Решение № 6010 от 25.05.2015 г. на ВАС по адм. д. № 12684/2014 г.

Решение № 6010 от 25.05.2015 г. на ВАС по адм. д. № 12684/2014 г., VII о., докладчик съдията Мирослава Керимова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на Директор на Дирекция "Местни данъци" при община Варна срещу решение № 1710 от 9.07.2014 г. на Административен съд-Варна, постановено по административно дело № 4354/2013 г. С обжалваното решение съдът е отменил Акт за установяване на задължения по декларация № МД-АУ-068/24.04.2013 г., издаден от орган по приходите в Дирекция "Местни данъци" при община Варна, потвърден с решение № МД-РШ-023 от 25.10.2013 г., издадено от Директора на Дирекция "Местни данъци" при община Варна, в частта в която за периода от 1.01.2012 г. до 31.12.2012 г. са установени задължения за такса битови отпадъци в размер на 103.15 лв. главница и 6.82 лв. лихва към 22.04.2013 г. При условията на евентуалност се иска отмяна на решението само в частта, в която е отменен Акта за установяване на задължения по декларация за такса битови отпадъци поддържане на чистотата в териториите за обществено ползване и обезвреждане на битови отпадъци в депа. Касационният жалбоподател счита, че таксата е дължима от собственика на имота по посочените два пункта, независимо дължимостта по пункт сметосъбиране и сметоизвозване, тъй като се дължи на самостоятелно основание - поддържане и обезвреждане на отпадъци в депо и поддържане на чистотата в териториите за обществено ползване, които услуги били предоставяни от страна на община Варна. Ответникът по касационната жалба, Петър Емилов Кирязов оспорва същата. Претендира разноски пред касационната инстанция. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение Административен съд-Варна е установил фактическа обстановка, която като цяло се споделя от касационната инстанция. Страните не спорят, че Петър Емилов Кирязов е собственик на недвижим имот по силата на нотариален акт № 42 от 1992 г., който имот се намира във вилна зона "Траката" на гр. Варна. Кирязов е декларирал този имот с декларация № МД-АУ-068/24.04.2013 г. В изпълнение на разпределената от съда тежест на доказване, ответникът представя като доказателство по делото заповед № 3825 от 28.10.2011 г., издадена на основание чл. 63, ал. 2 от Закона за местните данъци и такси, с която се определят границите на районите, в които през 2012 г. община Варна ще организира услугите по сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битови отпадъци в депа и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Район Приморски, вилна зона "Траката" е включена в обхвата на заповедта, но не изцяло, а по посочени улици. Със същата заповед кметът е определил честотата на сметоизвозване съгласно текста. Страните не спорят, че Кирязов не е подал декларация за 2012г, от която да е видно, че през тази година няма да ползва имота, въпреки възраженията му, че имотът не е ползван през годината. Със заповед № 4738/27.11.2012 г. кметът на община Варна е определил, на основание чл. 4, ал. 4 ЗМДТ, служителите от общината, които да изпълняват функциите на орган по приходите. Красимира Балтанова като главен инспектор "Контролно-ревизионни дейности" при Дирекция "Местни данъци" към община Варна има качеството на орган по приходите. На 24.04.2013 г. орган по приходите - Красимира Балтанова, издала акт за установяване на задължения по декларация на Кирязов, с който установила задължения за такса битови отпадъци за 2012 г. за този имот в размер на 103.15 лв. главница и лихви - 6.82 лв. до 22.04.2013 г. Кирязов е оспорил в срок акта пред директора на Дирекция "Местни данъци" при община Варна. С решение № МД-РШ-023 от 25.10.2013 г., издадено от директора на Дирекция "Местни данъци" при община Варна е потвърден акта, в частта в която за периода от 1.01.2012 г. до 31.12.2012 г. на Кирязов са установени задължения за такса битови отпадъци в размер на 103.15 лв. главница и 6.82 лв. лихва към 22.04.2013 г. Актът и решението касаят и данък недвижим имот, който не е предмет на настоящото производство. В хода на съдебното производство съдът е указал на страните тежестта на доказване в процеса. Въпреки това, ответникът е ангажирал като единствени доказателства за реалното престиране на услугата в трите й компонента Договор за предоставяне на концесия от 1999 г., който е неотносим към процесния данъчен период. Съдът е назначил съдебна експертиза, която дала заключение, че съдове за смет има поставени в близост до бензиностанция "Еко" срещу Евксиноград на около 1 км. от поземления имот; както и че по улицата на имота не минават коли на "Адиан" за извършване на дейност по сметосъбиране. Въз основа на така установените факти съдът е приел от правна страна, че обжалваният акт за установяване на задължения по декларация в частта за такса битови отпадъци за 2012 г. за имота, дори и да е издаден от компетентен орган, в исканата от закона форма, е незаконосъобразен и следва да бъде отменен поради недоказана дължимост на таксата. В тежест на органа е да докаже реалното престиране на услугата в трите й компонента, което последният не е сторил. Тъй като не се доказва реално от страна на ответника предоставяне на услугите сметосъбиране, сметоизвозване, обезвреждане на депа и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, съдът е отменил обжалвания акт в частта относно таксата битови отпадъци за процесния имот. Според касационната инстанция, изводът на съда за недоказана дължимост на таксата в трите й компонента е правилен. Таксата битови отпадъци не е данък. Нейната дължимост не се поражда само и единствено от наличието на установена в закон правна връзка между недвижим имот и съответния правен субект - чл. 11 ЗМДТ. Законодателят изисква, освен наличието на правна връзка между недвижимия имот и правния субект по смисъла на чл. 11 ЗМДТ, и фактическо престиране и ползване на услугата в трите й компонента. В своите решения Върховният административен съд многократно е приемал, че с оглед на различното съдържание на трите вида услуги по чл. 62 ЗМДТ и на различните цели, които общината преследва чрез предоставянето на тези услуги, законодателят е въвел изисквания, които определят кога услугите са предоставени и кога се счита, че са ползвани. Първата от трите услуги по смисъла на чл. 62 ЗМДТ е услугата по сметосъбиране и сметоизвозване, и тя се предоставя от общината на конкретния правен субект. Съдът е длъжен в хода на производството да укаже на ответника с оглед разпоредбата на чл. 171, ал. 4 от АПК, че последният носи тежестта да докаже реалното предоставяне на услугата по сметосъбиране и сметоизвозване за имота, за който се определя таксата. Административен съд-Варна по конкретното дело е дал това указание. За доказване на факта, че имотът на жалбоподателя попада в район, в който услугата се предоставя от общината, ответникът представя заповед № 3825 от 28.10.2011 г., издадена на основание чл. 63, ал. 2 от Закона за местните данъци и такси. Видно от текста на същата, с нея се определят границите на районите, в които през 2012 г. община Варна ще организира услугите по сметосъбиране и сметоизвозване; обезвреждане на битови отпадъци в депа и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Обявяването на посочената заповед има за цел да определи териториите, в които общината ще предоставя услугите, но представянето на заповедта по делото не доказва реалното извършване на услугата. Район Приморски, вилна зона "Траката", в която попада имотът по посочения нотариален акт е включена в обхвата на заповедта, но от текста на същата не става ясно дали самият имот попада в обхвата на заповедта, предвид използваната техника за индивидуализиране на районите, в които се предоставя услугата по улици. Липсват други доказателства, от които да се направи категоричен извод, че улицата до имота на жалбоподателя се обслужва от общината във връзка с предоставяне на услугата по сметосъбиране и сметоизвозване. Касационната инстанция споделя изводите на административния съд, че представеният договор за концесия от 1999 г., освен че е неотносим към процесния данъчен период - 2012 г., също не доказва реалното извършване на услугата по този компонент за имота. Други доказателства от страна на органа по делото не се представят, поради което остава недоказан факта на предоставяне на услугата по първия й пункт. Изслушаната експертиза с поставената задача се явява недопустимо доказателствено средство, доколкото формулираната задача към експерта относно предоставянето на услугата е недопустима и не изисква специални знания, които съдът не притежава. Напротив, съдът е този, който следва да направи извод относно предоставяне или непредоставяне на услугата по всеки от компонентите въз основа на доказателства, представени от страните. Такъв извод няма компетентност да прави вещо лице по делото. Тъй като е възможно лицето по чл. 64, ал. 1 ЗМДТ да не ползва за съответния отчетен период имота и с оглед на това да не генерира битови отпадъци, законодателят в чл. 8, ал. 5 ЗМДТ е приел, че общинският съвет с наредбата по чл. 9 ЗМДТ, определя реда, по който лицата, които не ползват услугата през съответната година, установяват този факт. В случая, от текста на наредбата, обявен на интернет страницата на община Варна е видно, че общинският съвет, с приетата по чл. 9 ЗМДТ наредба, е определил специален ред, по който собствениците на имоти декларират, че няма да ползват имота. Въпреки възражението на Кирязов, че не е ползвал имота през 2012 г., същият не е подал по установения в наредбата ред за 2012 г. декларация, че имотът няма да се ползва през цялата година. Ето защо, така направеното възражение остава недоказано. Другият вид услуга, която общината предоставя във връзка с битовите отпадъци е поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Съгласно чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ в услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване се включва почистване на уличните платна, площадите, алеите, парковете и другите територии от населените места, предназначени за обществено ползване. Съдът принципно споделя възраженията на касатора, основани на съдебната практика в насока, че съвместното съжителство в рамките на едно населено място, за да бъде възможно и да отговаря на определени, приети от членовете на общността, от обществото и от държавата стандарти, не може да се осъществи без територии за обществено, т. е. достъпно за всички, ползване. В действителност, наличието на територии за обществено ползване изисква поддържането и на определен стандарт на чистота на тези територии. Ето защо, законодателят е приел, че общото ползване предполага и обща отговорност за събиране, транспортиране и третиране на