Определение № 2389 от 25.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2497/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК. „Дженерали застраховане“ АД чрез юрисконсулт М. М. обжалва определение № 1772 от 12.07.2024 г. по в.г.д. 2204/23 г. по описа на АС-София, с което е изменено решението на въззивния съд и са присъдени допълнително 1854 лв на адв. О., представляващи разликата между присъденото възнаграждение от 684 лв и дължимото от 2 538 лв, съразмерно на уважената част от исковете, дължимо за двете инстанции, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. В частната жалба са изложени съображения за наличие на нарушение на материалния закон, като твърди, че Наредба 1/2004 г. на ВАС е неприложима. Освен това нямало данни за присъждане на този размер възнаграждение, тъй като делото нямало правна и фактическа сложност. Положеният труд бил за три съдебни заседания и това било обичайно за този вид дела. Разликата между присъденото обезщетение и повторно присъденото била значителна. Посоченият размер бил необоснован. Моли да се отмени определението. Ответникът адвокат В. О. като пълномощник на В. С. оспорва частната жалба. Излага съображения за правилно приложение на разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредба 1 от 2004 г. на ВАС. Счита, че нормата на чл. 78, ал. 5 от ГПК била приложима само при направено възражение на това основание. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК, предвид обжалвания акт. Не са приложими правилата, предвидени в чл. 274, ал. 3, т. 1 и т. 2 от ГПК, поради което формулираните правни въпроси от частния жалбоподател и съответно отговорите на ответника по частната жалба няма да бъдат разгледани. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с решението си по делото въззивният съд е отменил частично решението на първата инстанция до размер от 12 000 лв. Приел е, че адв. О. има право, на основание чл. 38 от ЗАдв да получи възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство. Приложил е чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 /2004 г. Въззивният съд е изложил съображения, че предвидените в цитираната Наредба възнаграждения нямат обвързваща съда сила, предвид задължителната сила на решенията на СЕС по дела С-427/16 г. и С- 428/16 г, но служат като ориентир при определяне на справедлив размер на адвокатското възнаграждение. Въззивният съд е съобразил, че пред двете инстанции спорни са били всички елементи от фактическия състав на чл. 432 от КЗ, конкретно противоправността и виновността на деянието, съставляващо застрахователно събитие, като пред първата инстанция са изслушани експертизи и пред втората са анализирани същите, както и че са обсъдени и от двете инстанции множество доказателства. Направил е извод, че реално положеният от пълномощника квалифициран труд обосновава приложеното на посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения. Така е обобщено, че следващото се допълнително възнаграждение следва да се определи съразмерно на присъденото застрахователно обезщетение. Така е определен точният размер на възнаграждението - 2 538 лв. Съдът е съобразил, че са присъдени 684 лв с решението и поради това е присъдил допълнително още 1854 лв. Настоящият съдебен състав намира, че изложените мотиви от въззивния съд са неправилни в частта относно приложение на Наредба № 1 за възнагражденията за адвокатска работа. С оглед решение по дело С- 438/22 г. на СЕС, задължително за всички съдилища в Р България, посочената наредба следва да остане неприложена изцяло. Тя не може да бъде приета и като приложима по отношение на справедливия размер на следващите се възнаграждения за положена адвокатска работа при осъществяване на процесуално представителство, с оглед изложените мотиви от СЕС в посоченото решение, тъй като поради ограничението на конкуренцията, те не отразяват реално пазарните условия и не могат да представляват пазарни цени. Поради противоречие на националната правна уредба, конкретно чл. 36, ал. 2 от ЗАДв на чл. 101 от ДФЕС, националната правна уредба - конкретно нормата на чл. 38, ал.2, изр. 2 от ЗАдв, предвиждаща, че при наличие на право на разноски за страната, съдът определя възнаграждение в съответствие с наредбата, предвидена в чл. 36, ал.2 от ЗАдв, следва да бъде оставена неприложена. Въпреки изложените мотиви от въззивния съд, които не съответстват на тълкуването на чл. 101 от ДФЕС, следва да се приеме, че крайният извод на въззивния съд е правилен. Налице е сключен договор за предоставяне на правна помощ между В. С. и адв. В. О., в който е посочено, че правна помощ се предоставя за всички инстанции при условията на чл. 38 от ЗАдв. Осъществено е процесуално представителство съобразно уговореното. При определяне на възнаграждението на адвокат О., на осноание чл. 36 от ЗАдв следва да се определи адвокатско възнаграждение по справедливост. При преценка на посоченото основание, настоящият съдебен състав намира, че определеното възнаграждение за двете инстанции в общ размер 2 538 лв, с вкл. ДДС, е определено по справедливост. По изложените съображения следва да се потвърди обжалваното определение. Върховният касационен съд