Решение № 3812 от 06.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7781/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс, във връзка с чл. 248, ал. 3 ГПК, вр. чл. 144 АПК. Образувано е по касационна жалба на П. Т. Т., подадена чрез пълномощник адв. В. Василева, против Решение № 4679 от 28.04.2025 г., постановено по адм. д. № 2391/2023 г. по описа на Административен съд – Варна, с което е отхвърлено оспорването му с искане за прогласяване на нищожността на Заповед № 201/15.10.2012 г. на кмета на район „Младост“ при Община Варна в частта по т. I.2, изменена със Заповед № 201-1/17.10.2012 г. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Развиват се доводи, че първоинстанционният съд не е изяснил правната природа на оспорения акт, не е обсъдил спазването на производството по издаването му, не е анализирал в достатъчна степен основанията за издаването му, доказателствата по делото и приложимите норми, както и че е направил неправилни изводи относно приложимостта на Наредбата за обществения ред, чл. 56 ЗУТ и сочените в жалбата основания за нищожност. Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт и присъждане на разноски за двете инстанции. Подадена е и частна жалба на същия жалбоподател против Определение № 6352 от 11.06.2025 г., постановено по същото дело, с което на основание чл. 248 ГПК е допълнено решението в частта за разноските и П. Т. Т. е осъден да заплати на Кмета на район „Младост“ при община Варна сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение. С частната жалба срещу определението за разноски се поддържа, че липсва надлежно искане за присъждане на разноски за кмета, че евентуално поискано юрисконсултско възнаграждение не може да бъде присъдено служебно и че кметът не се легитимирал като орган – носител на права за управление на имота, поради което не следвало да му се присъждат разноски. Ответникът – Кметът на район „Младост“ при Община Варна, чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба и моли решението да бъде оставено в сила. По отношение на частната жалба не представя отговор в законоустановения срок. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната и частната жалба. Касационната и частната жалба са подадени в законоустановения срок – чл.211, ал.1 и чл.230 от АПК. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че след Определение № 1002/07.02.2025 г. на ВАС предмет на делото е единствено искането за прогласяване нищожността на заповедта в посочената част, доколкото оплакванията за незаконосъобразност, водеща до унищожаемост, са преклудирани поради просрочие на оспорването. Приел е, че процесната заповед е издадена от компетентен орган, в писмена форма и с необходимото съдържание, като не са налице пороци от такава степен, че да обосновават извод за нищожност. Съдът е изложил съображения, че сочените от жалбоподателя нарушения на административнопроизводствените правила, материалния закон и целта на закона, дори да биха били налице, са относими към законосъобразността на акта, но не и към неговата валидност. Приел е също, че не е налице нарушение на чл. 56, ал. 2 ЗУТ, тъй като с оспорената заповед не се дава съгласие за поставяне на преместваем обект, а се определят места за разхождане на кучета – домашни любимци, както и че доводите относно законосъобразността на Наредбата за обществения ред са извън предмета на спора. Поради изложеното съдът е отхвърлил жалбата на П. Т. Т.. С последващото определение съдът е приел, че ответникът своевременно е поискал присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което не е било съобразено в решението, поради което последното следва да бъде допълнено в частта за разноските, като на основание чл. 143, ал. 3 АПК му бъде присъдена сумата 100 лв. Настоящият касационен състав намира, че решението е валидно, допустимо и правилно. Правилно първоинстанционният съд е съобразил задължителните указания, дадени с определението на Върховния административен съд, и е разгледал спора единствено в допустимите му предели – дали оспорената заповед в процесната част страда от толкова тежък порок, че да е нищожна. В тази рамка оплакванията в касационната жалба, насочени към вида на административния акт, начина на неговото издаване, липсата на определени фактически основания, евентуални нарушения на процедурата по АПК, съответно по ЗУТ, както и към правилността на административното волеизявление по същество, не могат да доведат до искания от касатора резултат, доколкото по естеството си преобладаващата част от тях са доводи за материална или процесуална незаконосъобразност, а не за нищожност. Нищожността е най-тежкият порок на административния акт и е налице само когато актът е засегнат от недостатък, който го прави правно нетърпим – например при липса на компетентност, пълна липса на волеизявление, пълна липса на законова опора или невъзможен и недопустим предмет. Такива пороци в случая не са установени. Неоснователни са възраженията за липса на компетентност на издателя. Процесната заповед е издадена от кмета на район „Младост“ при Община Варна в рамките на възложените му публични функции по опазване на обществения ред и организацията на обществени отношения с местно значение на територията на района - чл. 46, ал. 1, т. 8 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА) във връзка с Наредба за обществения ред (в сила 10 март 2011 г., актуална до 19 декември 2012 г.), във вр. с задължението за осигуряване на жизнена среда и установени здравни изисквания, произтичащи от чл. 31 от Закона за здравето и Закона за ветеринарномедицинската дейност. Дори да се приеме, че по делото са налице спорни въпроси относно конкретните фактически поводи за упражняване на това правомощие или относно съотношението между заповедта и други вътрешнослужебни документи, тези въпроси не обуславят липса на материална или териториална компетентност до степен, водеща до нищожност. Същото се отнася и до доводите, че друг общински служител бил „възложил“ издаването на акта – това обстоятелство не променя факта, че волеизявлението е обективирано в акт на компетентния административен орган, който го е подписал и е поел отговорността за съдържанието му. Неоснователни са и възраженията, основани на твърдяна неяснота относно правната природа на акта. Дори жалбоподателят да поддържа, че актът носи белези на общ административен или нормативен административен акт, а не на индивидуален такъв, това само по себе си не обуславя нищожност на съдебното решение, нито на самата заповед. Първоинстанционният съд е бил длъжен да се произнесе в рамките на очертания с определението на ВАС предмет – искане за прогласяване на нищожност на заповедта в конкретната част. Изложените в касационната жалба разсъждения за приложимостта на чл. 65 и чл. 75 АПК, за процедурата по чл. 66 и чл. 69 АПК и за изискванията на ЗНА, дори да се приемат за релевантни към правилната квалификация на акта, не установяват порок, който да води до неговата нищожност. Те са доводи за евентуална незаконосъобразност, чието релевиране, както се посочи, е преклудирано. Правилен е и изводът на първата инстанция, че възраженията за нарушения на чл. 56 ЗУТ не обосновават нищожност на процесната заповед. Предметът на оспореното волеизявление е определяне на място за разхождане на кучета – домашни любимци, а не разрешаване поставянето на преместваем обект по смисъла на ЗУТ. Следователно твърденията на касатора, че не била одобрена схема по чл. 56, ал. 2 ЗУТ, че липсвала процедура за поставяне на преместваем обект или че се касаело до промяна в предназначението на терен, не установяват липса на предмет или невъзможен предмет на акта. В най-благоприятен за касатора прочит те отново се свеждат до спор за правилното приложение на материалния закон, но не и до порок, който да изключва възникването на правни последици от административния акт. Неоснователни са и оплакванията за липса на мотиви и за дописване на правни основания от съда. В мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд е обсъдил релевантните за спора въпроси – наличието на компетентност, спазването на форма, липсата на пороци от степен на нищожност и относимостта на наведените доводи към валидността, а не към законосъобразността на акта. Касационният състав намира, че тези мотиви са достатъчни и позволяват извършване на касационен контрол. Липсата на подробно обсъждане на всяко едно оплакване поотделно не съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила, когато съдът е формирал ясен и разбираем извод по предмета на делото. Не е налице и недопустимо „дописване“ на заповедта, тъй като съдът е извършил правна преценка в рамките на контрола за валидност, включително чрез обсъждане на относимата нормативна уредба, без да изменя съдържанието на самия административен акт. Неоснователно е и възражението, че публикацията на заповедта не била надлежна. Този въпрос вече е бил разрешен с влязлото в сила определение на ВАС, с което са дадени указания относно допустимия предмет на делото, а и сам по себе си не касае валидността на акта. Поради това правилно първоинстанционният съд е приел, че спорът следва да бъде решен единствено през призмата на наведеното искане за нищожност. С оглед на изложеното касационната инстанция приема, че изводът на Административен съд – Варна за липса на основания за прогласяване на нищожност е правилен. Процесната заповед е издадена от административен орган, който разполага с правомощие да постанови подобно волеизявление, в писмена форма и с разпоредителна част, годна да породи правни последици. Наведените от касатора пороци не разкриват липса на компетентност, липса на форма или пълна липса на законова опора, а са насочени към правилността и законосъобразността на акта, които не могат да бъдат обсъждани извън преклузивните срокове за оспорване. Ето защо решението следва да бъде оставено в сила. Неоснователна е и частната жалба против определението по чл. 248 ГПК. Производството по допълване на съдебния акт в частта за разноските е допустимо, тъй като в решението съдът не се е произнесъл по своевременно заявено искане на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Искането за разноски може да бъде направено и устно в съдебно заседание, като не е необходимо да бъде обективирано в отделна писмена молба, стига да е своевременно заявено преди приключване на устните състезания. След като ответникът е бил процесуално представляван от юрисконсулт и е поискал присъждане на възнаграждение, при отхвърляне на жалбата за него е възникнало правото на разноски по чл. 143, ал. 3 АПК. Присъденото възнаграждение не е „служебно“ присъдено в полза на ненадлежна страна, а е определено именно в полза на ответника по делото – кмета на район „Младост“ при община Варна, който участва в процеса като административен орган, издател на оспорения акт. Лишено е от значение за дължимостта на разноските възражението на частния жалбоподател относно това дали кметът бил носител на права за управление на имота или процесуален субституент на други общински органи, тъй като разноските се присъждат не по повод вещни или управителни права върху имота, а по повод процесуалното качество на страна, чийто административен акт е защитен успешно в съдебното производство. Правилно и в съответствие с приложимите разпоредби първоинстанционният съд е определил юрисконсултското възнаграждение в размер на 100 лв. Размерът е съобразен с чл. 143, ал. 3 АПК, чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ и не е налице нарушение на закона при неговото присъждане. Следователно и определението следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора неоснователни се явяват исканията на касатора за отмяна на решението, за връщане на делото за ново разглеждане или за прогласяване нищожността на процесната заповед, както и искането му за присъждане на адвокатско възнаграждение за двете инстанции. В полза на ответната страна следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК и чл. 248, ал. 3 ГПК, вр. чл. 144 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,