Определение № 3041 от 18.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2360/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на А. С. П. от гр. София, подадена чрез процесуалния представител адв. Иванов, срещу определение № 7063 от 11.08.2025 г., постановено по адм. дело № 2264/2024 г. по описа на Административен съд – Бургас. В частната жалба се поддържат оплаквания за необоснованост и неправилност на оспореното определение, като постановено в противоречие с материалния закон. Претендира се отмяна на определението и постановяване на друго, с което се остави без уважение искането на насрещната страна за присъждане на разноски. Ответникът – кмета на Община Созопол, не взема становище по частната жалба в предоставения срок по чл. 232 от АПК. Върховният административен съд, Второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е постъпила в срока по чл. 230 от АПК, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, по следните съображения: С обжалваното определение, Административен съд – Бургас е допълнил по искане на ответника - кмета на Община Созопол, постановеното по адм. дело № 2264/2024 г. прекратително определение № 4218 от 08.05.2025 г. в частта за разноските, като е осъдил жалбоподателят А. П. да заплати на Община Созопол сумата в размер на 1 500 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. Прието е от съда, че на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, доколкото производството по делото е прекратено поради просрочие на жалбата, налице е осъществено процесуално представителство в полза на ответника и своевременно направено от негова страна искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, то същите му се дължат. Съдът приема също така, че доколкото възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника е въведено едва със становището на жалбоподателя по искането по чл. 248, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК, то това възражение се явява преклудирано, както и неоснователно. Определението е правилно. Правото на разноски като акцесорно материално право на страните в процеса, регламентирано с разпоредбата на чл. 143 от АПК и чл. 81 от ГПК във вр. с чл. 78 от ГПК, вр. с чл. 144 от АПК, съставлява имуществено субективно право, което следва да бъде удовлетворено с оглед на крайния правен резултат по делото. В процесния случай, производството по делото е прекратено с определение, постановено в закрито съдебно заседание. Преди да бъде прекратено обаче, делото е разгледано в две открити съдебни заседания. След като по делото са проведени две открити съдебни заседания и то е прекратено с отделен акт, постановен едва след приключването им, следва да се приеме, че в хода на производството пред първоинстанционния съд за жалбоподателят П. са били налице процесуални възможности да предяви възражението си във връзка с разноските, които възможности той е пропуснал. Незаявяването на възражение срещу претенцията за разноски, направена от страна на кмета на Община Созопол, е лишило жалбоподателят от правото на такова. Правилно административният съд е приел, че възражението му срещу претенцията за разноски е заявена несвоевременно и е неоснователно. Неоснователно е и възражението на частния жалбоподател, че на Община Созопол не е следвало да бъдат присъдени разноски в претендирания размер. Първоинстанционният съд е прекратил производството по делото, приемайки че оспорването, с което е сезиран, е просрочено. В този смисъл, правилно съдът е придал тежест на изричните изявления на П. в молбата му от 23.01.2025 г. Правилен е и изводът на съда, че претендираното адвокатско възнаграждение от процесуалния представител на ответника не е прекомерно, доколкото е съответно на определения минимален размер в чл. 8, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и съответства на ефективно предоставената адвокатска защита на страната от адв. Ангелова. По делото също така са били представени своевременно списък на разноските по чл. 80 от ГПК и доказателства за реално изплатено от страна на ответника адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лева, с ДДС /фактура от 18.03.2025 г. и договор за правна защита и съдействие № 10/18.03.2025 г. С оглед на това частната жалба е неоснователна, а определението като валидно, допустимо и правилно следва да се остави в сила. Водим от горното Върховният административен съд, Второ отделение, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, вр. чл. 236 от АПК,