Определение № 2595 от 16.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1288/2026 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2, вр. с чл.248 ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Юробанк България“ АД срещу определение № 353/12.03.2026 г. по в.гр.д. № 920/2025 г. на Окръжен съд - [населено място] в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на жалбоподателя за изменение на решението в частта за разноските и намаляване на размера на адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗА, присъдено в полза на адвоката на въззивницата /ищца/. Сочи се в частната жалба, че не е висока правната и фактическа сложност на делото по иск за нищожност на договор за потребителски кредит, който е предявен, за да се създаде предпоставка да се предяви осъдителен иск по ново дело, за да се проведат две отделни производства, по които да се присъдят два адвокатски хонорара по чл.38 ЗА. Поддържа се, че съдът е длъжен служебно да следва за неравноправни клаузи на договор за потребителски кредит, по който страна е потребител, поради което дейността на процесуалния представител на ищцата е силно облекчена, тъй като основната задача за установяване на фактите е на съда. По конкретния спор не са налице усложнения от гледна точка на правоотношението, което се урежда от ЗПК, който е специален закон спрямо ЗЗД. Не се дължи адвокатско възнаграждение в присъдения от въззивния съд размер, защото не са налице множество факти, които да подлежат на установяване. Пред първоинстанционния съд са проведени две съдебни заседания и е изслушано заключение на в.лице, а пред въззивната инстанция е проведено едно съдебно заседания, т.е процесуалният представител на ищцата е изготвил исковата молба и се е явил в три съдебни заседания. Не е налице значителен материален интерес, който да оправдава размера на присъденото от въззивния съд адвокатко възнаграждение. Иска да се отмени обжалваното определение. Ответникът по частната жалба – адвокат И. В., не е подал отговор. Частната жалба е подадена в срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на апелативния съд – чл.248 ал.3 ГПК, поради което е процесуално допустима и следва да се разледа по същество. С решение № 505/12.12.2025 г. на Окръжен съд - [населено място] по в.гр.д. № 920/2025 г. е отменено решение на Районен съд - [населено място] бряг по гр.д. № 392/2025 г. и вместо това е обявен за нищожен на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, вр. с чл.22 ЗПК сключеният между Б. М. К. и „БНП Пърсънъл Файненс С.А, клон България“ договор от 14.06.2019 г. за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потрбителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта PLUS-17085480. С въззивното решение е присъдено в полза на адвокат И. В. адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА в размер на 1800 лв. за двете инстанции /1100 лв. за първата и 700 лв. за втората инстанция/. С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение молбата по чл.248 ГПК на „Юробанк България“ АД. Препратил е към мотивите в решението относно правната и фактическа сложност на делото, броя на проведени съдебни заседания пред двете инстанции и извършените пред тях процесуални действия по събиране на доказателства. По същество. От значение за спорния въпрос в настоящото производство е решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., с което е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че, ако се установи, че наредба, която определя размерите на адвокатските възнаграждения, и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Последователна е практиката на ВКС с оглед цитираното решение на СЕС, което е задължително на основание чл. 633 ГПК, че посочените в НВАР размери на адвокатските възнаграждения служат единствено като ориентир при определяне на размера на възнаграждението на адвоката. Те не обвързват съда и подлежат на преценка, като се съобразяват: интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, както и обема на извършената работа. След постановяване на решението на СЕС са настъпили изменения в нормите на ЗА, като в хипотезата на чл.38 ал.2 ЗА е предвидено, че съдът при определяне на разноските за адвокат прилага чл. 36, ал. 3 и 4 Критериите по чл. 36, ал. 3 и 4 ЗА са фактическата и правна сложност на случая; засегнатия интерес; условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им; квалификацията, опита и специализацията на адвоката. Предвидената в нормата на чл. 36, ал. 4 ЗА Наредба за правила и начина на определяне на адвокатското възнаграждение не е приета, поради което касационният съд намира, че водещ фактор при определяне на размера на адвокатското възнаграждение е критерият „фактическа и правна сложност“ на делото. В производството пред първоинстанционния съд са били установени релевантните за спорното право факти, събрани са доказателства по иска с правно основание основание чл.26 ал.1 ЗЗД, вр. с чл.22 ЗПК, включително и чрез изслушване на заключение на ССЕ, проведено е едно открито съдебно заседание, в което не се е явил адвокатът на ищцата, който обаче е подал молба на 22.07.2025 г. с формулиран въпрос към в.лице. В този случай се налага изводът, че не е налице фактическа сложност на делото. Не е висока и правната сложност – като основание на иска е релевирано твърдението, че в размера на посочения в договора ГПР не е включен разходът за застраховка „Защита на плащанията“, а по този въпрос е формирана постоянна съдебна практика на ВКС, поради което делото не се отличава с висока правна сложност. Във въззивното производство не са събирани доказателства и е проведено едно съдебно заседание, в което не се е явил процесуалният представител на въззивницата /ицща/. Оттук следва изводът, че при подготовката на исковата молба, а и на въззивната жалба, адвокатът на ищцата не е бил затруднен да обоснове основателността на иска, респ. на въззивната жалба. Не са посочени обстоятелства, които да разкриват наличие на особени условия, при които е била възложена и предоставена правната защита за изготвяне на исковата молба и на въззивната жалба, поради което касационният съд намира, че за тези процесуални действия не е било нужно значително време и усилия, както и че те не са били спешни. По отношение квалификацията, опита и специализацията на адвоката на ищцата – не са представени доказателства за посочените по-горе обстоятелства, визирани в нормата на чл.36 ал.3, т.4 ЗА, не са изложени дори твърдения, поради което касационният съд намира, че не е налице основание, което да обуславя по-висок размер на възнаграждението. Засегнатият /материален/ интерес възлиза на 8000 лв., в който случай размерът на адвокатското възнаграждение по Наредбата възлиза на 1100 лв., т.е. на 2200 лв. за двете инстанции, която стойност служи за ориентир. Касационният съд намира, че с оглед на констатацията за правната и фактическа сложност на делото и за вида на извършените от адвоката процесуални действия, определеният от въззивния съд размер на адвокатско възнаграждение от 1800 лв. /общо за двете инстанции/ е съобразен с визираните в нормата на чл.36 ал.3 ЗА обстоятелства, релевантни за преценката при определяне на размера на адвокатското възнаграждение. Тези обстоятелства не обуславят определяне на по-нисък размер на адвокатското възнаграждение, доколкото производството по делото се е развило пред две инстанции, събирани са доказателства, а в молба от 22.07.2025 г. адвокатът на ищцата е формулирал въпрос към в.лице. С оглед на изложеното касационният съд намира, че обжалваното определение следва да се потвърди. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд