Определение № 2991 от 05.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4307/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 3513 от 24.07.2025 г., подадена от името на М. С. П. чрез адв. А. Р., против решение № 137 от 12.06.2025 г., постановено по в.гр.д. № 545/2024 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил, с което е потвърдено решение № 386 от 26.07.2024 г., постановено по гр. д. № 198/2024 г. по описа на Районен съд - Дупница за признаване на установено спрямо касатора, че ищците С. Г. П. и Е. И. Щ. са собственици на по 3/8 идеални части от поземлен имот с идентификатор № ***по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с площ от 1397 кв. м. и е отменен констативен нотариален акт от 19.12.2022 г. № 10, том ІV, рег.№ 6835, дело № 591/2022 г. на нотариус О. Т. за разликата над 2/8 идеални части. В касационната жалба се застъпват оплаквания за наличие на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд неправилно е кредитирал само показанията на ангажираните от ищците свидетели и е тълкувал превратно показанията на свидетелите, водени от ответницата. Неправилно бил приложен материалният закон, дефиниращ придобивната давност. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационния контрол. Формулиран е следният правен въпрос: Може ли въззивният съд да пресъздаде свидетелските показания, без да ги обсъди в тяхната съвкупност, а само отделно и въз основа на това да приеме, че са налице мотиви към решението? В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация възразяват, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена в срок, от лице, имащо правен интерес от обжалване и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на предявения установителен иск за право на собственост, въззивният съд е приел от фактическа страна, че наследодателят на ищците Г. Щ. приживе е притежавал 3/4 идеални части от процесния имот, а след неговата смърт през 1995 г. всеки от ищците е наследил по 3/8 идеални части; ответницата притежавала 2/8 идеални части по наследство от нейния баща С. Щ.. Съдът изложил, че ответницата не е подала отговор на исковата молба и не се е позовала на придобивна давност, но предвид представения от ищците нотариален акт, с който ответницата е призната за едноличен собственик на основание давностно владение, следвало да се обсъдят гласните доказателства за установяване на придобивния способ, на който тя се е позовала в нотариалното производство. Съдът изложил, че за да придобие частите на съсобствениците си, наследникът, претендиращ завладяване на чуждите части, трябва да демонстрира явно и открито намерението си пред съсобствениците. След анализ на свидетелските показания въззивният съд направил извод, че не е установено М. П. да е упражнявала фактическа власт върху наследствения имот, който след смъртта на баба Н. бил изоставен и никой не е живял в него; къщата се разрушила. Спорадичните действия на ответницата в имота – почистване на срутилите се постройки и други подобни не обосновавали извод за упражнявано от ответницата по иска владение за себе си и за явно отричане правата на останалите съсобственици. Изложено е, че никой от свидетелите нямал преки възприятия за спорове между ищците и ответницата, а и липсвали доказателства за упражнявана фактическа власт върху имота. Заявяване пред свидетелите намерение за своене не съставлявало доказателство нито за фактическа власт, нито за противопоставяне на правата на останалите съсобственици. По тези мотиви е прието, че не са отречени правата на собственост на ищците върху имота чрез придобиването им от ответницата. С оглед съображенията на въззивния съд настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Формулираният въпрос дали при необсъждане на свидетелските показания в съвкупност тяхното пресъздаване съставлява надлежно мотивиране на крайния съдебен акт не съответства на обжалваното решение. В случая въззивният съд освен излагане на съдържанието на свидетелските показания е направил собствен анализ на това съдържание, въз основа на който е приел, че ответницата не е упражнявала фактическа власт върху имота, нито е демонстрирала своенето му спрямо ищците. Съдът е кредитирал показанията и на четиримата свидетели като е приел за осъществени всички изложени от тях твърдения, но е посочил, че фактите, които те установяват, обективно не осъществяват елементите на придобивната давност в хипотезата на съсобственост. Следователно поставеният въпрос не обосновава допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Ответниците по касация претендират направените за настоящата инстанция разноски, които следва да им се присъдят в доказания размер от 613,55 евро (равностойност на 1200 лева). Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Първо гражданско отделение