Решение № 313 от 5.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 351/2012 г.

Решение № 313 от 5.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 351/2012 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Здравка Първанова Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. П. М., [населено място], срещу въззивно решение от 24.01.2012 г. по гр. дело № 4888/2010 г. на Софийския градски съд в частта, с която е оставено в сила решение от 23.10.2009 г. по гр. д. № 16533/2007 г. на Софийския районен съд, с което е допусната делба по отношение на недвижим имот - една стая -гараж с площ 15 кв. м., находяща се в [населено място], [улица]. С определение от 31.07.2012 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за придобиването по давност от съсобственик на идеални части от недвижим имот, принадлежащи на друг съсобственик, необходимостта от манифестиране намерението за своене от владеещия имота съсобственикът и прилагането на презумпцията по чл. 69 ЗС, съгласно която владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В касационната жалба са изложени оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за отмяна по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касация В. П. Н. оспорва жалбата като неоснователна. Според нея върху процесния имот е упражнявано държане, а не владение от праводателя на касатора. След проверка на заявените в жалбата касационни основания, ВКС, състав на II г. о. приема следното: С обжалваното решение е оставено в сила решение от 23.10.2009 г. по гр. д. № 16533/2007 г. на Софийския районен съд. С последното е допусната делба между Н. Т. Ф., П. Т. Н. и Ю. П. М. на недвижим имот - стая - гараж, с площ от около 15 кв. м. при съседи: [улица], коридор, З. Б. А. и калкан, заедно с 6/624 ид. ч. от общите части на сградата и мястото, цялото от 411,20 кв. м., съставляващо УПИ ХХV, кв. 449 по ПУП на [населено място] - Центъра, при квоти: * ид. ч. за Н. Т. Ф., * ид. ч. за П. Т. Н. и * ид. ч. за Ю. П. М. Отхвърлен е искът, предявен от Н. Т. Ф. срещу П. Т. Н. и Ю. П. М. за делба на апартамент № 3,с площ от около 63 кв. м., находящ се на първия етаж в сграда на [улица]. с подробно помещения и съседи. Въззивният съд е приел, че по време на брака /сключен през 1935 г./ между ищеца Н. Ф., поч. 07.11.2011 г., и М. Н. с нотариални актове № 188/1951 г. и № 53/1954 г. в съсобственост с трети лица са придобити от Н. Ф. 15/100 ид. ч., а от М. Н. 2/100 ид. ч. от празно дворно място, находящо се в [населено място], [улица], съставляващо УПИ ХХV, кв. 449, м."Центъра". С договор за доброволна делба на съсобствен недвижим имот - жилищен дом, от 27.09.1954 г., сключен между М. Н., Н. Ф. и трети лица, е прекратена съсобствеността върху сградата, като на Н. Ф. се дава процесният апартамент № 3 с площ около 67 кв. м., а на съпругата му М. Н. се дава процесната стая с площ 15 кв. м. Бракът е прекратен поради развод с влязло в сила решение на СГС от 08.06.1972 г. След прекратяване на брака с нотариален акт № 37/13.07.1972 г. Н. Ф. дарил на дъщеря си А. Н. 1/10 ид. ч. от получения в дял апартамент № 23. С нотариален акт № 36/13.07.1972 г. М. Ф. дарила на дъщеря си А. Н. * ид. ч. от процесната стая. На 22.07.1972 г. по гр. д. № 2320/1972 г. е сключена съдебна спогодба за делба на имотите между М. Ф., А. Н. и Н. Ф. М. Н. е починала през 1983 г. и е оставила законен наследник - дъщеря си А. Н. Последната е починала на 06.11.1992 г. и е оставила законни наследници ответниците по иска - П. Н. - съпруг и Ю. М. - дъщеря. С влязло в сила решение на 12.07.2006 г. на СГС е признато за установено, че съдебна спогодба, сключена на 22.07.1972 г. по гр. д. № № 2320/1972 г. на Софийския районен съд, по силата на която М. А. /преди Н./ и А. Н. получават в дял процесните апартамент № 3 и стая от 15 кв. като за уравнение на дяловете А. Н. е заплатила на баща си Н. Ф. 2500 лева, е нищожна поради симулативност на изявлението за парично уравнение на дела на Н. Ф. По възражението на ответниците, че имотите са придобити по давност и на ищеца, че такава не е текла поради наличие на висящо делбено производство от 1972 г., въззивният съд е приел, че съдебната спогодба е потвърден от съда договор, с утвърждаването на която се прекратява производството по делото. Определението за прекратяване на делото от 1972 г. е влязло в сила, поради което с обявяване на спогодбата за нищожна не се възстановява с обратна сила висящността на предявения иск за делба. Налице е владение на апартамента, осъществявано от М. А. и дъщеря и А. след съдебната спогодба през 1972 г. в изискуемия от разпоредбата на чл. 79, ал. 2 ЗС срок, който е изтекъл към момента на смъртта на М. А. през 1983 г. По отношение на стаята - гараж въззивният съд е приел, че тя е самостоятелен обект на собственост още при построяването на сградата. По спогодбата от 1954 г. имотът е предоставен в дял на М. Н. по време на брака и с ищеца. На основание чл. 13 СК /1968 г./ стаята се явява съпружеска имуществена общност и след прекратяване на брака бившите съпрузи са имали по * ид. ч. от нея. С дарението през 1972 г. М. Н. е прехвърлила * от стаята и е останала собственик на * ид. ч., а * ид. ч. е била собственост на Н. Ф. След смъртта на М. Н., нейният дял се наследява от дъщеря и А., която става собственик на общо * ид. ч., а след смъртта и наследниците и ответниците Ю. и П. получават съгласно чл. 9, ал. 1 ЗН по * ид. ч. от гаража. По възражението за изтекла придобивна давност от 1972 г. в полза на М. А., А. Н. и П. Н. с начална дата 22.08.1972 г. въззивният съд е приел, че макар и самостоятелен обект на собственост, имотът не е придобит по давност. Установено ползването му от ответниците, владението му - спокойно, явно, несъмнено, както и изискуемият 10 годишен срок, но не е доказано намерението да се свои имотът. Ответниците не са доказали намерението да владеят имота като свой през целия период. В хода на процеса пред въззивния съд ответникът П. Н. е починал на 26.01.2011 г. и е оставил единствен законен наследник дъщеря си Ю. М. Даденото от въззивния съд решение по повдигнатите въпроси е в противоречие със задължителната съдебна практика по прилагане презумпцията на чл. 69 ЗС, в т. ч. и разясненията, дадени с ТР № 1/2012 г., ОСГК. Съсобствеността върху имота между Н. Ф., М. А. и А. Н. преди сключване на съдебната спогодба от 1972 г. е възникнала въз основа на прекратена СИО между първите двама и дарствени разпореждания на същите с идеални части от имота в полза на последната. По силата на съдебната спогодба през 1972 г., имотът е предоставен в дял на М. Н. и А. Н. По начало лицето, което основава владението си на нищожна делба, /извън изключението на чл. 70, ал. 1, пр. 2 ЗС/ е недобросъвестен владелец. Като е приел наличие на фактическа власт върху имота, упражнявана последователно от М. Н. и А. Н., както и от П. Н. за период повече от 10 години до завеждане на настоящия иск за делба, но недоказаност на намерението за своене, въззивният съд неправилно и в противоречие с цитираното ТР е приложил разпоредбата на чл. 69 ЗС. След като владението е било установено от двете съделителки на основание нищожната делба и то изключва владението на другия съсобственик, намерението за своене на първите се предполага съобразно чл. 69 ЗС. За страната, която се позовава на изтеклата придобивна давност, е достатъчно да докаже, че е упражнявана фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. В разглеждания случай владението върху процесния имот е установено от М. А. и дъщеря и А. въз основа на спогодбата със знанието на Н. Ф. Нищожната съдебна спогодба по делбата на имотите не е прехвърлила правото на собственост върху приобретателките на имота, но установява начало на владение, установено от последните. От гласните доказателства /свидетели М., С., Ч./ е установено, че владението е продължено и след смъртта на М. А. през 1983 г. от дъщерята А., поч. 1992 г. Следователно още към 1983 г. частите на Ф. в съсобствения имот са придобити от тях по давност, а по силата на наследственото правоприемство А. Н. е придобила частите на майка си. Показанията на свидетелката Н., конституирана впоследствие като правоприемник на ищеца Ф. не следва да бъдат кредитирани с оглед обстоятелства по чл. 172 ГПК. Неоснователни са доводите на ответника по касация, че презумпцията по чл. 69 ЗС е оборена и е установено, че А. Н. е ползвала имота на основание заем за послужване. Спогодбата не е породила вещно-транслативен ефект, тя е обявена за нищожна с влязло в сила съдебно решение на основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 ЗЗД - поради симулативност на изявлението за парично уравнение на дела на Н. Ф. С това съдебно решение със СПН е установено, че спогодбата е нищожна поради симулативност на изявлението за парично уравнение на дела на Ф., но не е постановено, че привидната сделка /спогодбата/ прикрива друго съглашение - заем за послужване, изключващ намерението за своене, в каквато насока са доводите на ответника по касация. Последният, видно от данните по делото, е твърдял в производството по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, че спогодбата прикрива дарение в полза на дъщеря му А., т. е. самият той е твърдял симулативност на изявлението за уравняване на дела му, прикриващо дарение в полза на дъщеря му. Ако привидният договор не прикрива друго съглашение, каквото в случая не е установено, то симулацията е абсолютна. Неоснователни са и поддържаните от ответника по касация доводи за зачитане доказателствената сила на "декларация" на А. Н. от 1991 г. Безспорно е, че този документ не е представен и приет по реда на ГПК по настоящото дело в първата или въззивна инстанция. В тази връзка правилно въззивният съд е приел, че не следва да обсъжда непредставен по надлежния ред документ по делото. По начало съдът може да преценява по реда на ГПК само доказателства, които са събрани и приобщени в производството по делото, респ. в производство по обезпечаване на доказателствата, освен в хипотезата на чл. 232 ГПК. Писмените доказателства по приложени към делото други дела и преписки се считат представени и събрани с прилагане на делото. В случая обаче процесната "декларация" не е приобщена към доказателствения материал по някой от посочените процесуални способи и не може да бъде ценена като документ. Неоснователно е позоваването на ответника по касация на мотивите на влязлото в сила съдебно решение по иска с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, в които документът е обсъждан в качеството му на "обратно писмо", разкриващо, че съделителите не са имали воля за уравняване на дяловете им, тъй като мотивите, съдържащи коментар и преценка на доказателствата, не се ползват със СПН. Неоснователни са доводите на ответника по касация, че не е налице 10 годишен срок на владение, поради това, че давност не е текла при наличие на висящо делбено производство от 1972 г. до завеждане на настоящото дело за делба. Възприетите от въззивния съд в тази връзка правни изводи са законосъобразни. С влизане в сила на определението за прекратяване на производството по съдебна делба поради сключване на спогодба, производството по делото приключва и се преустановява висящността на съдебния спор. Последващото завеждане на иск за нищожност на делбата, както и за нова делба не обосновават приложение хипотезата на чл. 115, б. "ж" ЗЗД. Изложените съображения за материална незаконосъобразност налагат касиране на обжалваното въззивно решение и постановяване на друго, с което да бъде отхвърлен искът за делба на процесния имот. Не се претендират разноски от касатора, поради което и такива не следва да му се присъждат. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд, състав на II г. о.