Определение № 50219 от 29.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1480/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника ЗАД „Алианц България“АД срещу решение № 251 от 01.03.2022г. по в.гр.д.№ 1251/2021г. на Софийски апелативен съд в частта за отмяна на решението по гр.д.№ 7759/2019г. на СГС в отхвърлителната част и постановяване осъждането на застрахователното дружество да заплати на ищцата В. Б. на основание чл.432,ал.1 КЗ разликата до претендираното с частичния иск обезщетение за неимуществени вреди (разликата над 72 000лв. до 80 000лв. - частична претенция от сумата 120 000лв.) и разликата до размера на претендираното обезщетение за имуществени вреди (разликата над 2 867.04лв. до 3 185.60лв.), причинени на ищцата в резултат на пътно произшествие, настъпило на 18.11.2018г. Касаторът обжалва и въззивното решение в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаването на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 40 000лв. При така въведения предмет на касационното обжалване, решението в частта за уважаването на предявения като частичен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на 40 000лв. и решението в частта за уважаване на иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за сумата 2 867.04лв., е влязло в сила. Касаторът се позовава на основанията за неправилност по чл.281,т.3 ГПК. Доводът за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила е обоснован с твърдението, че САС не е обсъдил възраженията на дружеството-въззивник. Нарушението на материалния закон според касатора се изразява в неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и указанията в ППВС№4/1968г. при определянето на конкретния размер на дължимите суми за репариране на моралните вреди на ищцата. Поддържа, че действителният справедлив размер на обезщетението е 40 000лв. Изложени са и оплаквания за неправилно приложение на института на съпричиняване от пострадалата - чл.51,ал.2 ЗЗД. Касаторът поддържа, че по делото е установено с категоричност, че ищцата е пътувала в лекия автомобил без поставен предпазен колан, а изводът на въззивния състав, че непоставянето на такъв не е допринесло за настъпването на вредоносния резултат, е напълно необоснован, противоречащ на логиката и на фактите и се основава единствено на възприето от съда предположение. Касаторът счита, че са налице предпоставките за отчитане на съпричиняване поне с 30%. Искането е за частична отмяна на въззивния акт и отхвърлянето на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 40 000лв., а конкретен петитум по отношение на иска за имуществени вреди не е посочен. В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на касационното обжалване при твърдение за противоречие с цитирана практика на ВКС (чл.280,ал.1,т.1, предл.първо и предл.последно ГПК) като се твърди и, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Поставени са въпросите: 1/ Допустимо ли е обстоятелствената част на съдебното решение да съдържа единствено фактически и правни изводи, без въззивната инстанция да ги е мотивирала? Твърдението е, че решението е постановено в противоречие с разпоредбата на чл.12, чл.235,ал.4 и чл.236,ал.2 ГПК. 2/Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, да обсъди всички основания и фактически твърдения за отмяна, посочени от жалбоподателя? 3/ Спазен ли е критерият за справедливост, когато решаващият съд само формално се е позовал на значимите критерии за определяне на обезщетението за обезвреда на неимуществените вреди на пострадал от деликт, но не е посочил значението им за вида и обхвата на понесените вреди или неправилно е преценил същите? Касаторът счита, че въззивното решение е в противоречие с разпоредбата на чл.52 ЗЗД, тъй като ищцата има кратък престой в болнично заведение, възстановена е без усложнения и не се очакват остатъчни явления. 4/При наличие на доказателства, че вредите не биха настъпили, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан, следва ли съдът да приеме, че е налице съпричиняване по смисъла на чл.51,ал.2 ЗЗД и съответно да намали обезщетението? Поддържа се касационното оплакване, че при безспорно установения факт за неизпълнение на задължението на ищцата като пътник в лек автомобил по чл.137а ЗДвП, въззивната инстанция необосновано и в противоречие с логиката е приела, че това нарушение не е допринесло за настъпване на вредоносния резултат. Съображения за позоваването на основанието по чл.280,ал.2,предл.последно ГПК не са изложени. В писмен отговор ищцата оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. Счита, че въззивното решение не е постановено в нарушение на разпоредбите на чл.52 и чл.51,ал.2 ЗЗД и в отклонение от цитираната от касатора съдебна практика. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: По делото е безспорно, че пътното произшествие е настъпило на 18.11.2018 г. около 20 часа. Ищцата е пътувала на задната седалка на л.а. „Рено М.“, чийто водач е предприел изпреварване на колона от автомобили на път I-6 с посока на движение [населено място] към [населено място] при наличие на пътна маркировка М1 и знак В24 (забранено изпреварване на моторни превозни средства с изключение на мотопеди и мотоциклети без кош) и в условията на ограничена видимост. Навлязъл в лентата за насрещно движение и независимо, че водачът на насрещно движещият се в собствената си лента л. а. „Опел Вектра” плътно се прибрал в дясно до мантинелата, настъпил удар между двата автомобила - челен, преобладаващо между левите предни части на автомобилите. Основна причина за настъпване на ПТП е неправилната маневра от страна на водача на л. а. „Рено”, извършил изпреварване на колона движещи се пред него автомобили в момент на ограничена видимост и на място, забранено за това, което не е било безопасно за него и другите участници в движението. Безспорно установено е, че лекият автомобил „Рено“, в който пострадалата ищца е била пътник на задна седалка, е бил оборудван с триточкови инерционни колани на всички места. Първоинстанционният съд е приел за основателни исковете в предявените размери (80 000лв. за претърпените неимуществени вреди, който е бил предявен като частичен) и 3 185.60лв. за обезщетяване на имуществените вреди във връзка с лечението на получените травми от пътното произшествие. Счел е за установено, че ищцата е пътувала без поставен обезопасителен колан, приел е за установено наличието на предпоставките за приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД и е определил принос в размер на 10 %, с който е редуциран размерът на обезщетенията. Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете страни- ищцата е обжалвала приетия неин принос за настъпването на увреждането, а ответното застрахователно дружество - размера на определеното от първоинстанционния съд обезщетение от 80 000лв. и приетия нисък според него обем на съпричиняване с твърдение, че той е поне 30%. Въззивната инстанция е обсъдила приетата медицинска експертиза, съгласно която ищцата на двадесет и девет годишна възраст в причинна връзка с пътното произшествие е получила мозъчно сътресение, косо разположена контузна рана на горната устна, счупване на костите на предна стена на десния максиларен (горночелюстен) синус, счупване на носните кости и пирамидната кост, счупване на горната челюст, неразместено счупване на короната на 12-ти зъб горе вдясно, контузия на лявата подбедрица. Била е оперирана по спешност под локална анестезия за обработка на раните на горната устна и наместване на счупените кости; на 21.11.2018г. под ендотрахеална анестезия е извършено открито наместване на счупени кости на горна челюст и наместване на горна стена на максиларния синус като и двете фрактури са фиксирани с титаниеви плаки и винтове. Изписана е от болницата на 26.11.2018г., а лечението е продължило амбулаторно. В периода от 07.05.2019г. - 13.05.2019г. е проведено ново болнично оперативно лечение за отстраняване на титановата плака и винтове от дясната скула поради настъпило усложнение и миграция на синтезата. Общо лечебният и възстановителен период е продължил 9 месеца; през първите 3 месеца пострадалата е изпитвала болки, най-интензивни през първите 30 дни а след това локализирани в областта на главата със симптоми на главоболие, световъртеж, светобоязън, болки при хранене и говор до зарастване на костните увреждания. При ищцата е налице остатъчен малък белег на горна устна, белег на лявата горна челюст водоравно от оперативен достъп по повод фрактурата на челюстта. Счупеният 12-ти зъб горе-дясно е заменен с протеза с имплант, десният резец-горе дясно бил разклатен и в процес на лечение, а дишането през носа - в норма, без затруднения при говор или хранене, с правилна артикулация. При усмивка има видимо леко изкривяване и леко хлътване на лицето вдясно. В резултат на лицево-челюстната травма е настъпило и хлътване на очната ябълка, което е трайно. Енофталмът /хлътването/ на лявото око е около 2 мм. и би могъл да доведе до оплаквания от болка, лесна уморяемост и дразнене при изкуствено осветление. Извършването на корекция според вещото лице чрез неврохирургична интервенция би имала риск за увреда на зрението при минимален козметичен ефект. Зрението на окото е напълно запазено и става въпрос за естетичен дефект в тази област. Въззивната инстанция е обсъдила показанията на разпитаната като свидетел майка на ищцата, която е установила дългия