Решение № 3586 от 31.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8282/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс във връзка с чл.203 от АПК и чл.1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Образувано е по касационна жалба на „ЕЙС СОФТ“ ООД, ЕИК 203307871, със седалище и адрес на управление гр. Варна, чрез процесуален представител адв. И. Златев, против решение №3119/19.03.2025 г., постановено по адм. дело №1826/2024 г. по описа на Административен съд – Варна, XVI състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от дружеството искове срещу Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“ – София за заплащане на разликата над присъдената сума от 415 лв. до претендираните 830 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от платено адвокатско възнаграждение по КАНД №1874/2019 г. по описа на Административен съд – Варна, както и за разликата над присъдената сума от 750 лв. до претендираните 1500 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от платено адвокатско възнаграждение по НАХД №5858/2018 г. по описа на Районен съд – Варна, както и в частта за разноските. В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно – касационни основания по чл.209, т.3 от АПК. Навеждат се доводи, че съдът неправилно е приел, че процесуалният представител не е извършил процесуално представителство в достатъчен обем във въззивното производство, като се сочи, че действията на адвоката не се изчерпват с явяване в съдебно заседание, а включват и подготовка на делото, подаване на документи, получаване на съобщения и извършване на други процесуални действия. Поддържа се още, че към момента на сключване на договора адвокатското възнаграждение е било минималното съгласно Наредба №1/2004 г., поради което не може да се приеме, че е налице прекомерност или неоснователно обогатяване. Навежда се и възражение, че съдът неправилно е цитирал Тълкувателно решение №1/2017 г. на ОСГК на ВКС, както и че не е съобразил обстоятелството, че имуществените санкции по Кодекса на труда се олихвяват, което е имало значение за интереса при защитата. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на исковете изцяло, както и присъждане на разноските. Ответникът по касационната жалба – Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, чрез процесуален представител, оспорва жалбата като неоснователна и моли решението да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният административен съд, в настоящия състав на трето отделение, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Административният съд – Варна е приел за установено, че на „ЕЙС СОФТ“ ООД е било издадено наказателно постановление №03-007400/31.05.2017 г. от директора на дирекция „Инспекция по труда“ – Варна, с което за нарушение на чл.402, ал.2 от Кодекса на труда е наложена имуществена санкция в размер на 10 000 лв. С решение №1055/31.05.2019 г. по НАХД №5858/2018 г. по описа на Районен съд – Варна наказателното постановление е отменено, като това решение е оставено в сила с решение №1718/27.09.2019 г. по КАНД №1874/2019 г. на Административен съд – Варна. В производствата по обжалване на наказателното постановление дружеството е било представлявано от адвокат, като са били сключени договори за правна защита и съдействие, по които са заплатени възнаграждения съответно в размер на 1500 лв. за производството пред районния съд и 830 лв. за касационното производство. Първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките на чл.1, ал.1 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на държавата, но е счел, че платените адвокатски възнаграждения са прекомерни с оглед фактическата и правна сложност на делата, поради което е определил обезщетение в размер на 750 лв. за въззивното производство и 415 лв. за касационното производство, като е отхвърлил исковете за разликата до пълния претендиран размер. Решението е валидно, допустимо, но частично неправилно. Настоящият състав намира, че първоинстанционният съд правилно е приел, че са налице материалноправните предпоставки за реализиране на отговорността по чл.1, ал.1 ЗОДОВ – наличие на отменен като незаконосъобразен акт, издаден при упражняване на административна дейност, настъпили имуществени вреди и причинна връзка между тях. Спорът се свежда до въпроса за размера на обезщетението за претърпените вреди, изразяващи се в платени адвокатски възнаграждения. Съгласно задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на ВАС, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалване на незаконосъобразно наказателно постановление представляват пряка и непосредствена вреда по смисъла на чл.4 ЗОДОВ. Това обаче не изключва възможността съдът да прецени дали претендираният размер съответства на критериите за справедливост и съразмерност, включително чрез съобразяване на възражение за прекомерност. Възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК е допустимо и в производството по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, като това изрично е прието както в посоченото тълкувателно решение, така и в Тълкувателно решение №1 от 11.12.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГК на Върховния касационен съд. Това обаче не означава, че всяко възнаграждение, надвишаващо минималния размер по Наредба № 1/2004 г., подлежи на редукция. В производството по ЗОДОВ подлежи на обезщетяване действително претърпяната вреда, а именно реално заплатеният разход за адвокатска защита, доколкото същият е необходим и пряко обусловен от незаконосъобразния административен акт. Ограничаването на обезщетението е допустимо само в хипотези на очевидна несъразмерност, при които договореното възнаграждение излиза извън границите на обичайното и разумното за съответния вид правна защита. В случая такива обстоятелства не са налице. Делото касае оспорване на наказателно постановление, с което е наложена значителна имуществена санкция в размер на 10 000 лева, което обуславя и необходимостта от ангажиране на професионална правна помощ. Осъществено е процесуално представителство пред две съдебни инстанции, включително изготвяне на жалба, писмени становища и участие в съдебно производство. Заплатените възнаграждения в размер на 1500 лв. за първа инстанция и 830 лв. за касационна инстанция не надхвърлят границите на обичайното възнаграждение за подобен вид дела и не могат да бъдат квалифицирани като прекомерни. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че не са налице основания за редуциране на обезщетението и същото следва да бъде присъдено в пълния му претендиран размер. С оглед изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в отхвърлителната му част и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете бъдат уважени изцяло. По отношение на отхвърляне на иска за присъждане на мораторна лихва, съдебното решение не е обжалвано, поради което в тази част същото следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора в полза на касатора следва да бъдат присъдени допълнително разноски сторени пред първата инстанция и разноски пред настоящата инстанция – за държавна такса в размер на 12,78 евро и адвокатско възнаграждение в размер на 409,03 евро съгласно представен списък и доказателства за заплащането им. Пред първата инстанция е направено искане за присъждане на разноски в общ размер на 425 лева – 25 лева за държавна такса и 400 лева за адвокатско възнаграждение. Съдът е присъдил 100,11 лева, което означава, че следва да бъдат присъдени допълнително 324,89 лева в евровата им равностойност. Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на трето отделение,