Решение № 251 от 25.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 255/2009 г.

Решение № 251 от 25.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 255/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Борис Илиев Производството е по чл. 290 от ГПК. С определение № 121/28.01.2011 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 255/2009 г. по жалба на И. И. Л. е допуснато до касационно обжалване въззивно решение на Великотърновски окръжен съд № 620 от 05.12.2008 г. по гр. д. № 763/2008 г. в частта му, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против [фирма] иск за заплащане на трудово възнаграждение за период 20.04. - 20.06.2007 г. в размер 1 162,98 лв. Обжалването е допуснато за да бъде даден отговор при условията на чл. 291 от ГПК на въпроса дължи ли се заплащане на трудово възнаграждение и при липса на писмен договор, ако работникът е добросъвестен и е доказал, че е престирал труд за исковия период. Според настоящия съдебен състав правилна е практиката, обективирана в решение на ВКС, III г. о., № 611/19.05.2006 г. Трудовият договор, който не е сключен в писмена форма, е недействителен. Недействителността се обявява от съда при спор между страните по правоотношението, което се претендира да е възникнало от такъв договор, било ако за това е предявен нарочен иск, било по повод на иск за защита на други права от правоотношението. Ако работникът е действал добросъвестно при сключване на договора, законодателят приравнява отношенията между него и работодателя на тези, които биха били възникнали, ако трудовият договор бе действителен - чл. 75, ал. 1 от КТ. Работникът е добросъвестен по смисъла на цитираната разпоредба, когато условията по трудовия договор са му известни, той ги е приел и е изпълнил добросъвестно своята престация, изразяваща се в предоставяне на работна сила. Работодателят, който е приел без възражения изпълнението на работата, отговаря за заплащане на дължимото трудово възнаграждение, както при действителен трудов договор. След така приетия отговор на въпроса, поради който е допуснато касационно обжалване, съдът намира жалбата срещу атакуваното въззивно решение за основателна. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищецът и ответникът са обвързани от валидно трудово правоотношение за времето от 20.06.2007 г. до 01.08.2007 г. и след това до 05.09.2007 г., тъй като съществуването на трудовото правоотношение през тези периоди е удостоверено в изготвени от страните документи: за времето от 01.08.2007 г. до 05.09.2007 г. такъв документ е Допълнително споразумение № 1 от 01.08.2007 г., а за времето от 20.06.2007 г. до 01.08.2007 г. такива са изготвените от работодателя ведомости за заплати и издадената от него служебна бележка. При тези данни правилно въззивният съд е приел, че времето от 20.04.2007 г. до 20.06.2007 г. трудовият договор е недействителен поради липса на изискваната от закона писмена форма за валидност, но в нарушение на закона е счел, че трудово възнаграждение за този период не се дължи. Както е прието в цитираните вече решение на ВКС, III г. о., № 611/19.05.2006 г. и решение на ВКС, III г. о. № 236 от 08.05.2000 г. по гр. д. № 1199/1999 г., последиците от обявената недействителност на трудовия договор настъпват занапред, когато работникът е действал добросъвестно - изпълнил е своята престация, а работодателят е приел изпълнението. Като е стигнал до обратен извод, въззивният съд е постановил решението си в нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. В тази част обжалваното решение подлежи на отмяна. Липсва необходимост от повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде решен по същество от настоящата инстанция. От фактическа страна по делото е установено, че ищецът е започнал работа като барман - сервитьор при ответното дружество от 20.04.2007 г. Отношенията не са оформени писмено, обаче от свидетелските показания по делото не остава съмнение, че именно от тази дата работникът е започнал да престира труд и че е бил добросъвестен - той е осъществявал трудови функции, каквито би имал барман по действителен трудов договор. Работодателят е приел изпълнението без възражения, съответно дължи заплащане на трудово възнаграждение. За исковия период няма данни какъв е размерът на дължимото за положения труд възнаграждение, но то не може да е по-малко от минималната работна заплата за страната, която към месец април 2007 г. е в размер 180 лв (ПМС № 324 от 06.12.2006 г., ДВ бр. 101 от 2006 г.). Това е възнаграждението, което законът гарантира на работника, при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения от негова страна (чл. 245, ал. 1 от КТ) и по този начин следва да се уредят отношенията работодател - работник и в случаите, когато трудовият договор е недействителен и няма данни какво възнаграждение е било уговорено по него. За времето от 20.04 до 20.06.2007 г. ищецът има право на две месечни минимални работни заплати - 360 лв, в който размер искът следва да бъде уважен. По изложените съображения съдът