генерираните битови отпадъци. Точният вид на услугите, които се включват в обобщеното понятие поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, законодателят е предоставил на дискрецията на общинския съвет и на кмета на общината. В действителност, предоставянето на услугата по т. 2 не е обвързано и не зависи от предоставянето или съответно непредоставянето на услугата по т. 1. Но и тук, за да е налице задължение за заплащане на такса поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване е необходимо общината не само да е определила вида и териториалния обхват на предоставяне на услугата /което е реализирано с посочената по-горе заповед/, но и фактически да я предоставя. Тогава, когато услугата не се предоставя, такса не се дължи - чл. 71, т. 2 ЗМДТ. Тъй като не е обвързана от фактическото ползване на имота от задълженото по чл. 11 ЗМДТ лице, за тази услуга не е налице възможност предварително да се декларира неползване. В тежест на ответника е да предостави доказателства, от които по надлежен ред да се установи извършване на услугата по втория компонент, което доказване в случая не е проведено. Третият вид услуга е обезвреждането на битови отпадъци и поддържането на депа или на други съоръжения за обезвреждане. Тази услуга е необходима както по отношение на битовите отпадъци, получени от сметосъбирането и сметоизвозването, така и за битовите отпадъци, получени от поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване, така и за осигуряване на общото задължение на общината по обезвреждане на битовите отпадъци. В Закона за управление на отпадъците са определени задълженията на общините по третиране на отпадъците, както и правните форми, чрез които това може да стане. Законодателят е приел, че такса за тази услуга не се събира, когато общината няма депа или други съоръжения за обезвреждане на битови отпадъци. Принципно, тази услуга също не е обвързана с фактическото ползване на имота от задълженото по чл. 11 ЗМДТ лице, както правилно посочва касатора. По отношение на тази услуга също не е налице възможност предварително да се декларира неползването й. Но в тежест на ответника е да докаже, че за процесния период - 2012 г., община Варна е ползвала депо за обезвреждане на битови отпадъци чрез относими и допустими доказателствени средства, което не е сторено. Правилно административният съд е приел, че доказателствената тежест е на органа. Престирането на услугата в трите й компонента е фактическо основание - един от релевантните юридически факти, при осъществяването на които възниква задължението за таксата. Съгласно чл. 170, ал. 1 АПК във вр. с § 2 ДОПК доказателствената тежест за фактическите основания е на органа. Като не е доказал реалното извършване на услугата в трите й части, органът недоказано претендира такса за тази услуга, както правилно е приел съдът и е отменил обжалвания акт в частта относно установената такса битови отпадъци за процесния имот. За пълнота касационната инстанция посочва, че в хода на процеса не са доказани и други релевантни за спора факти: Липсват доказателства за основата, върху която е определена таксата. Липсват надлежни доказателства за ставката наложена от органа върху основата. Съгласно чл. 66, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси, годишният размер на таксата се определя с решение на Общинския съвет. В оспорения акт са изписани като ставка 2 промила, но липсва решението на Общински съвет Варна, с което е определен размерът на таксата за съответната година. Основата, на която пропорционално се определя таксата е нормативно установен елемент на таксата и органът е длъжен да докаже на какво основава приетия от него размер. Освен решенията на общинския съвет за определяне на размера на таксата, със заповед на кмета на общината, издадена на основание чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, се определят видовете услуги и границите на районите, в които те се предоставят. Тъй като в представената по делото заповед на кмета, вилна зона "Траката" не е изписана изцяло като зона, в която се предоставят услугите, а по улици, следва да се представят допълнително доказателства, от които да се установи, че общината престира услугата по първия пункт по улицата до имота на жалбоподателя. Решението на общинския съвет и заповедта на кмета на общината по чл. 63, ал. 2 ЗМДТ са правни предпоставки за предоставяне на услугите по чл. 62 ЗМДТ, които общината трябва да осигури наред с фактическото престиране на услугата, за да възникне задължение за такса. Липсата на доказателства за всеки от елементите, релевантни за доказване на дължимостта, обосновава извод за недоказана дължимост. Тази недоказаност не се дължи на допуснато от съда съществено процесуално нарушение предвид това, че съдът е изпълнил задълженията си да разпредели правилно тежестта на доказване и да укаже надлежно задължението на страните да докажат релевантните за спора факти. Причина за посочената недоказаност е липсата на процесуална активност у органа, последиците от която са в тежест на същия. Предвид гореизложеното, решението на Административен съд-Варна следва да бъде оставено в сила като правилно. Предвид изхода на спора, на ответника по касационната жалба се дължат направените пред Върховен административен съд разноски в размер на 950 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд