Решение № 53 от 12.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 1556/2013 г.

Решение № 53 от 12.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 1556/2013 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Ваня Алексиева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. Б. Г. и Л. Д. Г., двамата от [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1756 от 08.11.2012 г., по в. гр. д. № 2058/2012 г., в частта, с която е потвърдено решение № 6101 от 16.11.2011 г., по гр. д. № 2882/2010 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от тях активно субективно съединен пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ срещу [фирма], за разликата над сумите от по 120 000 лева, обезщетение за причинени им неимуществени вреди от ПТП на 22.04.2009 г. до пълния размер на исковите суми от по 700 000 лева за всеки един от тях. С касационната жалба се поддържат касационни оплаквания за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт, поради необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД, поради което се иска отмяната му и уважаване на предявените искови претенции в тяхната отхвърлителна част изцяло от касационната инстанция, заедно с лихви и разноски. С определение № 855 от 30.12.2013 г. на ВКС, ТК е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение на Софийски апелативен съд, в частта му, предмет на подадената касационна жалба, на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Прието е, че даденото от въззивния съд разрешение на поставения от касаторите материалноправен въпрос, свързан с приложение принципа за справедливост, установен от законодателя с нормата на чл. 52 ЗЗД, като задължителен при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и в хипотезата на предявен пряк иск по чл. 226, ал. 1 КЗ, релевантен за крайния изход на делото по конкретния правен спор, е в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена както в ППВС № 4/68 г., така и в множество решения на отделни състави на касационната инстанция, постановени по реда чл. 290 и сл. ГПК . Ответната по касационната жалба страна, чрез процесуалния си представител - старши юрисконсулт Х., е възразила по основателността на въведените касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, излагайки подробни съображения в пледоарията си по същество. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира: Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно наличието на предпоставките за ангажиране пряката отговорност на застрахователя за настъпилите за ищците, в резултат на виновното противоправно поведение на водача на л. а. "ФОРД Ф. " с ДК [рег. номер на МПС], неимуществени вреди от предизвиканото от последния на автомагистрала "Х. " ПТП на 22.04.2009 г., при което, като пътник в колата е загинал сина им Б. М. Г., на 27 години. При определяне следващото се на ищците обезщетение за обезвреда в размер на по 120 000 лв. за всеки един от тях Софийски апелативен съд, позовавайки се на показанията на разпитаната св. Д. Й. относно съществуващите отношения на силна обич и привързаност между ищците и техния загинал син до момента на смъртта му, както и на събраните по делото доказателства, вкл. неоспорените заключения на изслушаните авто-техническа и съдебно- медицинска експертизи - за механизма на настъпилия пътен инцидент и съответно за травматичните увреждания на загиналия б. ж. на [населено място] Г., довели до прекъсване на живота му, е счел, че с оглед разпоредбите на чл. 51 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД и предвид икономическата обстановка в страната към релевантния за спора момент, както и практиката на съдилищата в подобни хипотези, присъдените суми от първоинстанционния съд за разликата от по 40 000 лв. не отговарят на въведения от законодателя принцип за справедливост. Решението, в частта му, с което исковите претенции, основани на чл. 226, ал. 1 КЗ са отхвърлени като неоснователни за разликата над присъдените суми от по 120 000 лв. до по 140 000 лв. На всеки един от ищците е незаконосъобразно. При постановяването му решаващият състав на Софийски апелативен съд неправилно е очертал обема на обстоятелствата, релевантните за определяне обезщетението за неимуществени вреди, но неточно е приложил въведеният с чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост, макар и формално да се е позовал на създадената в тази насока задължителна практика на ВКС - ППВС № 4/68 г. и постановеното по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 83/06.07.2009 г., по т. д. № 795/2008 г. на II т. о. Според същата, в който смисъл са и служебно известните на настоящия съдебен състав решения № 25 от 17.03.2010 г. по т. д. № 211/2009 г., II т. о.; № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. II т. о. и мн. др., понятието "справедливост"по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано всякога с преценка на обективно съществуващите конкретни обстоятелства, както и на общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на самото общество. Следователно, доколкото според цитираната по-горе задължителна практика на ВКС справедливо обезщетение за неимуществени вреди, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице емоционални, физически и психически сътресения, които съпътстват живота му за определен по- кратък или по- продължителен период от време, то Софийски апелативен съд е бил длъжен да вземе предвид в разглеждания случай и особената степен на тежестта им, която е изключителна и като не е съобразил горното, в известно отклонение от цитираната задължителна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е постановил обжалваното решение при наличие на визирания от касатора негов порок, водещ до отмяната му. Тъй като в случая не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия или повтаряне на извършените от въззивния съд, то след частичната отмяна на обжалвания съдебен акт, спора следва да бъде решен по същество от касационната инстанция, на основание чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК. Видно от доказателствата по делото, вкл. показанията на св. д. Й. между ищците и техния загинал син са съществували хармонични и типични за душевността на народа ни отношения на взаимна обич и привързаност. Затова преживялите смъртта на единствения си син родители са претърпяли от невъзвратимата му загуба и ще търпят до края на живота си изключителни по степен на интензитета им морални болки и страдания, утежнение от обстоятелството, че завинаги са лишени от морална опора за старините си, от възможността да видят и се радват на житейската и професионална реализация на детето си, въпреки положените от тях усилия и вложени средства за неговото образование. От значение за тежестта и обема на понесените неимуществени вреди в случая се явяват и обстоятелствата, че починалият син на ищците е бил само на 27 години - млад, жизнен, образован и трудоспособен, станал баща месец преди смъртта си, както и че в резултат на внезапно сполетялото ги нещастие същите, са променили изцяло начина си на живот, изолирайки се от обичайната си социална среда, настъпила е промяна в емоционалния им свят - загубили са чувството си за хумор, престанали са да се радват на живота, отчуждили са се от близки и приятели. Съобразени тези конкретни факти, както календарната възраст на самите ищците, лимита на застрахователно покритие и наличието на увредени от същото ПТП трети лица, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди налагат да се приеме, че справедливо обезщетение за последните по см. на чл. 52 ЗЗД се явява сумата от по 140 000 лева, поради което, предвид присъдените им от въззивния съд суми, следва от застрахователя да им бъдат заплатени допълнително още от по 20 000 лева, в който смисъл подлежи на изменение и решението на Софийски апелативен съд. Считано от датата на непозволеното увреждане - 22.04.2009 г. върху размера на горепосочените суми се дължи законна лихва до тяхното окончателно изплащане. С оглед изхода на делото в настоящата инстанция ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1600 лв.. Касаторите не са претендирали деловодни разноски за настоящето производство, поради което с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл. 78, ал. 1 ГПК съставът на ВКС, ТК не дължи произнасяне по отговорността за същите. Водим от изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС