Решение № 3008 от 17.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 428/2026 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по жалба на Н. Д. Н., чрез адв. Попова, срещу Решение №9926 от 11.11.2025г. по адм.д. №1324/2025г. на Административен съд – Пловдив. С доводи за неговата неправилност и незаконосъобразност, поради нарушение на материалния закон, на процесуални правила и необоснованост, като се иска отмяната му и отмяна на оспорената заповед, както и присъждане на разноските по делото. Ответникът по касационната жалба - кмет на община Карлово, чрез юриск. Трифонова, в писмен отговор и в съдебно заседание, взема становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на разноските по делото. Прокурора от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, приема, че касационната жалба е допустима, но разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата на касатора против Заповед №РД-205 от 28.02.2025г. на кмета на община Карлово, с която на основание чл.225а, ал.1, във връзка с чл.225, ал.2, т.2 от ЗУТ, е наредено премахването на незаконен строеж “жилищно помещение“, намиращ се в южния дял на урегулиран поземлен имот (УПИ) VI-343, кв.22 по плана на гр. Баня, община Карлово, с административен адрес: гр. Баня, [улица], със собственик и извършител Н. Д. Н.. За да постанови решението си съдът е приел, че издадената заповед за премахване, на посоченото правно основание, е правилна и законосъобразна и като такава следва да се потвърди. Решението е валидно, допустимо и правилно. Заповедта е издадена от компетентен орган, в изискуемата форма, при липса на допуснати съществени нарушения на процесуални правила и в съответствие с целта на закона - да не се допуска незаконно строителство. Същата е с правно основание по чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ - строеж изграден без строително разрешение. В хода на производството е установена липсата на такова и този въпрос не е спорен между страните. С оглед установения период на изграждането му – след 31.03.2001г., същият не попада в никоя от хипотезите за търпимост по на § 16 от ПР на ЗУТ и на § 127 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. Това, че на мястото на процесния строеж са съществували клозет и лятна кухня, строени преди 07.04.1987г. /релевантната дата за приложение на първия период за изследване на търпимост по § 16 ал. 1 от ПР на ЗУТ/, не променя извода, че процесния строеж е изграден без строително разрешение в сегашния си вид върху и около тях в период след 31.03.2001г. /релевантната дата за приложение на последния период за изследване на търпимост по § 127 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ/. Основанието за незаконността на процесния строеж е по чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ - липса на строително разрешение, а не нарушаването на вещни права, поради което разсъждението на съда за липса на изразено съгласието за строежа от съсобствениците в имота, е неотносимо към спора. Неоснователно е възражението на касатора, че е нарушена формата на процесната заповед, тъй като са смесени понятията „жилищно помещение“ и „жилищна постройка“, както и е налице противоречие в описанието на процесния строеж в заповедта и описанието направено в заключението на приетата по делото СТЕ. Описанието на строежа в Констативния акт /КА/ и в заповедта, достатъчно добре го индивидуализира по разположение в имота, площ, обем и разпределение, поради което не подлежи на съмнение, кой е предмета на премахване и не се възпрепятства възможността на адресата на заповедта да организира правилно защитата си. Неприсъствието на адресата на заповедта при извършената на място проверка и при съставяне на КА, не представлява съществено нарушение на процесуални правила, още повече, че същият е реализирал правото си на защита с подаване на жалба срещу процесната заповед. Не са налице отменителните основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което решението следва да се остави в сила. При това положение правилно, като краен резултат, съдът е отхвърлил неоснователната жалба и решението му, като законосъобразно, следва да се остави в сила. С оглед изхода на делото и своевременно заявената претенция за разноски от ответния административен орган, на основание чл. 143, ал. 3 от АПК, касаторът следва да му заплати разноските за юрисконсултско възнаграждение, направени в настоящото касационно производство, които съдът определя в размер на 55 /петдесет и пет/ евро. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,