Решение № 1741 от 16.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8093/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на Р. И. К., [ЕГН], с адрес гр. Стара Загора, [улица], [адрес], подадена чрез адв. Марков, срещу Решение №150/10.05.2023 г., постановено по адм. дело № 596/2022 г. по описа на Административен съд – Стара Загора, с което е отхвърлена жалбата на лицето против Акт за прихващане или възстановяване (АПВ) № П-16002422093795-004-001/14.06.2022 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с Решение № 342/29.07.2022 г. на Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ („ОДОП“) – Пловдив при ЦУ на НАП. В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че решението на административния съд е неправилно и необосновано в частта, с която е прието, че в полза на лицето не се следват лихви върху недължимо внесени суми за здравни и осигурителни вноски. В условия на алтернативност касаторът счита, че приложение спрямо процесния случай следва да намери или разпоредбата на чл. 7 КРБ, като норма от акт с по-висока степен, или общият ред, предвиден в чл. 86 вр. чл. 84 ЗЗД. Счита се, че доколкото незаконосъобразно начислените суми са такива без правно основание, не следва да се отказва изплащане на лихви върху тях, независимо че чл. 129, ал. 6 ДОПК поставя ограничение в тази насока. Искането е за отмяна на първоинстанционното решение и за постановяване на друго, с което процесният АПВ да бъде отменен и преписката да бъде върната на органа за ново произнасяне със задължителни указания за изплащане на лихви върху недължимо платените суми. Претендира се присъждане на разноски за две съдебни инстанции, включително за адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗАдв. Ответникът – Директор на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП, чрез пълномощника юрк. Калдъшев, в писмен отговор и допълнително становище, оспорва основателността на касационната жалба и моли за оставяне в сила първоинстанционното решение. Претендира се присъждане на разноски за касационната инстанция, а в условията на алтернативност се прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба, направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, и съобрази становищата на страните, намира жалбата за процесуално допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от легитимирана страна и против подлежащ на оспорване съдебен акт, а по съществото ѝ съобрази следното: Предмет на съдебен контрол пред Административен съд – Стара Загора е бил АПВ № П-16002422093795-004-001/14.06.2022 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП Пловдив, потвърден с Решение № 342/29.07.2022 г. на Директора на Дирекция „ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП, с който по отношение на Р. И. К. е извършено прихващане на сума от общо 0,05лв. – дължимо задължение за данък върху годишната данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ, и е възстановена сума в размер на общо 40 960,39 лв., включваща данък върху годишната данъчна основа по чл. 17 ЗДДФЛ за данъчните периоди 2013 - 2016 г. в размер на 5 605,03 лв., ЗО за самоосигуряващи се за същия период в размер на 10 962,65 лв., УПФ за самоосигуряващи се за същия период в размер на 6 851,92 лв. и ДОО за самоосигуряващи се за същия период в размер на 17 540,79 лв. както и, на основание чл. 129, ал. 6 от ДОПК, върху сумата на възстановения данък по чл. 17 ЗДДФЛ е начислена лихва, за периода от 04.12.2019 г. до 14.06.2022 г. в размер на 1 438,75 лв. Съобразно подадената през административния съд жалба, АПВ е бил оспорен в частта, в която е отказано възстановяване на съдебни разноски в размер на 1 603,87 лв., начисляване на лихва върху недължимо внесени главници за здравноосигурителни вноски – в размер на 10 962,65 лв., за ДОО – в размер на 17 540,79 лв. и за УПФ – в размер на 6 851,92 лв., за периода от датата на внасяне на недължимите суми от лицето по сметка на НАП до датата на възстановяване на главниците, както и в частта, в която е отказано начисляване на лихви върху недължимо внесена главница от 5 605,03 лв. за ДОД за дата 15.06.2022 г. Съдът, от фактическа страна, е приел за установено следното: Административното производство е започнало на 19.05.2022 г., на която дата К. е подала искане за откриване на производство по чл. 128 и сл. ДОПК, с което е поискано възстановяване на недължимо внесени суми в общ размер на 52 657,26 лв., съобразно Решение № 4172/03.05.2022 г., постановено по адм. дело № 2751/2021 г. по описа на ВАС. Посочената сума включва главница от 40 961,05 лв., представляваща недължимо платени суми, мораторна лихва върху сумата 40 961,05 лв. от датата на извършеното недължимо плащане до 08.05.2022 г. вкл., в размер на 10 092,34л в., разноски за две съдебни инстанции в размер на 1 603,87 лв., както и законната лихва върху 40 961,05лв., считано от 09.05.2022 г. до окончателното изплащане на сумата. В тази връзка, съгласно Резолюция за извършване на проверка № П-16002422093795-0РП-001/23.05.2022 г., е определено да бъде извършена проверка. При съобразяване данните от данъчно-осигурителната сметка на лицето и Решение № 4172/03.05.2022 г., постановено по адм. дело № 2751/2021 г. по описа на ВАС, органът по приходите е приел, че след извършено прихващане, следва да възстанови в полза на К. посочените по-горе суми. Искането на лицето за изплащане на адвокатско възнаграждение във връзка с адм. дело № 2751/2021 г., както и това за лихви върху внесените осигурителни задължения, са приети за неоснователни. При оспорване по административен ред, АПВ е потвърден с цялост от решаващия орган по чл. 152, ал. 2 ДОПК. Първоинстанционният съд, след извършена проверка съгласно чл. 146 и чл. 168 АПК, както и на основание чл. 160, ал. 2 ДОПК, е приел, че актът е издаден от компетентни органи, в законоустановената форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. По същество на спора, административният съд е приел, че законосъобразно с АПВ не е извършено насрещно прихващане между двете насрещни вземания за разноски във връзка с Решение № 4172/03.05.2022 г., постановено по адм. дело № 2751/2021 г. по описа на ВАС с оглед отмяната на чл. 129, ал. 5, т. 3 ДОПК. Отделно, решаващата инстанция е посочила, че страните са се снабдили с изпълнителни листи, като след компенсация, в полза на К. е изплатена дължимата сума в размер на 863,87 лв. – разноски за две съдебни инстанции. Правилно и законосъобразно, според съда, с АПВ не са начислени и изплатени лихви за внесените осигурителни вноски, тъй като разпоредбата на чл. 129, ал. 6 ДОПК е императивна и изрично е изключила тази правна възможност. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съдът е установил точно и пълно относимите към предмета на спора факти, въз основа на които е формирал правилни изводи по приложението на материалния и процесуален закон. Следва да се посочи, че пред настоящата касационна инстанция се оспорва решението на административния съд в частта, с която е потвърден АПВ по отношение неустановяване на лихвите върху внесените задължителни осигурителни вноски (ЗОВ), които са изчислени от касатора на 9 086,71 лв. Спорът между страните е изцяло правен и се свежда до възможността за изплащане на лихви върху недължимо внесени суми за задължителни осигурителни вноски в производство по чл. 128 и сл. ДОПК. Съгласно чл. 128 ДОПК подлежащите на прихващане суми са недължимо платени или събрани за данъци, ЗОВ, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство. Разпоредбата на чл. 129, ал. 6 ДОПК предвижда, че недължимо внесени или събрани суми, с изключение на задължителни осигурителни вноски, се връщат със законната лихва за изтеклия период, когато са внесени или събрани въз основа на акт на орган по приходите. В останалите случаи сумите се връщат със законната лихва от деня, в който е следвало да бъдат възстановени по реда на ал. 1-4. Систематически тълкувана ал. 6 на чл. 129 ДОПК е свързана с ал. 5, която, от своя страна, въвежда задължение за органа по приходите в 30-дневен срок от предявяването пред него на влязъл в сила съдебен или административен акт да възстанови или прихване по реда на ал. 2, т. 2 изцяло посочените в акта суми, заедно с дължимата по ал. 6 лихва, при определените в нормата условия. Следователно, чл. 129, ал. 6 ДОПК урежда две самостоятелни хипотези относно началния момент, от който съответните суми се връщат заедно с лихвата, като критерият е дали съответните суми са внесени или събрани въз основа на акт на орган по приходите или не, а не дали сумите са били недължимо платени или събрани. В конкретния случай е безспорно установено, че сумите, във връзка с които се иска изплащане на лихви, са главници за задължителни осигурителни вноски, постъпили по сметка на НАП, като тези суми са събрани въз основа на акт на орган по приходите (ревизионен акт), по смисъла на чл. 129, ал. 6 ДОПК. С оглед това правилно и обосновано съдът е приел, че уредбата на чл. 129, ал. 6 ДОПК е императивна и указва, че недължимо събрани осигурителни вноски се връщат без законната лихва за изтеклия период. Законодателят е предвидил, че недължимо събраните ЗОВ, както е и в настоящия случай, се връщат без законната лихва за изтеклия период – от събирането им до тяхното възстановяване. Следва да се посочи, че претенцията на лицето за заплащане на лихви поради лишаването му от възможността да ползва недължимо внесените суми за ЗОВ, съобразно цитираната правна уредба, е неоснователна, доколкото същите не могат да бъдат начислени и изплатени в производство по чл. 128 и сл. ДОПК, поради което АПВ е законосъобразен, както е приел и административният съд. С оглед изложеното, съдебното решение, с което е отхвърлена жалбата на дружеството, като правилно постановено, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора в полза на ответника по касация следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция съобразно материалния инетерес по спора в размер на 617,98 евро с левова равностойност 1 208,67 лв. при съобразяване чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение