Определение № 6149 от 09.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5351/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на „Гео плант БГ“ ЕООД, представено от адв. М. Христозова, срещу определение № 2992/28.03.2025 г. на Административен съд Пловдив по адм. д. № 934/2024 г., с което е отхвърлено искането му за изменение на постановеното по същото дело решение № 1682/20.02.2025 г. в частта за разноските. Според жалбоподателя неправилно с оглед изхода на делото съдът е възложил разноските нему. Решаването на спора от първостепенния съд не било обусловено от представените от него в хода на съдебното дирене доказателства. Дължимо било намаляване на присъдените разноски за юрисконсултско възнаграждение, тъй като дори в минимален размер е прекомерно. Търсената защита е за отмяна на определението и за изменяна на решението в частта за разноските. По реда и в срока по чл. 232 от АПК ответникът по частната жалба – директорът на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ Пловдив не е изразил становище. Върховният административен съд, като обсъди оплакванията в частната жалба и събраните по делото доказателства, намира за установено следното: С решение № 1682/20.02.2025 г. на Административен съд Пловдив по адм. д. № 934/2024 г. е отменен ревизионен акт № РА-16001623004950-091-001/28.02.2024 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Пловдив, с който в тежест на „Гео плант БГ“ ЕООД са установени допълнителни задължения за корпоративен данък за 2022 г. в размер на 170 972,04 лв. главница и 15 328,07 лв. лихва. Със същото решение „Гео плант БГ“ ЕООД е осъдено да заплати на Националната агенция за приходите разноски за водене на делото в размер 12 102 лева. Съдът се е позовал на правилото на чл. 161, ал. 3 ДОПК и е уважил искането на ответника за възлагане на разноските на жалбоподателя, като е приел че представените от жалбоподателя в хода на съдебното дирене доказателства са се оказали решаващи за спора и страната е могла да ги представи в административното производство. С определение № 2992/28.03.2025 г. съдът е отхвърлил искането на жалбоподателя за изменяне на постановеното по делото решение в частта за разноските. Приел е, че установяването на допълнителното задължени за корпоративен данък е функция от преобразуването на декларирания от ДЗЛ счетоводен финансов резултат с данъчните постоянни разлики по чл. 26, т. 2 ЗКПО, а в основата на изводите на органите по приходите, че отчетените счетоводни разходи не са документално обосновани, е липсата на представени фискални бонове към фактурите. Фискалните бонове били издадени на жалбоподателя и следвало той да ги държи. Непредставянето им като доказателства в административното производство се дължало на процесуалната му пасивност. Затова и той следвало да понесе разноските по делото. Съдът е отхвърлил доводът за дължимо намаляване на размера на присъдените разноски, като се е обосновал с действителната фактическа и правна сложност на делото и извършените от юрисконсулта от името на ответника процесуални действия. Определението е неправилно. Източник на установеното с обжалвания РА задължение за корпоративен данък за 2022 г. е извършеното от органите по приходите преобразуване на СФР с данъчни постоянни разлики по чл. 26, т. 2 ЗКПО. Прието е, че разходите не са документално обосновани. Администрацията се е позовала на правилото за документиране на разходите по чл. 10, ал. 1 ЗКПО, предвиждащо, че счетоводният разход се признава за данъчни цели, когато е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ по смисъла на ЗСч, отразяващ вярно стопанската операция. В РА и представляващия неразделна част от него РД (вж. чл. 120, ал. 2 ДОПК) непредставянето на фискални бонове към фактурите не е посочено като фактическо основание за издаване на утежняващия индивидуален административен акт и отсъства позоваване на разпоредбата на чл. 10, ал. 4, изр. 2 ЗКПО, която въвежда липсата на касова бележка при задължение за издаването ѝ като основание да не се признае за данъчни цели СФР. Липсата на фискален бон, като основание да не се признае отчетения СФР, е въведено с решението на ДДОДОП при оспорването на РА по административен ред. При действието на чл. 97, ал. 1, изр. 2 АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК мотивите на това решение се смятат за част от мотивите на административния акт. С арг. от чл. 155, ал. 3 и ал. 4 ДОПК с постановяването на акта на решаващия орган се изчерпва възможността на РЛ за представяне на доказателства в ревизионното производство. Процесуално задължение на лицето в административното производство е да представи доказателствата, отнасящи се до негови права и задължения и до фактите и обстоятелствата, подлежащи на установяване в съответното производство (вж. чл. 37, ал. 2 ДОПК). Органът по приходите има правомощието да изиска от лицето представянето на доказателствата по чл. 37, ал. 2 ДОПК в определен срок (вж. чл. 37, ал. 3 ДОПК). Въвеждането с юрисдикционния акт на решаващия орган на ново фактическо основание за издаване на РА – отрицателният факт на неиздаване на фискален бон за установяване на плащането по фактурите в привръзка с правното основание по чл. 10, ал. 4 ЗСч, изключва отговорността за разноски по чл. 161, ал. 3 ДОПК на жалбоподателя заради процесуалното му пропускане при преклудирано право да представи доказателства за осъществяване на отречения факт. Неправилно първостепенният съд е възложил на жалбоподателя отговорността за разноски. Такива с оглед изхода на делото се следват нему. При това разпределяне на разноските е недължимо разглеждането на довода за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение. Дължима е отмяна на обжалваното определение, като вместо него се постанови друго за изменение на решение № 1682/20.03.2025 г. в частта за разноските, като такива се присъдят вместо на НАП на жалбоподателя в претендирания размер 13 467 лева. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,