Определение № 256 от 16.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1194/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.2, изр.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Аеропак Инженеринг“ ООД със седалище в [населено място], представлявано от управителя Л. П., срещу определение № 59 от 21.03.2022 г., постановено по т. д. № 779/2021 г. от състав на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение. С посоченото определение е оставена без уважение молбата на „Аеропак Инженеринг“ ООД за освобождаване от внасяне на държавна такса за разглеждане по същество на подадената от дружеството касационна жалба срещу въззивно решение № 12270 от 09.11.2020 г. по в. т. д. № 741/2020 г. на Апелативен съд - София. Частният жалбоподател поддържа оплаквания, че съставът на ВКС, постановил определението, не е преценил правилно представените доказателства относно имущественото състояние на дружеството и необосновано е приел, че заплащането на държавна такса в размер на 852.31 лв. за разглеждане по същество на касационната жалба не представлява непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие на дружеството, което не е обявено в несъстоятелност. Изразява несъгласие с извода в определението за недоказаност на актуалното имуществено състояние на дружеството след датата 23.04.2021 г. и излага доводи, че при необходимост съдебният състав е следвало да му предостави възможност да ангажира доказателства и/или служебно да извърши справка за обстоятелствата, които имат значение за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса. Развива съображения за липса на задължения за съдружниците в ООД да се ангажират с държавната такса, дължима от дружеството при участието му като страна в гражданския процес. Предвид оплакванията и доводите в жалбата, частният жалбоподател прави искане обжалваното определение да бъде отменено с произтичащите от това последици. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но по същество е неоснователна. За да остави без уважение молбата на „Аеропак Инженерин“" ООД за освобождаване от внасяне на държавна такса за разглеждане на подадената от дружеството касационна жалба срещу въззивно решение по в. т. д. № 741/2020 г. на Апелативен съд - София, съставът на ВКС, Търговска колегия, Първо отделение, е направил извод, че дължимата държавна такса в размер на 852.31 лв. не се явява непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие на дружеството, което не е обявено в несъстоятелност и има качеството на ответник в производството по предявен по реда на чл.422 ГПК установителен иск, поради което няма основание същото да бъде освободено от задължението за внасяне на такса съобразно възприетите в практиката на ВКС критерии за освобождаване от такса на юридически лица - страни в гражданския процес. При постановяване на определението първият състав на ВКС е анализирал подробно практиката на ВКС, формирана по въпроса за възможността юридически лица - страни в гражданския процес, да бъдат освободени от внасяне на дължима държавна такса по водените от/срещу тях дела при отсъствие на уредена в националното законодателство и на гарантирана от правото на ЕС правна възможност за това. Обсъдил е и практиката на Европейския съд по правата на човека, в която са изведени конкретни фактори, чиято съвкупна преценка позволява националният съд да освободи юридическо лице от задължението за внасяне на държавна такса, въпреки липсата на признато в националното законодателство на съответната държава право на освобождаване от такса, за да не бъде препятствано гарантираното на страните по граждански спор, с ЕКПЧОС и чл.47 ХОПЕС, право на достъп до съд. След преценка на фактите и доказателствата по конкретното дело съдебният състав е достигнал до извод, че в конкретния случай не са налице предпоставки за освобождаване на дружеството - молител от заплащане на държавна такса, чийто размер - 852.31 лв., не се явява за него непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие. Изводът е мотивиран със съображения, че представените от молителя доказателства, в т. ч. за извършено разпределение по водено срещу него изпълнително дело, не установяват актуалното му имуществено състояние; че до момента на допускане на касационното обжалване дружеството не е правило разход за държавна такса и за пръв път дължи заплащане на такса по делото; че не са наведени доводи за относно евентуална невъзможност на съдружниците да набавят необходимите средства за заплащане на таксата. Поради изложеното молбата за освобождаване от държавна такса е счетена за неоснователна и е оставена без уважение. Обжалваното определение е правилно. В разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК е предвидена процесуална възможност за освобождаване от задължение за внасяне на държавни такси по граждански дела на физически лица, за които е признато от съда, че нямат достатъчно средства да заплатят изцяло или частично дължимата такса. Действащото в Република България законодателство не урежда аналогично на предвиденото в чл.83, ал.2 ГПК основание за освобождаване от държавна такса на юридическите лица и конкретно на търговските дружества - страни в гражданския процес. В практиката на ВКС /определение № 285/05.07.2019 г. по ч. т. д. № 1234/2019 г. на I т. о., определение № 193/24.04.2019 г. по ч. т. д. № 810/2019 г. на I т. о., определение № 141/20.02.2019 г. по ч. т. д. № 52/2019 г. на II т. о., определение № 122/12.02.2019 г. по ч. т. д. № 114/2019 г. на II т. о., определение № 427/13.11.2020 г. по ч. т. д. № 1925/2020 г. на I т. о., определение № 170/15.04.2020 г. по ч. т. д. № 209/2020 г. на ІІ т. о., определение № 524/30.07.2019 г. по ч. т. д. № 908/2019 г. на ІІ т. о. и др./ е възприето разрешението, че според гарантираното с чл.6 ЕКПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите - членки свободен избор на средства за постигане на тази цел; Правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия граждански процес не е гарантирано от императивна разпоредба на правото на ЕС, освен ако не се касае за спор относно нарушаване на правото на Европейския съюз; Когато предявеният иск от или срещу юридическо лице няма за предмет спор за нарушаване правото на ЕС или искът/или самото юридическо лице не попадат в някоя от изключителните законови хипотези, предвиждащи освобождаване от държавна такса, внасянето на държавна такса се дължи предварително предвид общото правило на чл.71, ал.1, изр.1 вр. чл.73, ал.3 ГПК, тъй като по силата на изричната разпоредба на чл.83, ал.2 ГПК съдът може да освободи от държавна такса поради липса на достатъчно средства за заплащането й само страна - физическо лице. Правната възможност юридическо лице да бъде освободено от заплащане на държавна такса по водено от/срещу него дело извън изрично предвидените в закона случаи е обсъждана в практиката на Европейския съд по правата на човека, който се е произнесъл с решения /напр. решение от 24.12.2009 г. по дело „Агромодел“ ООД срещу България, решение от 26.07.2005 г. по дело Podbielski и PPU Populare срещу Полша, решение от 10.01.2006 г. по дело Teltronic - CATV срещу Полша/, че достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, в т. ч. и финансови, когато става дума за изискването да се плати на гражданските съдилища държавна такса и само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл.6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, когато преследва законна цел и е налице разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така, че правото на достъп да не накърнено в самата си същност; Факторите, които се преценяват от гледна точка на тази съразмерност, са размер на таксите според специфичните за случая обстоятелства, платежоспособност на юридическото лице, стадий на производството, в който е наложено ограничението във връзка с таксата. В подобен смисъл е и произнасянето на Съда на ЕС в решение от 22 декември 2010 по дело С - 279/09, определение от 13.06.2012 г. по дело С-156/12, решенията по дела С-69/14 и С-571/16, в които е прието, че „принципът на ефективна съдебна защита, закрепен в член 47 на Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкува в смисъл, че не се изключва възможността юридически лица да се позоват на него и че предоставената в приложение на този принцип помощ може да обхваща по-специално освобождаването от авансово плащане на разноски във връзка с производството и/или съдействие от адвокат; В това отношение националният съд трябва да провери дали условията за предоставяне на правна помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата му същност, дали са насочени към постигане на легитимна цел и дали съществува разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел; В рамките на тази преценка националният съд може да вземе предвид предмета на спора, доколко има основания да се очаква, че молителят ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото; За да прецени пропорционалността, националният съд може да вземе под внимание разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително, и дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие; Националният съд може по-специално да вземе под внимание положението на юридическите лица, най - вече правноорганизационната им форма и дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел, както и финансовите възможности на неговите съдружници или акционери и възможността им да си набавят необходимите средства за предявяването на иска или подаването на жалбата”. Цитираната практика е съобразна от съдебния състав, постановил обжалваното определение, който се е придържал към възприетите в нея критерии /независимо от несъгласието на частния жалбоподател с тях/ и след преценка на факторите, които имат значение за основателността на подадената молба, правилно е приел, че в конкретния случай търговското дружество - молител не е обосновал необходимост за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса в размер на 852.31 лв. Настоящият състав на ВКС споделя изцяло извода на първия състав, че заплащането за пръв път по делото на държавна такса в посочения размер не съставлява непреодолимо препятствие за гарантирания от ЕСПЧ и ХОПЕС право на достъп до съд. Молителят е търговец и доколкото няма данни да е в производство по несъстоятелност, би следвало по правило да осъществява присъщата за всеки търговец стопанска /търговска/ дейност и да реализира приходи от нея, позволяващи му да покрие разхода за държавна такса на стойност 852.31 лв. Твърденията в частната жалба, че върху имуществото на дружеството е насочено принудително изпълнение, че сметките му са обект на наложен запор и че не осъществява ефективна търговска дейност след 2018 г., не са достатъчни - от гледна точка на възприетите в практиката на ВКС, на ЕСПЧ и на СЕС критерии, за да се приеме, че съществува обективна невъзможност дружеството да заплати таксата от 852.31 лв. Както правилно е отбелязал първият съдебен състав, в нито един момент след подаване на молбата за освобождаване от такса молителят не е твърдял, че съдружниците в дружеството не могат да осигурят средствата за заплащане на таксата. Персоналният характер на ООД предполага лична заинтересованост на съдружниците от положителен за дружеството изход от делото, който интерес включва и подпомагане на дружеството при изпълнение на задължението за внасяне на държавна такса за разглеждане на жалбата, ако то действително е затруднено да я внесе. Поради това доводът на частния жалбоподател, че тежестта на държавната такса не може да бъде възлагана върху съдружниците /и членовете на техните семейства/ и че имущественото им състояние е без значение за правото на дружеството да бъде освободено от такса, е неоснователен. При произнасяне по молбата за освобождаване от такса са взети предвид всички представени от молителя доказателства, предназначени да установят неговото действително имуществено състояние към момента на разглеждане на молбата, а с оглед твърденията в нея съдебният състав не е имал задължение да изисква допълнителни доказателства и/или служебно да събира такива, в каквато насока се поддържат доводи в жалбата. Освобождаването от внасяне на държавна такса на юридически лица - страни в гражданския процес, е допустимо по изключение, когато от доказателствата по делото може да се направи обоснован извод, че страната не разполага с достатъчно парични средства за заплащане на таксата и не може да ги набави, за да реализира гарантираното й право на достъп до съд. В случая представените от частния жалбоподател доказателства не водят до такъв извод, поради което отказът за освобождаване на жалбоподателя от внасяне на дължимата в производството по т. д. № 779/2021 г. на ВКС, Търговска колегия, държавна такса е законосъбразен. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,