Определение № 2019 от 23.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3342/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на М.- Е. П. Б. срещу определение № 1499 от 07.06.2023 г. по в.гр.д.№ 1564 от 2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на решение № 358/21.03.2023 г. по в.гр.д. № 1564/2022 г. на Апелативен съд - София в частта за разноските, с което е осъдена М.-Е. П. Б. да заплати на Е. П. К. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 2 470 лв. разноски за въззивното производство. В частната жалба се твърди, че за въззивното производство разноски на насрещната страна не се дължат, защото въззивната й жалба е била неоснователна. Напред с това се поддържа, че присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерно и се иска размерът му да се определи съобразно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, в редакцията й преди изменението й от 04.11.2022г. Върховният касационен съд, ГК, състав на първо отделение по подадената частна жалба приема следното: Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна /ищец по делото/, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна по следните съображения: С решение 267055 от 20.12.2021 г. по гр.д. 10998/2018 г. по описа на Софийски градски съд е осъдена Е. П. К. да заплати на М.-Е. П. Б. на основание чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 08.04.2018 г., като за разликата до пълния претендиран размер от 26 000 лв. искът е отхвърлен. Против решението в частта му, с която искът е уважен е постъпила въззивна жалба от ответницата К.. Ищцата Б. е обжалвала решението в частта му за отхвърляне на иска. С решение № 358/21.03.2023 г. по в.гр.д. № 1564/2022 г. на Апелативен съд – София е потвърдено решението на първоинстанционния съд, като в полза на ответницата К. са присъдени 2 470 лв. разноски за въззивното производство. С обжалваното определение е оставена без уважение молбата на Б. за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Съдът е приел, че в хипотеза, при която и двете страни по спора са обжалвали първоинстанционното решение и същото е потвърдено изцяло, то ако някоя от страните е направила разноски, относими към защитата срещу подадената от другата страна въззивна жалба, тези разноски следва да бъдат присъдени по правилата на чл. 78 ГПК.В случая Е. К. е представила доказателства, че са сторени разноски за адвокатско възнаграждение, което е за защита по двете въззивни жалби, като заплатеното възнаграждение не е прекомерно. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че правилно въззивният съд е приел, че се дължат разноски на ответницата К. за защитата й по въззивната жалба на насрещната страна. След като и двете страни са подали жалби против решението на първоинстанционния съд и те са неоснователни, то по правилото на чл. 78, ал.3 ГПК на ответницата се дължат разноски за защитата й против жалбата на другата страна срещу решението на първоинстанционния съд в частта му за отхвърляне на иска. Неправилно обаче въззивният съд е определил размера на адвокатското възнаграждение за защитата на ответницата К. срещу въззивната жалба на другата страна. Видно от договора за правна защита и съдействие, приложен по въззивното дело, К. е заплатила адвокатско възнаграждение за защита по възз. гр. д. № 1564/22г. по описа на САС в размер на 2 730 лв., от което и следва, че заплатеното възнаграждение касае цялостната защита по делото, т.е. както по нейната въззивна жалба, така и по тази на другата страна. Имайки предвид, че в договора не е посочено по коя от двете жалби какъв размер на възнаграждението е заплатен, то настоящият състав на ВКС намира, че за защита по всяка една от жалбите е заплатена по Ѕ от това възнаграждение или по 1 365 лв. и това е сумата, която с оглед изхода на спора подлежи на репариране от насрещната страна. Жалбоподателката е направила възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възражение, като е поискала размерът му да се определи съобразно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, в редакцията й преди изменението й от 04.11.2022г., т.е. на 1 220 лв. Възражението е неоснователно– заплатеното възнаграждение не е прекомерно и съответства на фактическата и правна сложност на спора, поради което и не следва да бъде намалявано. Същото несъществено надвишава сумата, която според самата жалбоподателка, е съответна за защитата срещу въззивната й жалба. По изложените съображения обжалваното определение следва да се отмени и вместо него да се постанови определение, с което на основание чл.248 ГПК да се измени въззивното решение в частта му за разноските, като в полза на Е. П. К. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК се присъди сумата от 1365 лв. разноски за въззивното производство, вместо присъдените 2 470 лв. Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение