното съдът