Определение № 397 от 04.08.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3110/2017 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ГПК г. Образувано е по частна жалба на [фирма], седалище [населено място], чрез адв. З. М., срещу определение № 209/15.06.2017 г. на Бургаския апелативен съд, постановено по гр.д. № 172/2017 г. (частната жалба е пришита към преписката, изпратена от БАС, по досието на ВКС е пришита молбата, по която се е произнесъл БАС). С обжалваното определение е отказано да се допусне исканото обезпечение на иска, предмет по висящото пред съда въззивно дело. Жалбоподателят твърди неправилност на обжалваното определение, тъй като искът бил вероятно основателен, налице е нужда от обезпечението и обезпечителната мярка е адвекватна на исканата защита. Частната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна: [фирма] е ищец по иск с правно осн. чл. 135 ЗЗД. Исковата молба е вписана, като вписването има оповестително-защитно действие. Въззивният съд е отказал да допусне исканото за първи път пред него обезпечение на иска по висящото дело чрез възбрана на имота, предмет на договора, с който длъжникът се е разпоредил в полза на трето лице, като се е аргументирал с липсата на обезпечителна нужда; позовал се е и на разясненията, дадени в ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Определението е правилно. Единственият въпрос, обусловил извода на въззивния съд, е този дали има ли обезпечителна нужда от възбрана на имота, предмет на делото по чл. 135 ЗДД, по висящ спор, след вписване на исковата молба. Отговорът е отрицателен, защото обезпечителна нужда от налагане на възбрана в този случай има само при искане за допускане на обезпечение на бъдещ иск, както и в периода между постъпването на исковата молба в съда и вписването й по реда на ПВп. В случая, обезпечението е поискано по висящо дело, по което исковата молба е вписана и вписването има оповестително-защитно действие, т.е. същият ефект, какъвто се цели с обезпечението „възбрана“. В този смисъл е и ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове – чл. 130, ал. 2 ЗСВ В заключение, частната жалба се явява неоснователна. Сам жалбоподателят не изразява и никакво становище във връзка с това, но той също е обвързан от възприетото задължително тълкуване. Обжалваното определение следва да бъде оставена в сила. МОТИВИРАН от горното, съдът