Определение № 3861 от 07.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2839/2024 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от М. М. С., чрез назначения му особен представител срещу определение №2607/29.05.2024г. постановено по ч.г.д.№1255/2024г. на Върховен касационен съд. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно, необосновано, немотивирано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излага, че при постановяването му съдът не е съобразил обстоятелството, че определенията на първостепенния и на въззивния съд предхождат предоставянето на поисканата от ищеца правна помощ. Неправилно съдилищата са приели наличие на противоречие в обстоятелствената част на исковата молба и едновременно с това предявяване на нов иск, който не е бил въведен при образуване на производството. По същество претендира отмяна на определението на ВКС, както и тези на Окръжен съд – Хасково и Районен съд – Казанлък, и връщане на делото за разглеждане по същество на предявения иск. Насрещната страна „Център за психично здраве – Стара З.“ ЕООД с писмен отговор, оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че не са налице сочените основания за допускане на обжалването, а определението на ВКС е постановено в съответствие с процесуалния закон. По същество претендира отхвърляне на жалбата. Насрещната страна Държавна психиатрична болница „Д-р Г.К.“, [населено място] с писмен отговор, чрез адвокат Р. Р., оспорва жалбата. Твърди, че обжалваното определение е правилно, постановено в съответствие с процесуалния закон и установената съдебна практика. По същество претендира за отхвърляне на жалбата. Съставът на Върховен касационен съд намира, че подадената жалба е такава по чл. 274, ал. 1, т. 2 от ГПК, а не е частна касационна жалба по чл.274, ал. 3 от ГПК, поради което съдът не следва да обсъжда приложеното към нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение е оставена без разглеждане частната касационна жалба на М. М. С., чрез процесуалния му представител адвокат Д. Д., срещу въззивното определение №131/02.02.2024г. по ч.г.д.№1/2024г. на Окръжен съд – Хасково. За да постанови този резултат, съставът на ВКС приел, че производството пред първостепенния Районен съд – Казанлък било образувано по предявени от М. М. С. срещу „Център за психично здраве – Стара З.“ ЕООД и Държавна психиатрична болница „Д-р Г.К.“, [населено място] искове с правно основание чл.124, ал.4 от ГПК за установяване неистинността на епикриза №333/2014г., издадена от „Център за психично здраве – Стара З.“ ЕООД и епикриза №.../2014г., издадена от Държавна психиатрична болница „Д-р Г.К.“, [населено място]. Установил, че в хода на производството ищецът предяви и иск за осъждане на ответниците да му заплатят сумата от 6 000лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея. Тази претенция не била приета от първоинстанционния съд за разглеждане в производството, като съдът указал на ищеца, че има възможност да я предяви в самостоятелно производство. Това определение било потвърдено с определението на въззивния Окръжен съд – Хасково, предмет на касационна проверка. С оглед на изложеното, касационният съд приел, че определението на въззивния съд не попада в приложното поле на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК. Същото не е преграждащо по отношение на иска, чието приемане за съвместно разглеждане е отказано, тъй като той може да бъде предявен в отделно производство. Приел, че не е налице и хипотезата на чл.274, ал.2 от ГПК, поради което направил извод, че частната касационна жалба е недопустима като подадена срещу акт, който не подлежи на касационен контрол. Определението е правилно. Отказът за приемане на съвместно разглеждане на предявения от ищеца срещу ответниците осъдителен иск, в рамките на вече образувано производство между същите страни, не попада в нито една от хипотезите на чл.274, ал.2 вр. ал.1 от ГПК – не е преграждащо по смисъла на т.1 на чл.274 от ГПК, тъй като с него не се препятства възможността на защита по този иск и не е сред изрично предвидените в закона обжалваеми актове /т.2/. Оспорения съдебен акт не попада и в приложното поле на чл.274, ал.3, т.1 и т.2 от ГПК – определения, с които се дава разрешение по същество на друго производство, или се прегражда неговото развитие. Същото не прегражда правото на страната да установи спорното правоотношение в отделен процес и не я лишава от право на защита за разрешаването на повдигнатия спор, а само от процесуалната възможност това да се осъществи със сила на пресъдено нещо във вече образуваното между същите страни производство. Решението по висящите искове с правно основание чл.124, ал.4 от ГПК не формира сила на пресъдено нещо по осъдителната претенция за обезщетяване на претърпените от ищеца неимуществени вреди. Страната разполага с възможността да поиска отделяне на предявената осъдителна претенция в самостоятелно производство (в какъвто смисъл са и разясненията дадени в т.7 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС относно насрещния иск). Изводът в обжалваното определение за недопустимост на частната касационна жалба е съобразен с процесуалния закон и правилен, а подадената срещу него жалба е неоснователна. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение