Определение № 4238 от 27.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2684/2025 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК. Образувано е по молба от П. И. П. чрез пълномощник адв. П. С., с искане за присъждане в полза на П. П. като ответник в касационното производство, направените от последния разноски в размер на 2200 лв. (1124,84 евро) и 1000 лв. (511,29 евро) в касациноното производство, тъй като с определението по чл. 288 ГПК с № 3212/15.06.2026 г. по делото съдът е пропуснал да се произнесе по тях. Насрещната страна по молбата – касаторът в производството П. С. Н., оспорва молбата с писмено становище. Възразява първо, че направените разноски следва да са доказани, и ако доказателства за тях не са представени, молбата не може да се уважи, и второ, евентуално, че претендираните разноски от молителя са прекомерни, не съответстват на действителната фактическа и правна сложност на производството, на обема адвокатска работа и на реално осъществените процесуални действия. Във връзка с втората група възражения са изложени и конкретни съображения на страната за прекомерност на претендираните разноски, а именно че: производството е приключило в закрито заседание по чл. 288 ГПК, че двете касационни жалби са по едно и също дело между едни и същи страни, като жалбата срещу въззивното решение по чл. 247 ГПК няма самостоятелен фактически предмет, и двата отговора на ответната страна не изискват двойно проучване и кумулирането на разноски по тях е неоправдано, че делото с предмет иск по чл. 45 ЗЗД не се отличава с фактическа и правна сложност, че защитата на ответника по касация не е изисквала разрешаване на нови, сложни или противоречиво решавани въпроси, тъй като ВКС е приел поставените с касационните жалби въпроси да не са правни такива, като тези по жалбата срещу решението по чл. 247 ГПК и да не кореспондират с предмета и спецификата на това производство. Позовава се също на материалния интерес по основната касационна жалба от 3000 лв., спрямо който размер възнаграждението от 2200 лв. счита за значително, възразява, че по жалбата срещу решението по чл. 247 ГПК липсва отделен материален интерес и добавянето на претендираните още 1000 лв. разноски за защита по тази втората жалба кумулира общ размер на разноски, несъответен на икономическия интерес в касационното производство и на извършената процесуална работа от адвоката на ответната страна, ограничила се до подаване само на отговори по двете касационни жалби. Намира, че евентуално дължимото от него на ответната страна за разноски за адвокатско възнаграждение е в размер на 409,03 евро /равностойност на 800 лв./ за отговора по касационната жалба срещу основното въззивно решение, и 204,52 евро /равностойност на 400 лв./ за отговора по касационната жалба срещу решението по чл. 247 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия, намира следното по молбата и възраженията на ответната страна: Молбата е допустима за разглеждане: подадена е от страна по делото, в срока по чл. 248, ал.1 ГПК, има характер на молба за допълване на постановеното от касационната инстанция определение по чл. 288 ГПК с № 3212/15.06.2026 г. по делото, тъй като с него съдът е пропуснал да се произнесе по своевременно направените с отговорите на касационните жалби искания за възстановяване на разноски на ответната страна. Касаторът не е бил уведомен за писмените отговори по двете касационни жалби, с оглед възможността да направи възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК до приключване разглеждане на делото пред касационната инстанция с определението по чл.288 ГПК, поради което възражението му за прекомерност на претендираните разноски е допустимо да се направи с отговора на молбата по чл. 248 ГПК. Касационното производство по делото е било образувано по подадени от П. С. Н., чрез пълномощник адв. Г. Ч. от САК, две касационни жалби, с които се обжалват поотделно въззивно решение № 1496/13.03.2025 г. и въззивно решението по чл. 247 ГПК с № 2888/13.05.2025 г., двата акта постановени по в. гр. д. № 5076/2024 г. на Софийски градски съд, ІV-Б състав. С определението по чл. 288 ГПК по делото, касационният съд е постановил следното: 1/ оставил е без разглеждане касационната жалба на П. С. Н. срещу основното въззивно решение № 1496/13.03.2025 г. в частта, с която е постановено, че се потвърждава решение № 3711/29.02.2024 г. по гр.д.№ 46488 по описа за 2022 г. на Софийски районен съд, 159-ти състав, в останалата обжалвана част (това е частта, в която искът по чл. 45 ЗЗД е бил уважен за сумата 6000 лв. обезщетение за неимуществени вреди), като е прекратил в тази част производството по касационното дело, 2/ не е допуснал касационно обжалване на основното въззивно решение в останалите части - в които е отменил първоинстанционното решение за присъждане в полза на ищеца на обезщетение за неимуществени вреди над 6000 лв. до 9000 лв. с лихвата от датата на деликта и е отхвърли иска за тази разлика от 3000 лв., съответно и определените разноски по делото, и 3/ не е допуснал касационно обжалване на постановеното по реда чл. 247 ГПК въззивно решение № 2888/13.05.2025 г. С подадените от ответната страна чрез адв. П. С. два отговора поотделно по всяка от подадените касационни жалби, по повод направеното с всеки отговор искане за разноски в касационното производство по списък по чл. 80 ГПК, са представени и доказателства за уговорено и платено в брой от ответната страна адвокатско възнаграждение –договори за правна защита и съдействие между ответника и адв.С. от 17.06.2025 г. за сумата 2200 лв. за защита по касационната жалба срещу въззивното решение № 1496/13.03.2025 г., и от 04.07.2025 г. за сумата 1000 лв. за защита по касационната жалба срещу въззивното решение № 2888/13.05.2025 г. (решението по чл. 247 ГПК), които два договора удостоверяват и заплащане на всяка от горните суми в брой според уговореното, за което служат и като разписка съгласно т.1 на ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК. При тези данни настоящият състав на Второ г.о. на ВКС приема, че са налице предпоставките на чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на постановеното определение по чл. 288 ГПК с № 3212/15.06.2026 г. по делото, доколкото искането за разноски и доказателствата, че претендираните разноски действително са били направени, са представени своевременно, но това обстоятелство не е било съобразено при постановяване на определението. Възражението на противната страна-касатора в производство П. Н. по чл. 78, ал.5 ГПК за прекомерност на разноските на ответника за адвокат не може да се уважи. Касаторът П. Н. е обжалвал изцяло основното въззивно решение - което е постановено по материален интерес от 9000 лв. (отразено и в определението по чл. 288 ГПК), спрямо който размер следва да се преценяват разноските за адвокат на насрещната страна, а направената от касационната инстанция преценка с определението по чл. 288 ГПК за частичната недопустимост на касационната жалба поради липсата на правен интерес да се обжалва въззивното решение в частта, в която искът на касатора е бил уважен, е последваща спрямо осъществената защита на ответната страна и не променя отговорността на касатора за разноски, тъй като съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК при преценката за прекомерност, съдът, с оглед препращането към чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата/ЗАдв/, следва да съобразява критериите по последната норма за определяне на адвокатските възнаграждения, а именно фактическата и правна сложност на делото, засегнатия интерес, условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършване и спешността на извършването им, квалификацията, опита и специализацията на адвоката. Предвидената в чл. 36, ал. 4 ЗАдв наредба на министъра на правосъдието съвместно с ВСС за правилата и начина за прилагане на критериите по ал. 3, все още не е приета, поради което за прилагането на горепосочените критерии следва да се съобразят § 1а от ДР на Наредба № 1/2004 г., разясненията по т.3 на ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС за преценката за прекомерност, също и принципите за достъпност до адвокатска защита като гаранция за достъп до правосъдие, възмездният характер на тази защита със зачитане на разумно и пропорционално възнаграждение, което да е и справедливо и да съответства на достойнството на адвокатската професия. В контекста на задължителното за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 г. на СЕС, установените с Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения (загл. изм. ДВ, бр. 14 от 2025 г.) не са обвързващи за съда за преценката по чл. 78, ал.5 ГПК, но същите могат да служат като ориентир за съда при определяне на възнагражденията. В случая уговореното и платено адвокатско възнаграждение за защита по първата касационна жалба-срещу основното въззивно решение, в размер на 2200 лв., макар и да надвишава размера по чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/2004 г. (1200 лв. според материален интерес 9000 лв.), е съпоставимо с наличието на фактическа и правна сложност на спора, изводима от приложимия на основание § 1а, ал. 2, т. 2 от ДР на Наредба № 1/2004 г. вр. Правилата за оценка натовареността на съдиите, приети от Висшия съдебен съвет, коефициент за тежест за вида дело по иск по чл. 45 ЗЗД, също и от множеството направени оплаквания с касационната жалба по правилността на въззивното решение относно фактите и процеса на доказване, и въведените въпроси с изложението за преценка допускане до касационно обжалване. Това съответно е довело до значителен обем действия от упълномощения от насрещната страна адвокат по защита с отговора на касационната жалба, с която е взето отношение както по основанието за допускане касационното обжалване, така и по същество по оплакванията с касационната жалба, сочещо на добросъвестно изпълнение на възложената работа от адвоката. Определянето на размера на адвокатското възнаграждение не е обусловено от изхода на производството по чл. 288 ГПК, поради което подаването само на писмени отговори (без защита в открито съдебно заседание), и преценката на касационната инстанция, че поставените въпроси от касатора не са правни, са ирелевантни обстоятелства и не може да обусловят присъждане на по-нисък размер от договореното и платено адвокатско възнаграждение. С действащия ГПК са заложени по-големи изисквания към процесуалното представителство в касационната инстанция. За редовността на касационната жалба е предвидено изрично приподписването и от адвокат - чл. 284, ал. 2 ГПК, приложимо на основание чл. 287, ал. 1 ГПК и за отговора на касационната жалба, с цел юридическа прецизност и защита в по-висока степен интересите на страните, а съгласно чл. 24, ал. 2 ЗАдв за защита пред ВКС и ВАС от адвокат се изисква същият да е с най-малко 5-годишен юридически стаж (наличен за адв.С. съгласно публично достъпния регистър на българската адвокатура). Тези завишени изисквания дават основание да се направи извод за ролята на процесуалния представител пред ВКС за обезпечаване спазването на законовите изисквания и ефективна правна защита и съответно възможността да се договарят адекватни на тези изисквания, по-високи по стойност, адвокатски възнаграждения. По тези съображения платеното от ответника адвокатско възнаграждение от 2200 лв. не се явява прекомерно, и искането за намаляването му е неоснователно. Възраженията на касатора относно платеното от ответника адвокатско възнаграждение за защита по втората касационна жалба - срещу решението по чл. 247 ГПК, също не обуславят неговото намаляване. В практиката на ВКС е прието, че с оглед принципното сходство в естеството на производствата по чл. 247 и чл. 248 ГПК пред сезирания за тяхното разглеждане първоначално съд, извършените от страните процесуални действия не могат да обусловят прилагане правилата на чл. 78 ГПК за възлагането на разноски, но това положение се променя при обжалване, когато въпросът за правилността на произнасянето по реда на чл. 247 ГПК е бил спорен (определение № 50053 от 09.10.2023 г. по гр. д. № 3054/2022 г., ГК, ІІ г. о. на ВКС). Решението по чл. 247 ГПК подлежи на самостоятелно обжалване от основното решение по спора – няма противно разпореждане на ГПК за задължително едновременно обжалване на основното решение с това по чл. 247 ГПК, в производството по неговото обжалване страните имат процесуално качество според позицията си в производството, поради което имат право на разноски според резултата от обжалването по правилата на чл. 78 ГПК. По отношение на всяка една от касационните жалби са приложими изискванията на ГПК за допустимост и редовност, съответно и тези за редовност на всеки от отговорите по тях с оглед и приподписването от адвокат. Предметът на преценка за основанията за допускане касационно обжалване /евентуално за правилност на решенията/, е различен за всяко от двете решения - основното и това по чл. 247 ГПК, както е посочено и в определението по чл. 288 ГПК по настоящето дело. Ето защо разглеждането на касационната жалба срещу основното въззивно решение заедно с касационната жалба срещу въззивното решение по чл. 247 ГПК не обуславя определяне на едно възнаграждение за адвоката на ответната страна по делото, а такова се дължи за защита по всяка една от жалбите. При съобразяване критериите по чл. 36, ал. 3 от ЗАдв и преценката за тяхното конкретно проявление в настоящето дело, изложени вече по-горе в това определение, без да е нужно повтарянето им отново, касационният състав намира, че договореният и заплатен размер от 1000 лв. за защита от адвокат по касационната жалба срещу решението по чл. 247 ГПК, не е прекомерен, а е обоснован, и няма основание за неговото намаляване. Не е налице и несъответствие между размера на възнаграждението и осъществената защитата от адвоката на ответника по тази втора касационна жалба - подаден е отговор, с който е взето становище по оплакванията с втората касационна жалба според спецификата на производството по чл. 247 ГПК, като размерът на възнаграждението е дори под минималния такъв по Наредба № 1/2004 г. според материалния интерес, относим и към решението по чл. 247 ГПК. Молбата следователно е основателна, като сумата за разноски общо 3200 лв. се превалутира на 1636,13 евро, съгласно ЗВЕРБ. По така изложените съображения Върховния касационен съд, състав на Второ отделение на гражданска колегия