Определение № 2841 от 13.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2276/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Б. С. П. срещу определение № 2883 от 23.01.2026 г., постановено по адм. д. № 11681/ 2025 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ). С обжалваното определение е оставена без разглеждане жалбата на Б. С. П. против част от т. 7 и т. 7.1 от заповед № СОА25-РД91-13/17.01.2025 г. на кмета на Столична община в частта, с която е наредено в Районните съвети по сигурност и в изпълнение на изискванията на Закона за защита на класифицираната информация за постоянни членове да се назначават секретари на райони, притежаващи разрешение за достъп до класифицирана информация и производството по делото е прекратено. Частният жалбоподател обжалва определението с доводи, че то е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че съдът неправилно е приел, че оспорената заповед е извън изключението по чл. 2, ал. 2, т. 3, предл. второ АПК, доколкото не се засягат права, свободи или законни интереси на жалбоподателя. Счита, че съдът неправилно е достигнал до извод, че оспорената заповед представлява вътрешнослужебен акт с организационен характер. Представя нови доказателства. Иска обжалваното определение да бъде отменено. Не претендира разноски. Ответникът – кметът на Столична община представя писмен отговор, в който поддържа, че обжалваното определение е правилно и следва да се остави в сила. Не претендира разноски. Върховният административен съд, състав на пето отделение, намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред първоинстанционния съд е образувано по жалба на Б. С. П. против част от т. 7 и т. 7.1 от заповед № СОА25-РД91-13/17.01.2025 г. на кмета на Столична община в частта, с която е наредено в Районните съвети по сигурност и в изпълнение на изискванията на Закона за защита на класифицираната информация за постоянни членове да се назначават секретари на райони, притежаващи разрешение за достъп до класифицирана информация. За да постанови обжалваното определение, решаващият съд е установил, че със заповед № СОА25-РД91-13/17.01.2025 г. на кмета на Столична община, издадена на основание чл. 43, ал. 1 и ал. 2 от Закона за отбраната и въоръжените сили в Република България (ЗОВСРБ), в изпълнение на разпоредбите на чл. 44, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ЗОВСРБ във връзка с чл. 5, ал. 4 от Наредбата за дейностите и задачите по отбранително-мобилизационна подготовка и условията и реда за тяхното осъществяване, чл. 44, ал. 1, т. 1 и т. 8 и ал. 2 от Закона за месното самоуправление и месната администрация (ЗМСМА) се нарежда: т. 7 - за подпомагане на дейността на кметовете на райони при осъществяването на задачите и организиране на дейностите по ОМП в районите на Столична община със заповеди на съответните кметове да се актуализират състава и реда за работа на Районните съвети по сигурност /РСС/; т. 7.1 - за изпълнение на изискванията на ЗЗКИ за постоянни членове на РСС да се назначават заместник-кметове и секретари на райони, служители по ОМП, завеждащи регистратури за класифицирана информация и други служители в районните администрации, притежаващи разрешение за достъп до класифицирана информация. Установено е, че по повод горепосочената заповед до кмета на район „Средец“, Столична община е изпратено писмо на 06.10.2025 г., с което се изпраща набор от документи за започване на процедура по проучване за надеждност до ниво „секретно“ на Б. С. П., който набор от документи последният следва да предостави в срок на служител по сигурността на информацията в сградата на Столична община. Въз основа на така установените факти съдът приел, че заповедта в оспорената й част представлява вътрешнослужебен акт, попадащ в хипотезата на чл. 2, ал. 2, т. 3, предл. първо АПК, поради което не представлява годен за оспорване акт по смисъла на чл. 159, т. 1, а е вътрешнослужебен акт с организационен характер. АССГ е приел, че не е налице и изключението по чл. 2, ал. 2, т. 3, предл. второ АПК, доколкото не се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица. Поради което на основание чл. 159, т. 1 и т. 4 АПК е оставена жалбата без разглеждане и производството по делото е прекратено. Определението е валидно, допустимо и правилно. Въз основа на представените по делото доказателства и относимата нормативна уредба съдът е направил обстоен анализ на оспорената заповед, като е достигнал до правилни и законосъобразни изводи, към които настоящата инстанция препраща при условията на чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК. Неправилни са изложените в частната жалба доводи относно характера на оспорената заповед. Изводите на съда относно характера на акта са обосновани с оглед съдържанието на заповедта. Със същата са наредени действия, засягащи организацията на работата в районите на Столична община, състава и реда за работа на Районните съвети по сигурността (РСС) и назначаване за постоянни членове на РСС заместник-кметове и секретари на райони за изпълнение на изискванията на Закона за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ). Вътрешнослужебните актове, съгласно чл. 2, ал. 2, т. 3 АПК не подлежат на контрол, освен ако с тях се засягат права, свободи или законни интереси на граждани или юридически лица. Както правилно е отбелязал първоинстанционният съд, с обжалваната заповед не се засягат права, свободи или законни интереси на граждани и организации, поради което не може да намери приложение общата клауза за обжалваемост по чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България. Според изложеното в т.6 от мотивите на Решение № 21/26.10.1995г. по к.д.№ 18/1995г. на Конституционния съд, оспорването на вътрешнослужебните актове по съдебен ред е допустимо само в случаите, когато същите са изгубили своя чисто тълкувателен или вътрешен характер и проявяват действие „навън“ – спрямо трети лица (граждани и юридически лица). В случая липсва такова засягане, актът има само вътрешно, но не и външно действие - не засяга права и интереси на граждани и юридически лица, има само вътрешноорганизационен, изцяло служебен характер. Правилно първоинстанционният съд е приел, че при липсата на личен, пряк и непосредствен, правопроменящ или правопогасяващ ефект на акта по отношение правната сфера на иницииралото производството физическо лице, за него не е налице правен интерес от оспорване. Правният интерес от оспорването е абсолютна положителна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Ето защо, изводите на първоинстанционният съд за липсата на правен интерес за частния жалбоподател, както и съображенията относно характера на оспорената заповед налагат извод за правилност на обжалвания съдебен акт. Пред настоящата инстанция частният жалбоподател е представил отказ за достъп до класифицирана информация № 431/29.01.2026 г. на и.ф. председател на Държавна агенция „Национална сигурност“. Евентуалното бъдещо засягане на правната му сфера и то след настъпване на определени юридически факти не доказва правния интерес от оспорване на заповедта. Актът, с който е отказан достъп до класифицирана информация на частния жалбоподател е отделен индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, който подлежи на самостоятелно обжалване, посредством което П. би реализирал защита на правата и законните си интереси. При тези съображения съдът намира, че представеният административен акт е неотносим към предмета на настоящото производство, тъй като същият урежда самостоятелно правоотношение и подлежи на самостоятелно обжалване по реда на АПК. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че обжалваното определение е правилно, при отсъствие на пороците, посочени от частния жалбоподател като отменителни основания и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 във връзка с чл. 236 АПК Върховният административен съд, пето отделение