Определение № 1801 от 22.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 665/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от А. П. П., чрез адв. М. П., срещу определение № 4417 от 21.12.2022 г. по гр. д. № 4684/2022 г. на ВКС, III г.о., постановено в производство по чл. 307 ГПК, с което е оставена без разглеждане като недопустима молбата на А. П. П. за отмяна по реда на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК на решение № 107 от 03.06.2022 г. по гр. д. № 4651/2018г. на ВКС, III г.о. и оставеното с него в сила решение № II-13 от 17.08.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 89/2018 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 1878 от 20.11.2017 г. по гр. д. № 225/2016 г. на Районен съд – Бургас. С частната жалба се излагат съображения за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт. Сочи се, че абсолютно неправилен и незаконосъобразен е изводът на предишния състав на ВКС, че в молбата за отмяна не са изложени обстоятелства, нито са посочени доказателства за наличието на отменително основание по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Преповтарят се и фактическите обстоятелства, подробно изложени в молбата за отмяна и приложеното към нея изложение на основанията. Излагат се твърдения, че решението, чиято отмяна се иска очевидно противоречи на приетото в Тълкувателно решение № 6 от 11.02.2022 г. по тълк. дело № 6 по описа за 2017 г. на ОСГК на ВКС. Искането е за отмяна на определението и разглеждане по същество на подадената молба за отмяна. Ответникът по частната жалба не взема становище по нея. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Съображенията за това са следните: А. П. П. е предявил против Военно формирование 32890-Бургас искове за осъждане на ответника да му заплати сумата от 15 351.91 лв., представляваща стойността на неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд, формирано от фактически отработено служебно време над месечната продължителност съгласно чл. 194, ал. 1 ЗОВСРБ, за 3608 часа в периода от 01.04.2004 г. до 20.11.2015 г., вследствие на полагащи се и неизползвани почивки след изпълнявано дежурство по график, ведно с мораторна лихва в размер на 12 416.31 лв., дължима за всяко плащане по месеци, считано от датата на падежа, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаването на исковата молба – 18.01.2016 г. до окончателното ѝ изплащане. При условията на евентуалност ищецът е предявил и иск за заплащането на сумата от 27 889.84 лв., представляваща стойността на неизплатеното обезщетение, дължимо поради прекратяването на правоотношението за отработено и некомпенсирано с почивки удължено работно време над нормативно определеното служебно време за процесния период, ведно с мораторна лихва в размер на 449.54 лв. за периода от 21.11.2015 г. до 17.01.2016 г. включително, както и законна лихва върху главницата, считано от датата на подаването на исковата молба до окончателното ѝ изплащане. С решение № 1878/20.11.2017 г., постановено по гр. д. № 225/2016 г. по описа на Районен съд – Бургас, ответникът Военно формирование 32890-Бургас е осъдено да заплати на А. П. П. сумата от 47.41 лв. – главница, представляваща стойността на неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд, вследствие на полагащи се и неизползвани почивки след изпълнявано дежурство по график, за 8 часа през месец юли 2014 г., ведно с мораторна лихва в размер на 6.66 лв., дължима за периода от 01.09.2014 г. до 17.01.2016 г. включително, както и законна лихва за забава върху главницата, като са отхвърлени искът за главницата над уважения размер от 47.41 лв. до заявения размер от 15 351.91 лв. за периода от 01.04.2004 г. до 20.11.2015 г.; искът за мораторна лихва над уважения размер от 6.66 лв. до заявения размер от 12 416.31 лв., както и евентуалните искове за заплащането на сумата от 27 889.84 лв., представляваща стойността на неизплатеното обезщетение, дължимо поради прекратяването на правоотношението за отработено и некомпенсирано с почивки удължено работно време над нормативно определеното служебно време в периода от 01.04.2004 г. до 20.11.2015 г., ведно с мораторната лихва в размер на 449,54 лв. за периода от 21.11.2015 г. до 17.01.2016 г. включително, както и съответната законна лихва върху отхвърлените главници. Предмет на въззивна проверка е била отхвърлителната част на първоинстанционното решение. С решение № II-13 от 17.08.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 89/2018 г. на Окръжен съд – Бургас, първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която са отхвърлени евентуалните искови претенции, а в останалата обжалвана част е потвърдено. С определение № 324 от 23.04.2019 г. по гр. д. № 4651/2018 г. на Върховния касационен съд, III г.о., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, като делото е спряно до постановяване на тълкувателно решение по тълк. д. № 6/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС. След постановяване на решение по посочения тълкувателен акт, производството по делото е възобновено и с решение № 107 от 03.06.2022 г. на съставът на ВКС, въззивното решение е оставено в сила. Производството по гр. д. № 4684/2022 г. по описа на ВКС, III г.о., е образувано по молба на А. П. П., чрез адв. М. П., за отмяна на решение № 107 от 03.06.2022 г. по гр. д. № 4651/2018г. на ВКС, III г.о. и оставеното с него в сила решение № II-13 от 17.08.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 89/2018 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 1878 от 20.11.2017 г. по гр. д. № 225/2016 г. на Районен съд – Бургас. Молителят е поддържал, че е налице основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Посочил е, че решението на Бургаския районен съд, въззивното решение на Бургаския окръжен съд, с което то е потвърдено и решението на ВКС, с което е оставено в сила въззивното решение, са постановени в грубо и явно противоречие с Тълкувателно решение № 6 от 11.02.2022 г. по тълк. дело № 6 по описа за 2017 г. на ОСГК на ВКС, което според молителя обуславя основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. С определение № 4417 от 21.12.2022 г. по гр. д. № 4684/2022 г. на ВКС, III г.о., постановено в производство по чл. 307 ГПК, е оставена без разглеждане като недопустима молбата на А. П. П., чрез адв. М. П., за отмяна по реда на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК на решение № 107 от 03.06.2022 г. по гр. д. № 4651/2018г. на ВКС, III г.о. и оставеното с него в сила решение № II-13 от 17.08.2018 г., постановено по възз. гр. д. № 89/2018 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 1878 от 20.11.2017 г. по гр. д. № 225/2016 г. на Районен съд – Бургас. За да обоснове този си извод, решаващият състав е посочил, че молбата за отмяна не съдържа изложение на фактически обстоятелства, относими към някое от основанията по чл. 303, ал. 1 ГПК, в това число посоченото от молителя основание по чл. 303. ал. 1, т. 4 ГПК; че в молбата за отмяна не са изложени обстоятелства, нито са посочени доказателства за наличие на това отменително основание; че молителят обосновава молбата си за отмяна с твърдения за противоречие на атакуваното решение с Тълкувателно решение № 6 от 11.02.2022 г. по тълк. дело № 6 по описа за 2017 г. на ОСГК на ВКС. В тази връзка е съобразил, че тълкувателното решение, с което ОСГТК на ВКС уеднаквява съдебната практика, се различава от съдебните решения, постановени по индивидуални правни спорове по специфичното си съдържание и правни последици. Съобразил е, че спецификата на тълкувателния акт се проявява в дейността, която ОСГТК осъществява и която няма отношение към правоприлагане по конкретен правен спор, засягащо въпроси, ограничени в предмета на определено дело. Посочил е също, че противоречието между приетото от съда каузално тълкуване на правна норма по конкретен правен спор, приключил с влязло в сила решение и задължителното тълкуване на същата норма с тълкувателно решение, води до неправилност на съдебното решение, което се квалифицира като нарушение на материалния закон. Във връзка с изложено е обобщено, че отмяната е извънреден процесуален способ за извънинстанционен контрол на неправилни съдебни решения на изчерпателно изброени в чл. 303, ал. 1 и чл. 304 ГПК фактически състави, между които нарушението на материалния закон не е предвидено като отменително основание. По изложените съображения предишният състав е приел, че подадената молба за отмяна е недопустима и е оставил същата без разглеждане. Обжалваното определение е правилно и законосъобразно. Съгласно разясненията, дадени в т. 10 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, молба за отмяна, която не съдържа конкретни и надлежни твърдения за някое от основанията по чл. 303, ал. 1 ГПК, е недопустима и се оставя без разглеждане. Само наведени в молбата за отмяна твърдения за наличие на някое от основанията по чл. 303, ал. 1 ГПК или чл. 304 ГПК не са достатъчни и не могат да обосноват допускането до разглеждане по същество на подадена молба за отмяна. Оплакванията на жалбоподателя за недопустимост и неправилност на обжалвания съдебен акт, с които по същество се преповтаря изложеното в молбата за отмяна и приложеното към нея изложение, са неоснователни. Изразеното от съдебния състав на ВКС, Трето г.о., становище за недопустимост на молбата за отмяна е в съответствие с въведените от законодателя императивни изисквания относно съдържанието на молбата за отмяна /чл. 306, ал. 1 ГПК/. В посочения смисъл са и постановките в постановеното Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС – т. 10. В този акт на нормативно тълкуване изрично е отразено, че молба за отмяна, която не съдържа конкретни и надлежни твърдения за наличие на някое от основанията по чл. 303, ал. 1 и 304 ГПК е недопустима, като ВКС се произнася с определение, с което я оставя без разглеждане. При постановяване на атакуваното определение предишният състав на ВКС е отчел конкретните твърдения на молителя, с които на практика се обосновава неправилност на влязлото в сила решение. Тези твърдения и правни доводи биха могли да се квалифицират като основания за касиране по см. на чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като са в обхвата на преценката на съдилищата при инстанционното разглеждане на делото, но не и като фактически твърдения, които да се подведат под основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. В настоящия случая молителят се е позовал на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, което е обосновал с твърдението за противоречие на атакуваното решение с Тълкувателно решение № 6 от 11.02.2022 г. по тълк. дело № 6 по описа за 2017 г. на ОСГК на ВКС. Доколкото не се излагат доводи за наличието на друго влязло в сила решение, което да противоречи на решението, предмет на молбата за отмяна, съставът на ВКС е констатирал, че на практика молителят не е навел релевантни твърдения, които да обосновават приложното поле на соченото от него основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Липсата на надлежни твърдения за обосноваване на някое от основанията по чл. 303, ал. 1 ГПК, в това число и посоченото от молителя основание по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, е самостоятелно основание за недопустимост на молбата, както правилно е отчел и предходният състав. За да е осъществено основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е необходимо да са налице две влезли в сила съдебни решения, постановени между същите страни, за същото искане и на същото основание, които взаимно си противоречат. Противоречието между съдебно решение, постановено по индивидуален правен спор и тълкувателно решение, какъвто е настоящият случай, не съставлява основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Съгласно цитираното ТР № 7/17 г., т. 5, основанието по чл. 303, ал. 1,т. 4 ГПК е налице при пълен субективен и обективен идентитет на предмета и страните по делата, както и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по които се формира СПН. Такова противоречие между тълкувателно решение на ОСГК на Върховния касационен съд и постановено решение по индивидуален правен спор, не може да съществува. Всяко тълкувателно решение на Общото събрание на Гражданската и/или Търговската колегии на ВКС има за предмет откриване точния смисъл на правните норми чрез изясняване на вложеното в тях от законодателя съдържание. По тази причина нито едно тълкувателно решение на ОСГК, ОСТК или ОСГТК няма отношение към фактическата обстановка по конкретен правен спор. Както правилно е съобразил предходният състав, противоречието между приетото от съда каузално тълкуване на правна норма по конкретен правен спор, приключил с влязло в сила решение и задължителното тълкуване на същата норма с тълкувателно решение води до неправилност на съдебното решение, което се квалифицира като нарушение на материалния закон, а последното не е предвидено като отменително основание. Очевидно в случая не се твърди и не се установява субективен и обективен идентитет по два правни спора, по които са постановени съдебни актове, предвид на което и правилно съставът на Трето г.о. на ВКС е приел, че молбата за отмяна е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. На жалбоподателя разноски за настоящото производство не се следват, а ответникът не е взел становище по частната жалба. Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на III г.о.,