и мъчителен възстановителен период, невъзможността първоначално да пие, да се храни дори със сламка, болезнените манипулации, силните болки след операцията, продължаващо главоболие, дразнене от светлина и шум, отсъствие на чувствителност в зъбите и болка от счупен корен на един от предните резци. Установеното след спадане на отока хлътване на едното око в орбитата навътре притеснявало дъщеря й. В продължение на 8 месеца тя отсъствала от работа, а когато се върнала много се натоварвала. При последните изследвания се установило, че като последица от мозъчното сътресение има главоболие, което и към момента продължава. При определяне на размера на обезщетението въззивната инстанция е отчела като релевантни вида, характера и тежестта на получените и търпени от ищцата увреждания - мозъчно сътресение, многофрагментни фрактури в областта на главата- счупване на костите на предна стена на десния максиларен (горночелюстен) синус, счупване на носните кости и пирамидната кост, горна челюст, корона на 12-ти зъб горе вдясно и контузии на лява подбедрица. Отчетено е, че пострадалата е търпяла изключително силни болки и неудобства интензивни за повече от 30 дни и силни след всяка хирургична интервенция, ползвала е чужда помощ, качеството й на живот е било нарушено - не е можела да се храни нормално, ползвала сламка, за да се храни, в продължение на 9 месеца била нетрудоспособна. Обсъдено е, че предстоящата нова операция за изваждане на импланта отново ще е източник на болки и неудобства, продължават и субективните оплаквания от главоболие, както и е констатиран енофталм /хлътване/ на ляво око с 2мм, което макар и да няма за последица увреждане на зрението, представлява травмиращ за пострадалата двадесет и девет годишна жена козметичен дефект с траен и необратим характер. Като релевантни за справедливия размер на обезщетението са посочени и моментът на реализиране на произшествието и икономическите условия. При обсъждане на втория въпрос, пренесен за разглеждане пред въззивната инстанция, съставът на САС е обсъдил изводите на вещото лице-медик, което е установило, че ако пострадалата пътувала с предпазен колан, тялото не би се изместило в предна посока и да достигне до облегалката и съответно - да получи уврежданията в областта на главата, но при механизма и интензитета на удара, и при правилно поставен предпазен колан, ищцата би получила травми в друга област - гърди и корем, които биха били не по-малко значителни по тежест. Съобразено е, че до същия извод е достигнал и съдебният експерт, изготвил автотехническа експертиза, който при разпита си в съдебно заседание на 3.12.2020г. ясно е пояснил, че при сумарна скорост от 130 км/ч. към момента на удара, коланът вместо предпазна роля, би имал обратно действие. При преценката на тези доказателства, въззивната инстанция е формирала различен правен извод по възражението на застрахователя по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване отговорността на му, споделяйки изводите, че пострадалата към момента на ПТП е била без предпазен колан, което сочи за неизпълнение на изискванията по чл. 137а ЗДвП и съответно за противоправно поведение. Мотивирала е, че за да е налице съпричиняване на вредите, поведението на пострадалия освен противоправно, трябва да се намира в пряка причинна връзка и обективно да е допринесло за настъпване на вредоносния резултат (позовавайки се на практиката на ВКС, обективирана в решенията по т.д. 525/2008 г, ІІ т. о. на ВКС и по т.д. № 1117/2009 г на ІІ т. о. на ВКС), а в конкретния спор заключението на автотехническата експертиза установява, че сумарната скорост на автомобилите при челния сблъсък е изключително висока - 130км/ч, ударът е челен с много силно изразени деформации в предните части на автомобила, като в този случай предпазният колан би имал обратно действие, вместо типичната си предпазна роля. Заключението на автотехническата експертиза е обсъдено в съвкупност и с изводите на вещото лице д-р Б., че в конкретния пътен инцидент предпазният колан не е ефективен, тъй като при наличието му ще настъпят също толкова значителни увреждания макар и в други анатомични области. По тези съображения е аргументирано, че дори получените травми в главата да бяха избегнати, пострадалата щеше да получи значителни увреди и фрактури на кости, ребра в областта на корем, гърди, което обстоятелство изключва наличието на принос, тъй като и при поставен колан не би се стигнало до намаляване обема на вредите - напротив от констатациите на вещото лице автоексперт за „обратно действие", би могло да се съди за възможното настъпване и на по-тежък и животозастрашаващ резултат. Съставът на ВКС счита, че основанията за допускането на касационното обжалване не са налице. Всички въпроси в изложението на касатора са поставени условно, при възприемане на заложеното в тях твърдение на страната: че обжалваното решение съдържа единствено фактически и правни изводи, без въззивната инстанция да ги е мотивирала; че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, основанията и фактически твърдения за неправилност, въведени от жалбоподателя; че решаващият съд само формално се е позовал на значимите критерии за определяне на обезщетението за обезвреда на неимуществените вреди на пострадал от деликт, но не е посочил значението им за вида и обхвата на понесените вреди и неправилно е преценил същите; че по делото са налични доказателства, че вредите не биха настъпили, ако по време на произшествието пострадалата е ползвала предпазен колан. Първият и вторият въпрос, освен че са условно и хипотетично зададени (при възприемане на тезата на касатора), са и твърдения, които не са пряко относими към първата фаза на касационното обжалване - фазата на селектиране на касационната жалба в производството по чл.288 ГПК. Те съставляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения, преценката за наличието на които е ирелевантна за този стадий от проверката, осъществявана от ВКС. Същевременно отсъства основание за преценка въззивната инстанция да е подходила формално към задължението си да мотивира своя акт и да е игнорирала задълженията си по чл. чл.12, чл.235,ал.4 и чл.236,ал.2 ГПК. Възпроизведените по-горе мотиви към обжалваното решение са в пряко опровержение на твърденията за необоснованост и неизлагане на правни доводи и аргументи. Касационно оплакване, че решаващият съд само формално се е позовал на значимите критерии за определяне на обезщетението за неимуществените вреди, но не е посочил значението им за вида и обхвата на понесените вреди и неправилно е преценил същите, е и третият въпрос. Такава преценка не може да бъде изведена от съображенията на въззивната инстанция, която е обосновала по какви общи критерии прилага принципа за справедливост и кои са специфичните за конкретния случай релевантни обстоятелства, възприети в съдебната практика при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Възивната инстанция е мотивирала собствени фактически и правни изводи относно размера на справедливото обезщетение, а преценката за справедливия паричен еквивалент на претърпените от ищците неимуществени вреди не е абстрактна, а се базира на множество приети за установени обстоятелства. Изложените мотиви не позволяват да се приеме, че при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е отклонил от константната практика на съдилищата по приложението на чл. 52 ЗЗД. Както се посочи и последният въпрос е поставен хипотетично, с оглед на зададена предпоставка - за събрани по делото доказателства, че вредите не биха настъпили, ако по време на произшествието пострадалата е ползвала предпазен колан - обстоятелство, което категорично е отречено от въззивната инстанция по подробно изложени съображения. Произнасянето от въззивната инстанция по приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД е в синхрон с трайноустановената практика на съдилищата относно необходимостта противоправното поведение на пострадалия да е в пряка причинна връзка с настъпването на вредите от деликта и намаляване размера на обезщетението се допуска въз основа на комплексна преценка относно степента на каузалност на действията както на делинквента, така и на пострадалата. Несъгласието на касатора с изводите на САС, чрез които е отречен каузален принос на пострадалата за собственото й увреждане, не може да послужи като обща предпоставка за допускане на касационния контрол, а както се посочи въззивното решение не е отклонение от практиката по приложението на института на съпричиняването като основание за намаляване на размера на дължимото от отговарящия за репарирането на вредите обезщетение. Не следва касационното обжалване да се допусне и при предпоставката на чл.280,ал.2, предл.последно ГПК. Обосноваването на директния достъп до касационен контрол е задължение на касатора и не подлежи на служебно изследване и установяване от касационната инстанция. В случая аргументи не са изложени, което обуславя отсъствие на надлежното въвеждане на тази предпоставка за достъп до същинска проверка на въззивното решение. Ответната в касационното производство страна претендира заплащането на разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба, които доказва посредством представени договор за права защита и съдействие и банков документ за плащането на договореното адвокатско възнаграждение. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.