Решение № 5773 от 19.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2621/2020 г.

Решение № 5773 от 19.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2621/2020 г., I о., докладчик съдията Бисер Цветков Производството е по реда на гл. ХІІ от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК. Образувано е по касационна жалба на "Вилле батиментс" ЕООД, представено от адв. П. Чолаков, срещу решение № 8259/19.12.2019 г. на Административен съд София-град /АССГ/ по адм. д. № 8097/2018 г., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт /РА/ № Р-22002217005433-091-001/08.03.2018 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП София. Касаторът заявява общо трите категории касационни основания за неправилност на съдебния акт по чл. 209, т. 3 АПК. Оплакванията му са, че съдът не е идентифицирал правният спор /"... въобще не е разбрал за какво става въпрос... " по словоупотребата от касационната жалба/, включително спорните факти /"... обстоятелствата, които се оспорват... "/. Сочи опущения на съда при преценката на доказателствените средства, включително тези за установяване на ползване на неплатен отпуск от командированите в Белгия лица. Твърди неотносимост на изводите на съда /"... съдът в решението си напълно се е объркал.. "/ за прекъсване на командировките и навежда довод, че командировките не се прекъсват с ползването на "някакъв вид отпуск". Оспорва констатациите на съда за завръщане на командированите лица в страната за кратък престой /"... объркването на съда в решението му е пълно... "/. Упреква първостепенния съд, че не е обсъдил доводите му за уговорено с работниците "намалено работно време" в противовес на позицията на органите по приходите за липса на доказателства за формирането на брутното трудово възнаграждение и уговаряне на трудови възнаграждения на командированите работници под минималните ставки за заплащане на труда и минималната работна заплата в Белгия. Не бил обсъден и доводът за определяне на задължения за задължителни осигурителни вноски в периоди, в които командированите работници са ползвали отпуск поради временна неработоспособност. Иска отмяна на решението и на РА. Претендира деловодни разноски. Ответникът по касация директора на Дирекция ""Обжалване и данъчно-осигурителна практика" София отрича основателността на жалбата. Иска присъждане на разноски за касационното съдебно производство. Заключението на прокурора е за неоснователност на касационната жалба. Като обсъди доводите на страните и в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, съдът прие следното: С оспорения пред АССГ ревизионен акт са установени в тежест на "Вилле батиментс" ЕООД допълнителни задължения за вноски към различните осигурителни фондове и по сметка на НЗОК за периоди от м. 10. 2014 г. до м. 06.2015 г. в общ размер 55 292. 10 лева с лихви за забава в общ размер 16 378. 40 лева. Според органите по приходите основната дейност на РЛ в ревизираните периоди е строителна дейност в страната и в други държави-членки на ЕС. В същите периоди е командировало работници в Кралство Белгия, като за командированите са издадени удостоверения А1 за прилагане на българското осигурително законодателство. Прието е, че осигурителят е начислил и внесъл осигурителни вноски в по-нисък размер от дължимото за командированите в Белгия лица, като в противоречие с чл. 6а КСО не е съобразил минималните ставки за заплащане на труда в приемащата държава – 1 559. 38 евро месечно при 38 часова работна седмица за работник над 22 години и не е внесъл осигуровки, изчислени върху максималния осигурителен доход за страната. Допълнително определените с РА задължения за ЗОВ са за разликата над декларираните и внесени ЗОВ до дължимия размер върху максималния месечен размер на осигурителния доход по чл. 6, ал. 2, т. 1 КСО. С първоинстанционното решение е отхвърлено оспорването срещу РА. Според първостепенния съд жалбоподателят е с качеството осигурител по смисъла на чл. 5 КСО и в това качество дължи начисляването и внасянето на ЗОВ. През ревизираните периоди, наето от него по трудово правоотношение лица са били командировани в Кралство Белгия, като за всяко от тях е било издадено удостоверение А1 и осигурителният доход, за който се дължат ЗОВ се определял от представени от осигурителя писмени доказателства. Съдът е дефинирал спорът като такъв за приложимостта на чл. 6а КСО, представляващ правно основание на определените с РА публични задължения. Приел е, че към осигурителните правоотношения на командированите лица е приложим българския национален закон, като се е позовал на Регламент /ЕО на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социално осигуряване и на Регламент /ЕО/ 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност и за Швейцария). Изследвал е приложимите по време редакции на чл. 6а КСО и на чл. 121, ал. 3 КТ и е заключил, че командироването е за предоставяне на услуги в друга държава-членка за срок повече от 30 дни и за времето на командироването е приложимо българското законодателство. Така е обосновал определянето на осигурителния доход по реда на чл. 6а КСО. Според административният съд не е доказано ползването на неплатен отпуск, като основание за реално прекъсване на работата на работниците. В разчетно-платежните ведомости на жалбоподателя било начислявано трудово възнаграждение и за дните, в които следва да има прекъсване на командировката. Отделно от това кратковременно прекъсване на дейността на работника в предприятието в държавата на заетост, не представлявало основание за прекъсване на командироването по чл. 12, § 1 от Регламент /ЕО/ 883/2004 по разясненията в § 3, б. "б" от Решение № А2 от 12 юни 2009 година за тълкуване на член 12 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета относно законодателството, приложимо за командировани работници и самостоятелно заети работници, временно работещи извън компетентната държава и за Споразумението между ЕО и Швейцария. Решаващият извод на съда е за правомерно определяне на задължения за ЗОВ за командированите работници на жалбоподателя върху максималния месечен осигурителен доход. Оспореният съдебен акт е правилен. Експресивната изразност в касационната жалба не допринася за убедителността на позицията на касатора. Обратно на убеждението му административният съд е дефинирал точно правният спор като такъв за съществуването и размера на установените в тежест на "Вилле батиментс" ЕООД публични задължения и за законосъобразността на акта за установяването им. Касационният жалбоподател не разграничава разрешаването на неплатения отпуск от ползването му. Както сам отбелязва, констатациите на съда са, че не са представени доказателства за реално ползване на неплатен отпуск. Неплатеният отпуск се разрешава от работодателя – чл. 160, ал. 1 КТ. Приложим към индивидуалните трудово договори на командированите от касатора работници е КТ, доколкото не е избрано друго приложимо право и РБългария е държавата, в която работниците обичайно полагат своя труд, дори ако временно са изпратени в друга държава – чл. 96, ал. 2 КМЧП. Доктрината и съдебната практика дефинират отпускът като период от време, през което работникът/служителят не е длъжен да полага труд по трудовото правоотношение. Ползването на отпуск предполага работникът да не е престирал труд. Обсъждайки прекъсването на командироването административният съд е използвал понятията от разясненията на Административната комисия за координация на системите за административна сигурност в Решение № А2 от 12 юни 2009 година за тълкуване на член 12 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета относно законодателството, приложимо за командировани работници и самостоятелно заети работници, временно работещи извън компетентната държава и за Споразумението между ЕО и Швейцария. Следва да се има предвид, че според Съда решенията на орган като административната комисия, макар и да могат да предоставят помощ на институциите, натоварени с прилагането на правото на Съюза, не могат да задължат последните да следват определени методи или да приемат определени тълкувания, когато прилагат нормите на Съюза и не е обвързващо за националните юрисдикции /в този смисъл решението по дело С-270/12, т. 63 и решението по дело С-202/97, т. 32, обобщени в заключението на генералния адвокат по дело С-527/16, т. 45/. Прекъсването на командироването води до отпадане на основанието по чл. 12, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета да се прилага законодателството на изпращащата държава-членка по отношение на заето лице, осъществяващо дейност от името на работодател, който обичайно осъществява дейността си в същата държава, когато е командировано от този работодател в друга държава-членка, за да осъществява там дейност от името на същия работодател, при условие, че предвиденото времетраене на тази работа не превишава 24 месеца и не е изпратено да замества друго лице. Първоинстанционният съд е възприел тълкуването в § 3, б. "б" от Решението на Административната комисия и е отрекъл да е прекъснато командироването. Ако не е прекъснато командироването и съответно работникът и неговият работодател не са уведомили компетентната институция на изпращащата държава за настъпилата промяна в съответствие с § 5, б. "б" от Решението на Административната комисия, та с връщането, отнемането или обявяването за невалиден на документа по чл. 5, § 1 от Регламент /ЕО/ 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. /това е удостоверението А1 да се изчерпи обвързаността на институциите на приемащата държава от този документ /за тази обвързаност вж. т. 1 от диспозитива на решението на Съда по дело С-527/16/, то тази обвързаност се запазва и осигурителното правоотношение на командированите работници се урежда от законодателството на изпращащата държава. Не се установява, че командированите в Белгия работници не са престирали труд по време на разрешеният им неплатен отпуск. Касаторът не оспорва констатацията на административния съд, че на работниците са начислявани възнаграждения и в периоди, в които би следвало да е налице прекъсване на командировката. Следва да се има предвид непоследователността в позицията по фактите на касатора. Той отрича в касационната жалба работниците да са се завръщали за кратък престой в България, а констатация за този факт се съдържа и в решението на ДДОДОП, която се основава на собствените му обяснения от извънсъдебната фаза на производството. Други информационни източници за този факт не съществуват, а той е благоприятен за осигурителя, тъй като при съвпадане на дните на престой извън Белгия с периода на разрешения неплатен отпуск, с арг. от чл. 9, ал. 2, т. 3 КСО по време на неплатения отпуск не се дължат осигурителни вноски, макар неплатеният отпуск до 30 работни дни в една календарна година да се признава за осигурителен стаж. Доказването на ползването на отпуск е разколебано още в извънсъдебната фаза на производството – предвид сукцесивното проявление на фактическият състав на разрешаването на отпуска съмнения възникват от представянето на неподписани молба за ползване на неплатен отпуск при първата ревизия и представянето на подписани такива при повторната, което сочи на разрешаването на непоискан отпуск, а това е в противоречие с правилото на чл. 160, ал. 1 КТ. Не е произволен, а е основан на нормалната връзка между явленията /посочена като "житейска логика" от ДДОДОП/ изводът за неубедителност на тезата за оставяне без работа и съответно без доход с разрешен неплатен отпуск на командировани работници в държава-членка с висок жизнен стандарт. Ползването на неплатен отпуск от командированите работници е юридически факт, от чието осъществяване следват благоприятни последици за осигурителя и затова е негова тежестта да го установи несъмнено /вж. чл. 154, ал. 1 ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК/. При непълно доказване се прилагат правилата на доказателствената тежест и претендираните правни последици се приемат за ненастъпили. Пак за касатора е била доказателствената тежест за факта на ползване от работниците на разрешен отпуск поради временна неработоспособност /по съображенията в предходните два абзаца и в съответствие с разпоредбата на чл. 9, ал. 2, т. 2 КСО/, но той не е посочил доказателства за този факт в първоинстанционната жалба и той е останал неустановен заради собствената му процесуална пасивност. Недоказаността не е касационно основание измежду тези по чл. 209, т. 3 АПК. Пак заради нормалната връзка между явленията е необоснована тезата на касатора за полагане на труд от командированите работници в условията на непълно работно време. Тя е свързана с очакването максималният месечен осигурителен доход по чл. 6, ал. 2, т. 1 КСО, върху който се дължи начисляване и внасяне на ЗОВ на основание чл. 6а, ал. 1, in fine КСО, да се намали пропорционално – явно с арг. от чл. 9, ал. 1, т. 1, in fine КСО. Споделимо и разбирането на администрацията за липса на здрав разум командирования да пребивава месеци наред на територията на друга държава без да получава трудово възнаграждение или да получава такова което е многократно по-ниско от минималното за тази държава. Доказването е неубедително и заради пропускът на работодателя да уведоми компетентната институция на изпращащата държава за настъпилата промяна в съответствие с § 5, б. "б" от Решението на Административната комисия. Това уведомление е от значение за проверките по т. 5, б. "а" от Решението, които институциите на изпращащата държава и на държавата по заетостта правят в условията на сътрудничество по т. 5, б. "г" от Решението. Такава проверка е в основата на заявеното служебно познание на ДДОДОП за направено искане от Главна дирекция "Социален инспекторат" Брюксел за разследване на изпълнението на Регламент /ЕО/ 883/2004 и искане за отнемане на преносим документ /удостоверението А1 от българския работодател "Вилле батиментс" ЕООД и за подозрението по отношение на него за участие в схема от типа "пощенска кутия". Установените с РА публични задължения съществуват и решението за отхвърляне на оспорването срещу утежняващия административен акт е правилно. Дължимо е оставяне в сила на първоинстанционното решение. При този изход на делото на Националната агенция за приходите /арг. § 1, т. 6 от ДР на АПК/ се дължат деловодни разноски в размер 2 682. 82 лева на основание чл. 161, ал. 1, изр. 3 ДОПК във вр. с чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредбата за минималните размери. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК във вр. с чл. 160, ал. 6 от ДОПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение