Определение № 6699 от 17.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5576/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от А. Ч., гражданка на Република Украйна, лично и като законен представител на малолетното дете В. Ч., срещу определение № 5385 от 29.04.2026 г., постановено по адм. дело № 1195/2026 г., по описа на Административен съд Варна. В частната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт и се иска отмяната му. Сочи се, че оспореното пред първоинстанционния съд писмо съставлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, тъй като поражда непосредствени правни последици за неговия адресат, респективно - подлежи на съдебен контрол. Според жалбоподателя, правният интерес от оспорването на този акт се основава на правната възможност да се получи субсидиарна закрила още по време на действието на временната закрила и е изрично регламентирана в чл. 17, ал. 1 от Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием /Директива 2001/55/ЕО/. Частният жалбоподател се позовава и на Решение на Съда на Европейския съюз от 20 ноември 2025 година по дело С-195/25 Framholm. Ответникът по частната жалба не взема становище. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, като прецени, че частната жалба е подадена в срока по чл.230 АПК, намира същата за допустима. Разгледана по същество е основателна по следните съображения: С обжалваното определение административният съд е оставил без разглеждане жалбата на А. Ч., гражданка на Република Украйна, [ЛНЧ], регистрационна карта № [заличен текст], валидна до 04.03.2027 г., лично и за малолетното дете В. Ч., роден на [дата], [ЛНЧ], и двамата с адрес: гр. Варна, [адрес], срещу писмо без регистрационен номер на директора на РПЦ [населено място] при Държавна агенция за бежанците – Министерски съвет. За да постанови този резултат, административният съд е установил, че от А. Ч., гражданка на Република Украйна, лично и като законен представител на малолетното дете В. Ч. е подадена молба, вх. № РПЦБ-01-129/15.04.2026 г. на териториално поделение на ДАБ-МС – РПЦ [населено място], община Нова Загора. С молбата е направено искане за предоставяне на хуманитарен статут в Република България на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ във връзка с чл. 2, буква „е“ от Директива 2011/95/ЕС. С писмо без регистрационен номер на директора на РПЦ [населено място] при Държавна агенция за бежанците – Министерски съвет е указано, че предвид предоставената на украинските граждани временна закрила, молбата за предоставяне на международна закрила следва да бъде потвърдена пред Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет, след изтичане на срока на временната закрила, съгласно чл. 68, ал. 1, т. 2 Закона за убежището и бежанците. При тези данни, административният съд е приел, че оспореното писмо има уведомителен характер и с неговото съдържание не се формира нито положителен, нито отрицателен краен акт, който да е годен предмет на обжалване. С писмото украинските граждани са уведомени, че молбата за предоставяне на хуманитарен статут ще бъде разгледана при осъществяването на бъдещо събитие – изтичане срока на предоставения временен статут. Според мотивите на съда, на съдебен контрол би подлежал евентуалният краен акт, с който приключва производството по подаденото искане за предоставяне на хуманитарен статут в Република България на основание чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ във връзка с чл. 2, буква „е“ от Директива 2011/95/ЕС и той следва да бъде издаден от председателя на ДАБ. В заключение, съдът е посочил още, че оспореното писмо не може да бъде възприето и като отказ да бъде разгледана молбата на А. Ч., подадена лично и като законен представител на малолетното дете В. Ч., за предоставяне на хуманитарен статут, тъй като същото не съдържа властническо волеизявление по искането, а само уведомява, че е отложено произнасянето по него. Частната жалба е основателна. Повдигнатият пред настоящата инстанция спор е относно характера на оспорения пред съда административен акт. Видът на акта се определя от съдържанието му, което има предимство пред формата и наименованието. В случая е безспорно, че украинските граждани са уведомени, че производството по искането им за предоставяне на международна закрила ще продължи в по-късен момент, което налага извод, че с акта на практика се спира процедурата до настъпването на определени факти и обстоятелства, които не зависят от волята на лицето. Въпреки че в обжалваното писмо няма изрично волеизявление за спиране на административното производство по подадената молба за предоставяне на хуманитарен статут, правният ефект на акта се извежда от друго, вече изрично обективирано в него волеизявление, с което органът указва, че след изтичане действието на временната закрила, молителят ще следва да потвърди /макар в закона да няма уредена такава процедура/ молбата си за международна закрила пред длъжностното лице на ДАБ при МС, едва след което ще бъдат предприети последващи действия в съответствие със закона. По този начин, макар да не прекратява производството, в каквато насока са твърденията в частната жалба, непосредствената последица от материализираните в акта действия на административния орган е, че същият спира разглеждането на отправената до него молба за международна закрила. Съобразно разпоредбата на чл. 54, ал. 5 АПК, актът за спиране на производството може да се обжалва по реда на глава десета, раздел IV, което обуславя извода, че производството пред административния съд е допустимо и депозираната жалба следва да бъде разгледана. В този смисъл е и определение № 6786/22.06.2023г. по адм.д. № 5088/2023г. на ВАС, четвърто отделение. По отношение на останалите доводи в частната жалба, които се свеждат до дължимото тълкуване и прилагане на чл. 17, ал. 2 от Директива 2011/95/ЕС, включително и в светлината на Решение на СЕС от 20 ноември 2025 година по дело С-195/25 Framholm, то същите подлежат на разглеждане по същество. Именно в този контекст следва да бъде обсъден и спорният въпрос дали временната закрила, предоставена на А. Ч. и малолетното й дете с решение № 190 на Министерския съвет от 17.02.2026 г., с което срокът на действие на временната закрила за гражданите на Украйна е продължен до 4 март 2027 г., съставлява пречка да бъде поискана международна закрила, каквато е тезата на административния орган, или че разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от Директивата, според тълкуването, дадено в частната жалба, допуска разглеждане на молбата за международна закрила, подадена от лице с временна закрила, още по време на действие на временната закрила. По изложените съображения, настоящата инстанция намира, че не са били налице предпоставките за прекратяване на производството на основание чл. 159, т. 1 и 4 АПК, поради което обжалваното определение, като неправилно, следва да бъде отменено, а делото - върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 АПК Върховният административен съд, четвърто отделение,