Определение № 481 от 11.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1338/2012 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 1327/17.07.2012 на Пловдивския окръжен съд по гр.д. № 1170/2012, с което е потвърдено решение № 568/16.02.2012 на Пловдивския районен съд по гр.д. № 15512/2010, като са уважени предявените искове за сумата 12.088,12 лева обезщетение за вреди от липса при извършването на отчетническа дейност по чл. 21 ЗДФИ със законните лихви по чл. 26 ЗДФИ. Недоволни от решението са касаторките К. С. С. и Н. Г. Н., представлявани от адв. Р. С. и Ст. К. от ПАК, които го обжалват в срок, като считат, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси за материалната доказателствена сила на констатациите в ревизионния акт, когато той не е съставен по надлежния ред, за обвързващата сила на съдебното решение за налагане на административно наказание по чл. 78а НК и по материалноправния въпрос за правното значение на погрешното, в натурално и стойностно изражение, отчитане на стоково материални ценности при разпореждане с повереното имущество и на проверката на действителните наличности, в натурално и стойностно изражение, за наличието на липса и определянето на размера на вредата, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, разрешават се противоречиво от съдилищата и имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът по жалбата В. ф. *****, П., представляван от юрк. Св. М. я оспорва, като счита, че въззивното решение е по същество правилно, тъй като актът за начет е съставен по надлежния ред и е основан на извършените и осчетоводени инвентаризации, като са взети предвид верните отразявания в лимитираните чекове, които са приети без възражения от ответницата Н. Г. Н.. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че поричната оценка на предмета на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ответниците са работили при ищеца като главен и старши специалисти в база за съхраняване на тилови имущества и контрол на храни, съоръжения и съдове с повишена опасност и в това им качество им е било поверено съхраняването и разпределението на вещево имущество до крайния потребител. При изпълнението на задълженията им ответниците са изготвяли натурални отчети с невярно съдържание, тъй като в тях са описвани номенклатури, които липсват в лимитираните чекове, има дописвания в първия екземпляр на лимитните чекови книжки по 42 бр. чекове за първата и 9 бр. чекове за втората ответница, в личните картони на военнослужещите не са описани всички получени вещи, констатирани са и продажби на вещево имущество с чекове, които не са заверени и липсва печат на извършилия продажбата специалист. Липсите не са установени чрез материална проверка, която не е била необходима съгласно чл. 12, т. 3 ППЗДФИ, а и ответницата Н. Г. Н. е приела констатациите на ревизията без възражения. Касационното обжалване следва да бъде допуснато, тъй като поставените правни въпроси обуславят решението по делото и се разрешават противоречиво от съдилищата. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение